Добре се позабавлявахме по време на подготовката за четиридневното палаткуване с деца.
Следващата стъпка е разпределение и подреждане на багаж по автомобилите. Процесът стартира в ранните часове на деня преди деня на тръгване. Това се налага, тъй като правилната подредба е относително понятие и само най-големите късметлии се справят от раз, без да се налага да пренареждат вещите. Мъжете се заеха с тази не особено приятна и дори леко изнервяща задача. Първо разпределиха кое в коя кола ще пътува. Важно действие, при което се изисква мислене в перспектива. Подчертавам – мислете в перспектива! По-нататък ще ви кажа защо това е необходимо.
Самото подреждане на нашата част от багажа отне на Данчо само два часа и половина. За другата не знам. Цаката при подредбата е всичко да бъде така добре навряно, подпъхнато и натъпкано, че да не останат волно търкалящи се неща, които да се лашкат и дрънчат по време на пътуването. Трябва да се остави подходящо място за вещите, които ще бъдат добавени непосредствено преди тръгване – хладилна чанта с храна; козметика и хигиенни материали, ползвани преди тръгване; други, забравени при първоначалното планиране щуротии.
В крайна сметка пъзелът беше толкова прецизно подреден, че дори опроверга моите прогнози, че ще пътуваме като катун, с пълно с багаж купе. Напротив – в купето нямаше нищо, освен нас самите. Е, добре де, по едно време спряхме на едно любимо място, където продават чудесни плодове и зеленчуци, та в краката ми се озова средно голяма диня, чието ограничаване на търкалянето по завоите беше основната ми мисия през следващите стотина километра. Но това направо не се брои на фона на каквото можеше да бъде.
Нашата част от отбора по палаткуване пое към язовира. Другото семейство ще тръгнат по-късно и ще пристигнат вечерта.
Толкова ни беше кеф!
Даже първото “Кога ще стигнем?” дойде след повече от 100 изминати километра! А знаете – едно от основните задължения на децата в колата е повтарят до умопомрачаване “Стигнахме ли?”, “Стигнахме ли?”, “Кога ще стигнем?”, “Колко остава?”, “Стигнахме ли?”, “Колко остава?”, “Кога ще стигнем?”, “Колко остава?”…
В интерес на истината, откакто децата поотраснаха пътуваме много по-малко изнервящо. Пеят, разказват си истории, играем заедно на игри и успяваме да закрепим положението относително дълго време. Но веднъж влязат ли в режим “Кога ще стигнем?”, стават непоносими. А вече и достатъчно са нахитряли и спекулират с “Лошо ми е.”, “Вие ми се свят.”, “Ох, коремът ми.”, “Тези светлини дали са истински или се дължат на дългото пътуване?!” и подобни мрънканици.
Voila! Добре дошли на язовир Широка поляна!
Доволни, че транспортната идилия приключи, се отправихме към “нашето място”. Греда! Заето е. Не беше неочаквано, предвид че през август е сезонът на палаткуването по високопланинските язовири. Но все пак таяхме тайна надежда, че нашето любимо място ще е свободно. Дори стратегически тръгнахме в четвъртък, защото повечето къмпингуващи ходят само за почивните дни. Не ни се получи. И се започна едно търсене на място, ум да ти зайде! Час и половина обикаляме и търсим подходящо местенце – да е близо до водата, да е колкото се може по-равно, за да не спим с усещането, че пропадаме, да има сянка и да няма много хора. Обаче открихме мега якото място! И дори беше оборудвано с разни полезности като супер културна тоалетна и сковани поставки за вещи.
Подскачащи от радост и обладани от бурен ентусиазъм захванахме разпъването на лагера. Това беше изцяло наша задача, тъй като по план пристигаме първи. Първото препятствие ни срещна още при отварянето на багажника – някаква течност за чистачки така хубаво се беше разляла, че половината багаж беше подгизнал. Такова ругаене му хвърлихме, че не знам как не се изчерви тая ми ти течност. Извадихме намокрения багаж, правейки се целите на бербат и го оставихме да съхне. За щастие течността беше на спиртна основа и доста бързо се изпари, та не се наложи да бършем и попиваме. А, както щяхме да установим малко по-късно, нямахме и с какво да бършем и попиваме.
Очовечването на лагера ни отне два часа. Децата самоотвержено помагаха.
И така, палатките са опънати, дюшеците са надути, топлите завивки са разпределени, оборудвали сме кухня и чешма. Нищо повече не можем да свършим, преди да са дошли останалите, които ще донесат другата част от оборудването.
Данчо предлага да направи кафе и да поседнем да се полюбуваме на случващото ни се. Вади газовия котлон, зарежда кафеварката и сядаме варим кафе. Ароматът му започва да се разнася наоколо.
Ставам да взема чаши и… О, неееее! (Спомняте ли си, че в началото на текста подчертах, че при разпределянето на багажа трябва да се мисли в перспектива? Е, от опит го казах, не заради друго.) Всичките чаши и чинии са в другата кола! А тя дори още не е тръгнала от София. По дяволите! Изпадаме в кратък шок, след което решаваме да изпием на екс по една половин литрова минерална вода и да си изрежем чаши от бутилките. И така, взели в ръка това толкова бленувано кафе, вече пълноценно се заехме да се наслаждаваме на живота.
Децата се забавляват да обследват района, но същевременно проскърцват, че са гладни. Ще палим скарата, ще правим салата и ще вечеряме, въоръжени с по една вилица и разполагащи с всичко на всичко две тавички и една тенджера. Тенджерата е за мръвките, в двете тавички правя две салати – ние с Данчо ще ядем от едната, момчетата от другата. На Ева се падна честта да яде салата от кутия от солети.
Когато тръгвахме бучах на Ева, че е помъкнала разни чантички и портмоненца с гланцове, четчици, парфюми и всякакви подобни много необходими за в гората неща. Обаче сега се наложи да ѝ се извиня – детето се оказа спасителя на хигиената! Из дебрите на чантите с гримове измъкна пакет носни кърпи и с това ни спаси от пълното мазало, което съпровожда яденето на печени ребра. И, да, всичките хигиенни материали бяха къде? – в другата кола. Добре поне, че туристическата ни чешма беше с нас, че иначе забавата щеше да е пълна.
В 21 часа и останалата част от групата пристигна. Настаниха се, хапнаха и вече всички щастливи и доволни седнахме край огъня. На децата им беше много готино, още повече че за децата на второто семейство това беше първо ходене на палатки. Възрастните обсъждахме кое как е минало и какво още трябва да свършим, за да направим пребиваването си тук максимално комфортно. Стигнахме до решението, че правенето на баня ще остане за утре сутрин. Поколебахме се за разпъването на тентата, но и него го оставихме за сутринта.
И точно в този момент като заваля оня ми ти дъжд – да видиш как се разпъва тента за норматив. Преместихме се под тентата и започнахме да ровим прогнози за валежи. Нито един оракул за времето не показваше, че в момента ни вали и че въобще се очаква дъжд. Все им казвам на момчетата да не разчитат на тия сайтове и тъпотии, обаче те са упорити. Когато дъждът отслабна се намятахме по палатките да поспим. Валя до някое си време. А сутринта беше свежа.
Последната част от създаването на удобства беше да направим баня и пейка.
Децата активно се включиха в направата на банята и помагаха с каквото могат. Дори дадоха и една жертва – най-малкият добре цопна във водата 🙂
Затова, а и защото Данчо се беше погрижил да купи дори постелка за под, имахме най-комфортната полева баня на света.
А аз помагах за правенето на пейка – възползвахме се от това, че си тежа на мястото 🙂
За същинската част на палаткуването, за целия кеф и всичките забавления разказвам в последната част на тази трилогия.
Много яко 🤗🤗🤗 Представих си всичко! Най-вече как попръжваш течността за чистачки хихихи
Махни, махни, не беше за слушане 🙂