Великолепната Ангуа метна на гръб скромния си екипаж (волният ездач Данчо и моя милост в ролята на баласт) и пое към мястото, за което се твърди, че е било любимо на цар Самуил и където е предполагаемия му гроб – остров Свети Ахил.
От много време исках да отида там и сега вече сърце юнашко не можеше да трае повече. И то толкова, че самата аз инициирах да отидем с мотора, само и само да ми се случи веднага.
Понеже се въобразявам на информатор за пътната обстановка в една моторджийска група, редовно отразявах изминатите участъци:
В момента сме в Хаджидимово, в изненадващо приятен хотел
с изключително гостоприемен персонал и тръпнем в очакване
да нападнем божествено миришещите флейки,
които цвърчат на скарата. Ох, май съм много гладна…
Пътят дотук:
Първата част с нищо не ни изненада.
АМ Тракия е обичайната за сезона на морската почивка
и гастарбайтерския трафик мадафака трагедия. Гмеч и хаос.
Трасето Белово – Юндола си е шит по традиция – вода по пътя,
дупки, пясък, дупки с пясък и пътна настилка,
оставяща усещане като при спускане по стълбище с леген.
Но след това като се отприщи един път – слънце! Чудесно е!
Единствено веднага след излизане от Юндола имаше доста пясък
в един завой, но се вижда и не е драматично.
Голям кеф се оказа ТрансЕлешница :).
Безобразно приятен път, много хубав асфалт и дори си има две фиби .
Единственото много неприятно нещо бяха безумно многото мушици.
Все сме виждали рояци нощни мухи, ама такова чудо не е било!
Та така, флейките са вече на масата. See u soon!
Въпросният хотел беше наистина чудесно попадение! Много чисто и приятно, а домакините ни бяха толкова гостоприемни, че веднага се почувствах като у дома си. Изпоприпадали от глад, хвърлихме багажа в стаята и веднага слязохме в ресторанта. Хората скочиха да ни нагостят. Направиха ни каквото поискахме, без дори нашите прищявки да са част от менюто. Не, че сме някакви лигльовци, но аз обичам месото да ми е по-препечено, Данчо обича чушката в салатата да е червена… Ей такива дребни капризи. Наядохме се предоволно! Закуската също беше чудесна. Но най-значимото за мен беше това, че единият собственик отиде до дома си, за да ми донесе зарядно за телефона!
Да, голямата ми драма по време на това пътуване беше, че съм си забравила зарядното. А, както се оказа, е много трудно да намеря някой, който има такова.
За хотела – на драго сърце ще го препоръчам на всеки, който поиска.
И така, след като закусихме добре, позаредих си телефона и Данчо спаси един закъсал с колата си човечец, поехме към Гърция.
Разбира се, още на излизане от Хаджидимово Минчето (за незапознатите – това е партизанското име на малоумната ни навигация) се забатачи и ни върна отново в градчето. Добре, че има поставени достатъчно табели, та бързо се намерихме.
Два моторджийски бюлетина за самото пътуване:
От КПП Илинден хванахме към Серес по едно шано планинско пътче. Много противоречиви чувства остави у нас. Красиво е, приятно и завойчесто. Но на места настилката е дроб сарма. Пълно е с пасящ добитък наоколо, а шосето е осеяно с аки. Добре, че някое животно не ни изскочи рязко.
Покрай пътя има много земеделски площи, голяма част от които са снабдени с поливни системи. Това само по себе си е впечатляващо – на Мачу Пикчу у царевичака цвърчи поливна система. Ноооо… Нали се сещате какво количество кални реки се стичат по пътя.
Но е красиво и повече приятно, отколкото неприятно.
Общо взето, ако някой се заеме да го поочовечи, пътят ще е повече от чудесен за каране.
Добро утро от Нивици – уютно селце на Преспанското езеро.
Галичица се е надвесила отсреща и колкото повече я гледаме, толкова повече сърце не ни дава да я пропуснем 🙂
The road so far, или иначе казано – кратка сводка на вчерашния ден:
След Серес поехме към Едеса. Магистрала, главни пътища, нищо съществено. Нямаше движение. Малко българи и малко румънци. Което е ок – българите в чужбина карат прилично, а румънците по принцип са мото-friendly. Толкова скучно, че дори успях да си открадна кратка дрямка :).
От Едеса към Костур пътят е ок, до момента, в който става уау! Едни гледки, едни завои, един чист път… Караш и чак проронваш сълза от умиление.
В Костур си харесахме една шано пътечка, която се беше накъдрила интригуващо на картата. Хванахме по нея, разбира се. Рязко изкачващи се завои и кофти асфалт. Но такава гледка се разкрива от горе, че забравяш за всичко! Спускането също не е особено прилично от към настилка – редуват се хубави с доста разбити участъци. Но бива. Най-голямата пънкария е, че пътят се включва в главния посредством дървен мост :).
Излязохме на главния път за Преспа. Чудесен! Хубав асфалт, сенчест и празен. Събота следобед е чудесно време за каране – няма никой по пътищата. Караме си и си пеем. Докато изведнъж – бам – пред нас изскача стадо свободно отглеждани свине :). Много забавно :).
Финалната отсечка е покрай и през Преспанските езера. Голяма красота! Пътят е малко раздрусан и, както си му е редът, на най-стръмно спускащите се и остри завои е много раздрусан, но се ядва.
Ще се постарая да подредя снимките в поста в реда, в който описах участъците. Дано ФБ се съгласи с мен 🙂
И така. Днес престои Галичица, достъпена през Албания, защото от там не сме минавали. И след това през македонско и у дома.
Кореспондент от всички видове Македонии, или в прав текст – от югозападните български покрайнини :), Нетикис Калимерата.
Костур (на гръцки Кастория) е едно много семпло градче, сгушено в планината и полазило брега на езерото Орестиада. Няколко пъти е бил българска територия. За съжаление не можехме да отделим време за разглеждане, защото вече беше късно, а нас ни чакаше още път. Набързо хапнахме едни чудесни ястия и тръгнахме.
След като пропътувахме последния участък от днешния маршрут, заобиколени от прекрасни гледки, пристигнахме в крайната точка за деня – Нивици.
Нивици е прекрасно уютно селце, разположено в залив на Преспанското езеро. И то е било българска територия. Хората говорят развален български (македонски :)). Почти всяка къща приема гости, а в ресторантчетата готвят самите собственици. Едно такова е… като на гости при роднини… И дори една девойка ми услужи със зарядно за телефона!!!
На сутринта Данчо взе почти едноличното решение да минем през Албания. Не харесвам Албания. Имам много негативни спомени от там и хич не ща да я виждам. Обаче щом шофьорът ще поеме натам, аз не разполагам с кой знае какъв избор.
По пътя спасих клета костенурка, пъплеща по шосето.
Първата ни спирка за деня беше основната цел на това пътуване – остров Свети Ахил.
Островът се намира в Малко Преспанско езеро. Твърди се, че е бил любимо място на цар Самуил и че в базиликата на острова той е бил ръкоположен, а и погребан. На острова се е намирал българският град Преспа. Някои историци споделят мнение, че Преспа за кратко време е бил столица на България по Самуилово време.
До острова се достига по мост, който е оборудван с пейки и sos-бутони. Честно казано много се забавлявахме на това. Но в един момент се разминахме с група лели, които така бяха примряли, че ни дадоха отговор на въпроса „Е, кой ще ползва тези sos-бутони?!“
Островът беше пълен с туристи и жегата беше адска, въпреки ранния час. Затова го претичахме набързо, поседнахме за малко в базиликата и си тръгнахме.
Пътуването през Албания опроверга моите очаквания и дори ни награди с едно прекрасно и живописно пътче! Коментарът ми за него в мото групата:
Откритие номер 1 – път SH79 у шиптерско
Не съм фен на албанските пътища – автомивки, раздрънкани мерцедеси и безумни джигити. Без значение с какво превозно средство, когато пътувам там изпадам в делириум от напрежение. Затова с огромно нежелание приех решението на Данчо от остров Свети Ахил към Галичица да минем през Албания. И добре, че той не винаги се съобразява с мен :).
Минахме границата като по масло, обратно на горчивия ни опит с други албански КПП-та. Караме по главен път, аз мрънкам и дори малко попръжвам, а Данчо ме успокоява, че ей сега ще стане по-добре. След малко Минка (навигацията) ни отби от главния път и ни изсипа на някакво шосе, в средата на което има чакълен участък и разбит мост. Вече откровено псувам. Започваме да качваме планината. И извднъж като се изплющя пред нас оня ми ти път… УАУ!
Път SH79 е страхотен! Ама страхотен! Единствените препятствия бяха няколко камъчета и двама-трима шиптери, каращи на оверлог. Шосето е супер, гледките също.
Това прекрасно шосе ни отведе до любимо наше място – проход Галичица. Вече няколко пъти сме били там и можем да се връщаме още много! Проходът минава през планината Галичица и свързва Охридското и Преспанското езера. Гледките са невъобразими! Задължително е който пътува в онази дестинация да се качи на Галичица!
Останалата част от пътуването беше… пътуване. Много път, много жега. За финал си удължихме маршрута. Което ни донесе както много положителни емоции, така и болки в частите под гърба 🙂
Откритие номер 2 – път 62 – Кюстендил – Дупница
Решихме да си спестим люлинската магистрала, както и владайската кочина и да се приберем през Дупница-Белчин-София.
След Кюстендил Минчето ни изведе на път 62, който ни взе акъла. Не сме предполагали за съществуването му, още по-малко за неговата прекрасност. Голям кеф!
Е, то се знае, участъкът Дупница-София е кошмарен. Когато се прибрах ми се искаше да седна в легенче с лед 🙂
За финал ще кажа, че това е пътуване, което си заслужава!
Дори, ако разполагате с повече време, можете да включите в маршрута и още прекрасни места, които ние пропуснахме, защото вече сме ходили или защото не остана време – Солун, Воден (Едеса), Лерин (Флорина), Охрид, Битола…
И един съвет от мен – ако телефонът ви е на онзи производител, който не признава други зарядни, освен своето – не го забравайте! Голяма драма е! 🙂
Bon voyage!
Нетикис Калимерата 😄 🤗
🤪