Сахара, Тунис

❗️Последвайте youtube канала “Шашави приключения”, в който качваме видеа от пътешествията – https://youtube.com/@Crazy_adventures_bg

Това е разказ от първо лице за популярната двудневна екскурзия “Сахара”, предлагана от туроператорите като допълнителна екстра за пребиваващия в Тунис турист.

Ден 1, 27 септември 2021 г.

4 часа сутринта. Тоест, 4:11. Часовникът е звънял 11 минути без да го чуя. Не ми се е случвало такова чудо. Но нека това “4” не звучи зловещо, все пак Тунис е с два часа назад от България, което прави часът на ставане приемлив и дори обичаен.

Днес отиваме на двудневна екскурзия до Сахара. Вълнувам се. Наясно съм, че няма да е голяма пънкария, а ще е туристическа обиколка със съвсем леки наченки на дивотия, ама пак е нещо.

Въпреки че ставаме два часа преди срещата с групата, все пак успяваме да се замотаем. Аз закъснявам с 2 минути. Автобусът закъснява с 11. Всичко е точно. Тръгваме да обираме още орки от хотелите наоколо. Положението е трагично – кой не си взел ваучера, за който ваучер още от самолета не спират да повтарят, че трябва да го носим; кой закъснява с 10 минути за закъснелия вече с 20 автобус… стройна група се очертава. Вече ми се повръща.

С резултат минус 30 минути от тайминга се отправяме на пътешествие. Гид ни е чичак, приличащ на симбиоза между дърт рокер и тираджия. Хабиб. Така се казва. Учил е в България и говори български с много натурален акцент. Докато пътуваме, Хабиб ни обяснява какво ни предстои. Научила съм програмата наизуст и го слушам половинчато.

Нещо не мога да си намеря място. Трътлезя се а̀ на тази, а̀ на онази седалка, пускам облегалки, пускам климатици, спирам климатици, вдигам облегалки. От много шугавене успях да скъсам презрамката на прекрасната зелена рокля, която цапардосах от Пипи. Жестоко! Все такива ще ги свърша! Намирам безопасна игла и Данчо успява някак да сглоби презрамката обратно към роклята. Сядам мирно и кротко и дрема.

Първата ни спирка е град Ел Джем. Името му означава “мястото, където спрели конете”. Тук ще видим римския амфитеатър, който е четвърти по големина в света и е най-запазеният въобще. Тук не се кефят да наричат зданието “колизеум”, предпочитат “амфитеатър”. Амфитеатърът е строен от грандомания – за да конкурира този в Рим. Не са се справили с размера, но все пак е внушителен. Туристическата пропаганда гласи, че “Гладиатор” е сниман тук. Но това не е точно така. Кракът на Ръсел Кроу не е стъпвал на тази арена. Не и за снимки на филм, де, иначе може да е идвал като турист, негова си работа. За филма са заснели кадри с амфитеатъра и са ги монтирали в лентата. Практично, бих казала. Ама се спекулира с информацията, за да се привлича посещаемост.

Жегата е убийствена. По-точно влажността е убийствена. Температурата е около 29-30 градуса, но се усеща като 60. Умирачка. Чувствам се отвратително потна, лепкава и смрадлива. То не е само чувство, де.

Връщаме се в автобуса. Почти целувам климатика. Следва час и половина път преди следващата спирка, която ще е само за кафе и тоалетна. Данчо се е опнал на последния ред и кърти. Пускам си да слушам “Кривата на щастието” на Иво Иванов. Книгата е страхотна! Толкова съм впечатлена, че откровено се ядосвам за това, че я отлагам не помня откога. И, да, най-накрая си свалих Сторител. Яко е. Е, понякога ме успива, ама то и четенето ме успива, демек нищо не се губи.

Кафе паузата ни е в Махрес. Малко и общо взето никакво градче, в което обаче има нещо много смислено – най-големият и най-добре функциониращ център за деца, лишени от родителска грижа, в т.ч. и сираци. Основателят на центъра, по думите на гида ни, е много отдаден човек, който се грижи за децата като за свои собствени. Това е супер яко! Друго яко е, че всяка пролет тук се провежда арт фестивал и градът е осеян с творби на млади артисти. Ние спираме за няма и 15 минути пред някакво скапано кафене. Изборът ни е да пикаем или да притичаме до плажа, за да разгледаме някоя и друга статуя. Избор на практика нямаме, защото природата си е природа. Пикаем, дърпаме набързо по една цигара и се качваме в рейса.

Напрегам се вече. На почивката се събрахме два ли, три ли автобуса, не знам. Ужасна паплач. Толкова ми е нагмецано и претъпкано, че в дълбините на душата ми набира скорост адска истерия. Не е за мен тая работа с организираните екскурзии. Не е за мен. За съжаление има места по света, а аз искам да видя целия свят, където е по-трудно, а някъде дори и невъзможно, да палнеш мотора и просто да идеш. Ще търпя. Но ми е гадно. И ми е гадно, че ми е гадно. Здраве да е. Поне супер живото настроение, в което съм откакто сме тук, не ми се скапва. Гадно ми е, ама ми е кеф. Шизо.

Пътуваме към… хм… бъдещето. Навлизаме в най-населената с бербери територия. Берберите са най-старото население на Тунис. Имат собствен календар и сега е нещо като 2785-а година за тях. Звучи яко. Берберите са живели в скалите и под земята. Най вече заради жегата, но и заради по-сигурната защита при вражески нападения. Спираме в един берберски дом край пътя. Посреща ни Марие. С питка и мед.

Гидът обяснява, че е отворила дома си за посетители, не събира такса, а продава разни джунджурийки и е оставила метална купа в средата на двора, ако някой пожелае да остави някакви пари. Звучи толкова мило. Всичко е пълна бутафория – къщата си е туристически обект, а уж обитателите ѝ са наемници, ама айде, забавно е.

Марие има̀ честта да се снима с Нетие.

Разглеждаме дома. Наистина е прохладно на фона на умирачката наоколо. 

Някакви ентусиазирани нашенски младежи, наскоро сгодили се, се обличат като младоженци и ни правят цирк.

Тръгваме си. Беслем, Марие! Дано ти плащат добре.

Вече пътуваме през планински пейзажи. Почти липсва зеленина. “Планински” е много силно казано, разни баирчета са. Изглежда разкошно за пътуване с мотор! И пътищата са страхотни. Един от баирите бил влязъл в не-знам-си-кой кадър от не-знам-си-кой епизод на Star wars. Спираме да го снимаме. Аз така и не разбрах кой точно е. Снимахме ги, де. И себе си снимахме.

Влизаме в град Матмата. Кръстен е на едно от берберските племена, които са го основали. На мен името му ми звучи като удвоена оценка по математика. Тук ще обядваме в някакъв хотел, който е частично вкопан в земята. Въобще не е прохладно. И храната е неква изтръпнала – салата-прокиш; пържено тесто с вкус на киселини, пълнено с яйце и зелениш, което се нарича брик; горчиво пиле и лют кус кус; резен пъпеш. Моят обяд се състоя от гарнитури – картофите и доматите от пилето и тиквата от кус куса. И десерт. Растителна диета. Нещо местните подправки не ми допадат, вкусът им е прекалено интензивен за моето капризно небце.

В двора на хотела има интересна инсталация от битов характер.

Пътуваме през готини пейзажи – баири и вкопани в тях жилища.

Спираме в кафене, за да пием берберски чай. Редим се на опашка като идиоти. Малко преди да дойде наш ред разбирам, че чаят е зелен. Е, нема що. Аз зелен чай не пия, когато пътувам, щото пътуването рискува да свие към Серенгети. Пием кафе и хапваме “Рогата на газелата” – някаква местна баклава. Гадна.

Туризмът с група ми става все по-изнервящ. 20-минутните паузи не стигат за нищо. Докато се доредиш до кафе или тоалетна, станало време за тръгване. Пълна тъпотия. Тълпата се влачи, гидът е припрян. Направоооо… ако имаше как да си вдигна чукалата и да се махна, щях да изцепя с 200. Освен това се оказва, че следващата ни спирка ще са атракционите – яздене на камила и каране на АТВ в пустинята. А не трябваше да е така. По програма трябваше да се настаним в хотела, където ще нощуваме, и чак привечер да ходим на тия неща. Супер тъпотия. Преобличам се в рейса като някой клошар, защото не е яко да се вея на АТВ с рокля. Гледам, че и други девойки се гъзурчат да се преобличат. Явно Хабиб е некъв тегав фетишист и злоупотребява със служебно положение, за да зяпа преобличащи се женуря. Пф. И ОММММ. Опитвам се да не се ядосвам, да не си развалям кефа, да съм дзен. Аре който се справя да е дзен в тъпанарски ситуации, да ми каже как го прави, щото аз не мога, въпреки огромното си желание и упоритите усилия.

Движим в посока пустинята. Лека полека хоризонтът започва да се изравнява, появява се пясък. Пейзажът е обсипан с ниски храстчета. Преходът е бавен и скучен. Опитвам се да снимам, но, можете ли да познаете какво има покрай пътя и прецаква снимките ми? – Жициииии! Зѐми тоя ЧЕЗ насред пустинята. Нито една читава снимка не успях да направя, ама не е загуба, защото наоколо е некво никво.

Задремала съм. Влизаме в Дуз (Douz) и гласът на гида ме сепва. Дуз е град-оазис. Пълна кочина и цигания. Каквото и да сте си представяли под оазис, Дуз не е това. Адова кочина. Единственото, което ни доближава до представата за оазис, изградена от снимки и филми, са плантациите за фурми – огромни палмови насаждения.

Пристигаме на мястото, където трябва да са камилите, ама ги няма. Супер. Отиваме да се настаним в хотела. Още по-супер. И аз за кво се чепих да се преобличам в рейса?!

В 5 часа вечерта стъпваме на пустинния пясък. Е, здравей, Сахара! Знаете ли какво означава Сахара? Аз не знаех, едва днес разбрах. Много е вълнуващо! Какво име само! Ще ви кажа какво означава, щот съм пич. Та, готови ли сте да разберете? Сахара означава… Сахара означава… таратадаааам… Сахара означава… ПУСТИНЯ! Свежо, а?! Сахара означава пустиня. Представяте ли си колко им е забавно на арабите, когато някой не-арабин им говори за пустинята Пустиня? Много е яко.

Данчо ще язди камила. Избират му такава според размера. Пада му се нервна. Ще му е забавно. 

Аз няма да се качвам. По две причини – не виждам нищо вълнуващо в това да се влача в неясна поза по жегата из пустинята на гърба на животно, което смърди ужасяващо; не съм фен на експлоатацията на животни. Чакам камиларите да се върнат. Връщат се. Данчо потвърждава истинността на доводите ми защо не се качих. Прави ми впечатление, че походките на всичките мъже, слезли от камили, са едни такива… абе, не демонстрират да са изпитали особен комфорт, даже обратното. Да са мислѝли! Техен си бизнес.

Следва разходка с АТВ. Качваме се на някаква допотопна бангия, която е най-голямата и най-мощна от наличните. Голям смях е. И е крайно неудобна. Возя се наполовина върху седалката, наполовина върху железата на багажника. Краката са ми във въздуха. Държа се за багажника, но нямам грам опора и стабилност. Кроули, къде сиииии?????

Тръгваме. Пушилка, прахоляк и разни турбо гъзари, които заорават в дюните, щот са големи карачи. Никаква култура за шофиране по терен, в който трябва да се съобразяваш с околните. Не че очаквам разни хванати от гората да са адекватни, ама все си мислех, че не е трудно да се сетиш как да не пречиш. Както и да е. Правим разни фифели наляво-надясно и в крайна сметка сме влезли на не повече от 300 метра в пустинята. Пълен ташак. Всичката им работа е такава – циганска. Правят някакви бутафорни неща, за да зарибяват туристите. Некво тъпо ми е, щото се имат за тарикати, а хората – за тъпанари. Да, може и да съм прекалено взискателна, ама искам нещата да са както трябва, особено когато си плащам за това. Пък и нашите продават с едни гръмки думи – тур в пустинята, бля бля. Ебем ти тура, ебем ти Сахарата. Циганска работа.

А, да, типично в наш стил – замръкваме. Можем си го ние нощното каране.

Прибираме се в 4-звездния хотел с хигиената и обслужването на Синьото в Дружба. Някакви разпоредители ни подреждат кой къде да сяда за вечеря, досаждат да ти продадат бира, а храната е под всякаква критика.

Бях супер развълнувана от това, че съм в Тунис, в Африка, в арабския свят. Толкова щастлива не се бях чувствала много отдавна. Не съм имала някакви свръх очаквания, дори исках да видя колкото се може по-натурална среда. Но попаднахме в толкова противна машина за псевдо-автентичен туризъм. Всяко място, на което се спира, е с търгашки дух. Неприятно очевиден е бизнесът, който е реализиран далеч от елегантно и не изпитваш никакъв кеф да им дадеш парите си. Отделно от това екскурзоводът толкова бърза да си прибере комисионната от всички места, с които се е ангажирал да им заведе шарани, че всяка втора дума му е свързана с бързане – набързо това, набързо онова, побързайте, да побързаме, по-бързо… Пълен шит, братче! Толкова е яко и хората толкова го скапват. Е за тва мразя хората, щот са скапаняци. И, бай дъ уей, аз далеч не съм най-голямото мрънкяло. Напротив, мрънкам само тук. На терен се опитвам да съм търпелива с елементи на възвишена. Само на гида не се сдържам да подметна нещо иронично за бързането, защото много ми писна̀. Докато част от групата вече е неконтролируемо изнервена и въобще не крие недоволството си. Ако някой от тях пише блог, то моят със сигурност ще звучи като ручеен ромон в сравнение с него.

Мия си зъбите. Със солена вода. Не успях да повърна. Да, от чешмата тече солена вода. Как го постигнаха, не знам. Пий една солена вода и си легай!

П.П. Никога повече организирана екскурзия с туроператор! Никога! Щеше да е велико да сме си тук с някаква дружина мотористчета, по нашия си начин. Другия път.

П.П.2. Честно! Много съжалявам за скапания тон на този пътепис. Наистина исках да е супер хепи и шаляля! И вярвах, че изживяванията ще са истински шаляля. И че ще съм мега ПОЗИТИВНА! И исках да съм МЕГА ПОЗИТИВНА. А то…