❗️Последвайте youtube канала “Шашави приключения”, в който качваме видеа от пътешествията – https://youtube.com/@Crazy_adventures_bg
Ден 2, 28 септември 2021
3:33 часа. Ставаме в това неприлично време, защото бързаме да хванем изгрева над пресъхналото солено езеро Джерид (Шат ел Джерид). Ама това бързане не е от дразнещите, а от необходимите. Все пак изгревът е константа, с която се съобразяваш, а не тя с теб.
В 6 часа сме на езерото. Има лека облачност, но достатъчна, за да направи изгрева преобладаващ. В Дружба какви изгреви имаме…
Докато успеем да стъпим върху напуканата земя и направим няколко снимки, моят вече голям любимец Хабиб започва да крещи откъм автобуса “Бързоооо! Бързо!” Вече почти никой не му обръща внимание и всеки си действа с неговото темпо. Когато тръгваме, Хабибчо доволен съобщава на микрофона, че все пак сме успели да сме първи. ВТФ?! Че ние сме взели несъзнателно участие в някакво състезание ли?! Бах и простотията.
На северния бряг на езерото има група оазиси. Тук държавата раздава земи на желаещите. Условието е да се садят и отглеждат палми, респективно да се произвеждат фурми, понякога и маслини. След някакъв период от време, ако стопанинът е бил грижовен и старателен, получава нотариален акт за земята.
Следващата ни спирка е мястото, където се качваме на джипове за тричасова разходка из пустинята. Надявах се на открити джипове, ама греда. Успяваме някак да се разпределим из изтърбушените пърделници. То и тук една борба кой къде да е… Ние отидохме при последния джип, защото орките се бореха за първите. Имаше само 2 от 6 места заети. Спазарихме се Данчо да седне отпред, за да не се свива като червей отзад. Обаче идват некви мангале и ни местят в още по-заден, щото този бил изтърбушен. Верно ли?! Не му личи, както и на останалите. Местим се в друг, по-лъскав на боя. И се оказва, че ще ни вози Саид, който по думите на гида и мангалите е “най-людия шифьор”. Епа, а дано е така!
Движим дълго време по асфалтиран път. Това дава шанс на нашия човек да заеме по-предна позиция в колоната. Бива си го, кефи ме. Само се надявам като излезем от пътя да не се окажем по таван в някой момент.
Спираме в берберското село Шебика, от старата част на което е останал само търговският обект, нале. Селото е разрушено от продължителни валежи. Намира се на 20 километра от границата с Алжир.
Пикаем БЪРЗО и тръгваме на разходка към планинския оазис Шпика. Води ни црън младеж, който много държи да подава ръка на жените, когато преодоляват огромните препятствия, например 15-сантиметров камък.
Тук е красиво. Баирите са зъбести, а гледката към оазиса е като приказка. Супер е! На оазиса е заснета първата сцена на “Английският пациент”. Така казват гидовете. Не съм гледала филма и не мога да потвърдя, така че това им твърдение остава под съмнение, както всичко, което казват тукашните мошенници и което няма как да се провери на момента.
Изпреварваме влачещата се като свинско черво група и минаваме към ждрелценцето с водопадченцето с голяма преднина, което ни открива възможност за хубави и не-пранкнати снимки.
Почти като Секликент е, нали?! (намиг)
Сядаме да пием кафе. Солено кафе! Явно тук водата си е солена, а бизнесмените не ебават да правят кафе на туристите с минерална, щото нали така или иначе са им в кърпа вързани.
Следва още скучно возене по асфалт. Много километри по-късно слизаме от пътя и хващаме през Шат ел Гхарса (соленото езеро Гхарса), което също е пресъхнало. Движим се по трасе от рали “Париж-Дакар”. Драг в пустинята – километражът е замръзнал на 100 км/ч, а Саид пее и крещи “Хабиби, яла, хабиби”. Хабиби означава приятел, използва се за мъже. На жени се казва “Хабибси”. Край на секундите за полиглотика. Спираме при скално образувание с формата на камила.
Продължаваме през скалите, като тук вече се случва по-дивашко каране – нагоре, надолу, настрани… Вече бях готова да пиша гневен имейл до туроператора, защото “с джип в пустинята” въобще не ми звучи като просто бързо каране в равното, а ми се искаше нещо по-така. Лошото на това по-така е, че свърши бързо, а бързото свършване никога не е било хубаво нещо.
Спираме на дюна над декорите на Star wars. Правим снимки на песо̀ка. Духа вятър и вече всичко ми е пълно с пясък. А днес е просто един хубав слънчев ден, нищо повече. Представям си какво е в пустинна буря… та аз сега не мога да гледам… Спускаме дюната, което беше яко, защото тя е доста висока. На снимките не се добива реална представа.
Правим БЪРЗА разходка из декорите на “Междузвездни войни”, които декори надушвам, че служат за прибиране на камили. Един вид камилюшни, което идва от конюшни, ама е за камили. Надушвам.
Пълно е с мангали, които настояват да ти продадат някакъв боклук. Има и един, който не спира да крещи “Виагра! Виагра!” Не обърнах внимание дали някой се върза на подвеждащия му маркетинг. Но най-противни бяха гадните пичляменца, които размятат едни измъчени пясъчни лисичета и ги предлагат за снимка срещу 5 динара. Уж било незаконно, ама не виждам някой орган на закона да ги преследва, да ги санкционира или пък да вземе да спаси клетите животинки. Деба!
Връщаме се при джиповете. Един от шофьорите идва при Данчо. Започва да го врънка да му подари часовника си! Данчо на него, не той на Данчо. Умираме от смях. Точно се чудехме на кого да подарим един излишен Гармин, и то подарък от Сашо, братът на Данчо. Мангалът предлага компромисен вариант – да си разменят часовниците. Вече се смея истерично. Байчото се обижда от несговорчивостта ни и си тръгва нацупен. Отива при Саид и му се оплаква на ушенце. Двамата се обръщат и ни гледат разочаровани. Деба, майка ви деба! Бахти скапаната мафия. Сигурна съм, че Саид добре ни е огледал кой какво притежава и какво може да се изврънка, а допускам, че би могло и да са набелязвали какво да си цапардосат, след което праща ортака да действа, за по-елегантно, нале. Заеби! Моят мил приятел Хабиб, въпреки че много бързаме, намира време да обиколи всичките олемнайсет джипа, за да ни напомни да оставим бакшиш на шофьорите, защото, милите, едва свързват двата края.
Пътуваме наобратно по асфалтов път. Скучно и протяжно. Отиваме при автобусите. Хабиб е много щастлив, защото тръгваме първи. Но ни спира полиция. Рутинна проверка на избирателен принцип. Другите автобуси ни подминават. Ех, Хабиб, глей кво стана, хабиби!
Докато дрема ми става студено от климатика. Дърпам пердето, за да пусна слунцето налко да ми напече кълките, и виждам влакови релси. С чакрите си усещам – наблизо има влак. Вадя телефона и заставам на пусия. Няма и минута по-късно… Тутуууу!
Спираме за обяд в Гафса. Хабиб ни разказва за римските терми и оазиса на града, но ни завежда директно в хотел, където обядваме и бързо тръгваме. Нема що. Поне храната беше прилична, щото вчера цял ден шитни ядем, че даже и не ги ядем, а си ходим недохранени. Хотелът е някаква 5-звездна ориенталтика.
На външната фасада откриваме притча, завещана ни от древните строители на хотела, които още през далечната 2005 година след Христа са носели дълбока мъдрост у себе си и са се постарали да я предадат на идните поколения. Притчата гласи: Камилите пазят жените, защото жените са умни. Камилите повръщат върху мъжете, защото мъжете са плоскоглавци, даже леко вдлъбнати. Точка.
Лирично отклонение. Да си поговорим за боклуци. Вече обиколихме немалка част от Тунис и сме насъбрали впечатления. Това, което още от летището ми се наби в очите, а пътуването го затвърждава, е че в Тунис е адски мръсно. Където и да си, накъдето и да се обърнеш, виждаш отпадъци. Няма град, няма шосе, няма пустиня – всичко е в боклук. Отврат. За себе си прецених, че са си просто мангали и това е. Но явно още някой е обърнал внимание на кочината и е задал въпрос на Хабиб. Сигурно затова въпросният реши докато пътуваме да обясни или дори оправдае тази гадост. Та, ето какво казва: От 2011 г., тоест от Арабската пролет насам, Тунис на практика няма стабилно действащо правителство. В следствие от което няма кой да наблюдава спазването на законите. А закони имат. Строги. Наследени от французите. Но няма кой да следи за спазването им. Затова Тунис е мръсен. Дори даде пример за някакво градче, където боклукчиите събирали боклука, но не го извозвали в сметището, а го разпилявали из пустинята извън селото. Са, аз не виждам с какво липсата на правителство е виновна за конкретно този проблем. Тези глупости само затвърждават тезата ми. Сори, ама не правителството, ами Папата и Бил Гейтс да те следят успоредно, ако си мангал, мангал си. Ето например югоизточна Турция – там през май се нагледахме на аналогично, макар и не чак в такава степен състояние. А в Турция не е като да няма кой да съблюдава спазването на правила и закони, дори напротив – Турция е адски полицейска държава. Тоест… нали. Айде да не повтарям казаното две изречения по-рано, че ще ме вземете за расист, а не съм. Просто не толерирам някои типове поведение, без оглед на етнически, физически, астрологически и каквито и да е други белези. Край на лиричното отклонение.
Докато аз вглъбено си разсъждавам върху търкалящите се наоколо бутилки, одеяла, перални и най-лончета, Хабибчо и шофьорът ни задънват в път без изход. Правим обръщане в тясна уличка, обградена от стените на затворена ферма за щрауси и от дере. Обясняват ни, че им се обадили по телефона да им кажат, че пътят, по който трябва да минем, е затворен. Смацафръцаха нещо, от което останах с впечатлението, че някакъв протест затваря шосета. Знам ли. На мен пътуването вече ми е толкова еднообразно и пейзажите са ми толкова еднотипни, а и толкова хал хабер си нямам откъде точно трябва да минем, че ми е все тая. Би било забавно да попаднем на простест. Час по-късно отново спираме и обръщаме. Опитали са да заобиколим протеста и да излезем пак на пътя, по който искат да ни водят, но сме попаднали на следващ протест. Едното селище протестира, защото от няколко дни няма вода. Другото – защото им обещали училищен автобус, но не им дали. Нормално е да протестират хората при такива проблеми. Нещата започват да стават, както сме си свикнали – затворени пътища, обикаляне… все едно си пътуваме сами нанякъде, с тази разлика, че три автобуса хора са жертва на нашата орисия. Забавно е!
Хабиб решава да ни разказва интересни неща от живота в съвременния Тунис. Не запомням много, но и не му разбирам добре, защото комуникационната уредба на автобуса е леко изпърдяна и пращи, заглъхва. Та, значи:
Жените се женят след навършване на 18 години, мъжете след 20, а не в детска възраст, както е типично за арабския свят. Вече не се купуват жени, а фиктивно се дава 1 динар на семейството на жената и си се женят. Демек пак се купуват, но по-евтино. Това в кръга на шегата. Много добре звучи това, че имат практиката да сключват предбрачни договори. Също така жените в Тунис шофират, което не навсякъде в арабския свят е позволено. На полицията и жандармите е забранено да спират сама жена в кола, ако не е извършила нарушение. Най-ислямско настроената им партия, чието име не запомних, доста се противи срещу многото права, дадени на жените. Пропагандира, че Тунис ще започне отново да прогресира единствено ако се върне към строгите ислямски порядки. За щастие нещата не им се получават. По повод исляма – тук хората много се придържат към написаното в Корана и каквито и реформи да правят, каквото и законодателство да променят, се стараят да не се отклоняват от него. Само две неща, позволени в Корана, са забранени от законодателството през последния век. Това са робството и многоженството. Хабиб ни съобщава тази информация с нескрита тъга. Надявам се тя е заради многоженството, защото бих го разбрала, предвид че съм привърженик на полиандрията. Но ако е заради робството, това не е добре.
Тунис е бивша френска колония и тук всички говорят френски. Това е защото още от втори клас започват да изучават езика, а в по-горните класове вече изучават основните предмети на него. Представяте ли си математика на френски?! Аз се бъгам само при мисълта! В осми клас започват да учат втори чужд език, а в някои училища и трети. Много залагат на доброто образование и се опитват да го поощряват с различни механизми, като например това, че държавата е длъжна да осигури работа по специалността на всеки, завършил висше образование. Обучават много медици, защото Франция е с широко отворени врати за медици именно от Тунис, тъй като освен качествено образование (в университетите преподават много френски светила̀), знаят и езика. Процентът на децата, които не посещават училище, е много малък. Рядко се среща семейство, в което обучението на децата да не е приоритет номер 1.
Дотук с общообразователната програма, защото друго не запомних.
Пънкарията започва да става все по-яка. Не сме спирали от около 3 ча̀са и рискуваме автобусът да замирише на подлеза на Централна гара поради изпитите бири и кафета на обяд. Спираме в произволно село (или градче). Souk Jedid. Обстановката е адово автентична.
Кафенето, пред което сме спрели, не може да насмогне на трите рейса одремани пикльовци, жадни за кафе. Опашките са страховити. Данчо веднага го захапва кучето и тръгва да търси алтернатива. Не след дълго намира. Завежда ме в тоалетната. Тя е мега яка:
Облечени и въоръжени с кафе и кроасани, сядаме на много яка пейка и се наслаждаваме на обстановката.
Е така го разбирам африканско-арабския туризъм! Да живеят затворените пътища!
Както си се наслаждаваме на обстановката, забелязваме, че обстановката се наслаждава на нас. И по-точно на голите ми колене и пусната коса. Въобще не очаквахме, че ще се озовем на такова място, за да се приведа в приличен за местните порядки вид. Пък и останалата паплач се е навряла в кафенето, скрито зад рейсовете, а ние сме се изплющяли на главното шосе. Направихме им сеир на хората. Даже деня им направихме, ако не и седмицата. Насъбра се тълпа. Ние зяпаме тях, те нас. Супер забавно.
Прибираме се в автобуса. Стига толкова сеир. Чакаме спътниците ни да се изнижат от тоалетната. Цикля си в телефона. Данчо ме побутва и ми казва “Глей кво става долу”. Поглеждам и виждам под прозореца си една тайфа келешчета, които се опитват да привлекат вниманието ми. И като се почна с едни сърчица, едни въздушни целувки, смях и викове… Голяма забава. Голяма!
Целият автобус ни гледа и се смее, хлапетата са супер щастливи, аз не мога да спра да се хиля като пача. Едното келешче много ми се молеше да го адна във Фб. Изпратих му покана и с това отприщих вълна̀ от мега радост – като взеха да скачат, да се прегръщат и да крещят тия деца… Божееее! Страхотна емоция и за тях, и за нас! Автобусът потегля. Новият ми фейсбук приятел ми намига секси, останалите ми махат за сбогом. Малко по-късно получавам сърчице в Месинджър и въпрос от къде съм. Сладурът веднага минава през гугъл преводач и ми изпраща съобщение на чист български, гласящо “ти наистина си изречение❤️”. Не е ли разкошно?! Не знам какво точно е искал да каже автора, но това, което му се получи, ми харесва много. Аз съм изречение!
Тръгваме си от това забавно място. Вече не чувам думата “бързо”. Хабиб явно погледна философски на факта, че таймингът ни изостава с близо 3 часа. Още доста път ни чака. Ще се приберем по тъмно. Всички са омърлушени. На мен ми е кеф. Фак оф на стандартния туризъм. Непредвидените отбивки са това, което превръща пътуването в приключение.
След час и половина влизаме в Кируан (Kairouan) – най-старият арабско-ислямски град в Африка. Тук се намира една от най-старите джамии в света, а минарето ѝ е най-старото запазено досега.
Спираме в магазин, с който явно Хабибчо има договорка. Въпреки че пак започнахме да бързаме, отделяме близо 40 минути за пазарене. Нищо не си харесвам в магазина. Но отпред има чичак, който продава ароматни масла. Разкошни! Купувам си 3. Повличам му крак, това ми е вроден талант, и пред сергийката му се сформира митинг. Разпродава си повече от половината стока.
Пътуваме в пълна тъмница. Шофьорчето кара малко по-напънато, отколкото ми се иска. Освен това май недовижда, защото не липсват ситуации, които предизвикват масово хълцане сред будните пътуващи. Хабиб ни разсейва с информация за заплати, пенсии… Средната работна заплата, доколкото може да се изчисли коректно това понятие, е 600 динара, което е около 220 долара. Пенсията за хора с над 35 години години трудов стаж е 80% от заплатата (не можа да обясни точно коя заплата и как се изчислява). Когато нормативно се повишава минималната работна заплата, се повишава и пенсията, което е супер. Край на информационния бюлетин. Продължаваме с рисковите изпреварвания в пълна тишина. Дано тоя човек ни прибере невредими, деба! Пускам да си слушам книгата, защото ако не се разсея направо ще ида и ще го сваля от автобуса този и ще седна на неговото място. А Данчо си дремуца невъзмутимо.
Прибираме се живи. С влизането в Хамамет Хабиб обяснява, че ще минем по обратен ред хотелите, за да ни стоварят. Напомня, че шофьорът ще бъде умопомрачително щастлив, ако му оставим бакшиш на слизане, защото, клетникът, на това разчита за изхранването на семейството си. Също така любезно ни моли да се приготвим предварително и да слизаме… “ПО-БЪРЗО” – хор от гласове довършва изречението му. Спираме пред хотела в 22:30 часа. Слизаме нормално, не бързо. Данчо дава бакшиш на Хабиб, с което ме хвърля в ступор. Викам “Ти луд ли си, бе!” Са, не съм най-щедрият човек на света, признавам. Не хвърлям пари насам-натам ей така. Но не съм и стисната. Просто когато става дума за бакшиш, давам такъв в случай че съм доволна от услугата. От предоставената от Хабиб услуга не съм доволна. Да, всеки заслужава справедливо заплащане за труда си! Това е нещо, в което вярвам и за което настоявам при всяка възможност. Абсолютно всеки заслужава труда му да бъде ценѐн и заплащан, без значение каква професия практикува! Хабиб получава заплата, за да изпълнява длъжността “водач на туристически групи”, или както там му е вписано в длъжностната характеристика. Тоест той е продал уменията си за определена сума и ще получи тази сума, когато изпълни трудовите си задължения. Ние, в качеството си на клиенти, сме заплатили тази услуга, и то не евтино. Пито-платено. Бакшишът е друго нещо. Бакшишът трябва да се заслужи. Той не е по подразбиране, както го третират тук. За да получиш бакшиш, трябва или да изоълняваш задълженията си супер качествено, или да положиш някакви допълнителни усилия. Ще ви дам прост пример в реално време. Камериерките в хотела тук в Хамамет са много съвестни – почистват безупречно, подменят консумативи, изхвърлят отпадъци… Абе, като влезеш в стаята все едно влизаш в музей. А когато те срещнат из коридорите винаги са усмихнати, поздравяват, питат те дали всичко ти е наред. И го правят супер деликатно и ненатрапчиво. Даже красиво, защото тунизийките са красиви жени. Данчо днес им остави 10 динара на тоалетката. Никой нито веднъж не ни е намекнал да го правим. Просто начинът, по който присъстват и вършат работата си, ни впечатлява. Какво намираме, когато се прибираме в стаята? – ваза с роза и ето тази красота:
Няма нужда от коментар, нали? Всички сме щастливи и доволни!
Хабиб не изпълнява задълженията си супер качествено, даже ги неглижира и претупва. А единственото усилие, което полага в посока да заслужи бакшиша си, е да напомня настоятелно, че сме длъжни да оставим бакшиш, защото… (Сложете на мястото на многоточието каквато глупост се сетите.) Еми, не се прави така. За мен това е наглост и простащина, а аз обичам елегантността.
Между другото, днес въобще не съм страдала от жегата. Дали защото в пустинята влажността е супер ниска и високите температури не се усещат толкова убийствено, дали защото вече посвикнах с полъха от ада, дали и заради двете, не знам. Но е факт, че не умирах.
Кратко резюме на екскурзията до Сахара: Много съм щастлива, че ми се случи! Беше много яко, различно, интересно! Забавлявах се супер много. Смях се толкова, колкото през последната една година не съм се смяла сумарно. Беше велико изживяване! Да, мрънках, както сигурно сте забелязали. Няма как да е иначе. Обичам да си казвам всичко. И вярвам, че така е правилно – да си казваме всичко. Нито задоволството, нито недоволството трябва да бъдат премълчавани. Споделянето на всяко от тях е своеобразен механизъм за подобряване на обстоятелствата. А и животът по принцип не е само “цветя и рози” (Замисляли ли сте се колко е тъп този израз). Животът е палитра и ще бъде проява на житейски далтонизъм да се преструваме, че всичките бои са в розовата гама.
В АФРИКА СЪМ, БАСИ! И БЯХ В САХАРАТА!!!
П.П. Безплатен съвет от мен – ако решите да направите тази сахарска екскурзия, когато сте в Тунис, сядайте в ляво в превозното средство. Защо ли? Защото вдясно ИМА ЖИЦИ! Да, по този маршрут електропроводите вървят предимно вдясно на шосето. Не ми благодарете.
