С деца на палатки – част трета – по същество

Спокойствието ми е много важно. Обичам покрай мен да цари тишина, всички да са щастливи и доволни и никой да не ме занимава с нищо.

С пет деца в гората това не се получава.

Както подчертах в първата част на тази трилогия, изхранването на петте гърла е от първостепенна важност. Затова една не малка част от деня преминава в правене на закуска, обяд, вечеря и белене и рязане на всевъзможни плодове за между другото. 

Класически момент е когато ти се прииска да се скатаеш и да изядеш една ябълка скришом. Абсолютно задължително е някое хлапе да те види, колкото и да си мислиш, че добре си се маскирал в шубраците. Хлапето извиква с пълно гърло:

– “И аз искам ябълка!”. 

Правиш му знаци да замълчи и шът-каш изразително. То приема това просто за твоя странност и повтаря още по-силно:

– “Я-бъл-ка! И аз искам.” – убедено че не си го чул и разбрал. 

Казваш му да си вземе, да я измие и да я изяде – елементарно. Да, ама не – то я иска нарязана. И, разбира се, това е най-малкото хлапе от групата, което би било щастливо самò да накълца ябълката, но сàмо при мисълта за това ти вече прехвърляш наум най-близките населени места, в които има спешен кабинет. Тежко и тъжно излизаш от уж скривалището си и отиваш да режеш ябълки. Останалите вече са дошли да дадат заявка, че и те искат. Измиваш, обелваш и нарязваш един килограм, разпределяш ги в няколко чинии, за да предотвратиш скупчване на грабещи ябълки ръце и оптимистично си помисляш, че вече ще можеш да доядеш своята собствена ябълка. Тогава виждаш, че точно онова хлапе, което ти прецака пъкления план да се скатаеш, седи отстрани намусено. 

– “Какво става, защо не ядеш ябълка?” – питаш с лек фалцет.

– “Ми, аз исках моята да не е обелена.” – почти пред рев измънква то. 

– “@$%$*@*&” – крещиш наум, контролирано тряскаш своята мизерна и вече покафеняла ябълка на масата и отиваш да нарежеш една необелена. Връщаш се, поставяш я пред малкия тормозител, вдигаш своята от земята (защото тряскането ѝ не е било достатъчно контролирано и тя се е търкулнала от масата), преброяваш полазилите я мравки, защото ти се иска броенето да те успокои, след което я изхвърляш в чувала за боклук. Оглеждаш се с надеждата да намериш наистина прикрито място, където тихо да поплачеш. Търсенето ти е прекъснато от “А кога ще режем динята?” и вече не виждаш смисъл да търсиш къде да поревеш, защото тук и сега също е вариант.

Преувеличавам, разбира се! Предвид, че сме четирима възрастни, не винаги аз бях на пангара – другите също го отнасяха. И, в интерес на истината, никой не се разрева 🙂

Функциите по основните хранения ги разпределяхме помежду си – я по братски, я по равно, та като цяло някак си се справихме без да полудеем. 

Извън драматизма, който умишлено вкарвам, за да звуча забавно, ходенето на палатки с деца изключително им помага да видят и осъзнаят много неща, които в града минават покрай тях, без да им обърнат внимание:

Осъзнават важността на пестенето на ресурси

Ева е много екологично и икономично ориентирана. Но ми е отнело известна доза повтаряне на реплики като “Не е нужно водата да тече, докато си миеш зъбите.”, “Гаси лампата, когато не си в стаята.”, “Дояж си храната и спри да капризничиш, защото няма друго.” и всякакви подобни. Сигурна съм, че ако имаше как изречените от родителите думи в този аспект да се събират на едно място и да произвеждат енергия, то човечеството нямаше да има нужда от електроцентрали, например.

При живота в гората пестенето на вода, енергия и храна придобива съвсем други измерения и доказва своята категорична необходимост.

Вода

Поставихме мисия на Ева и Иван да донесат с кофи вода от язовира, за да напълним тубата-чешма. А двамата най-големи изпитаха на свой гръб как се пълни вода в 20-литрови туристически душове (3 на брой). По този начин съвсем реално осъзнаха, че колкото по-бързо изхабят донесената вода, толкова по-скоро ще трябва да изпълнят същото упражнение. Да, тяхната цел беше да не се налага да се натоварват прекалено с битовизми, но все пак важен е резултатът – да осъзнаят, че водата не трябва да бъде разхищавана.

Енергия

Първо – телефоните. Да, имахме варианти за зареждане на телефоните, но с възпитателна цел прибегнахме към тях само веднъж. Отказахме да зареждаме телефони, за да могат хем да се научат да си правят сметка на наличния заряд, хем да се осъзнаят къде се намират и вместо да циклят в екраните, да се впият във възможностите за забавления, които им предоставя мястото.

Второ – осветлението. Разполагахме с една основна газова лампа, една на батерии, един фенер и по един челник за всеки. Газовата лампа е ясна – тя беше един вид неизчерпаема. Но беше позиционирана в средата на лагера. За придвижване в тъмното се ползваха останалите осветителни тела. Не знам колко хиляди милиони пъти повторих “Изгаси си челника, не ти е нужен сега.”, защото някой седи край огъня, но челникът му свети. Е, когато си поизхабиха батериите и светлината им вече беше по-слаба, се светнаха, че трябва да са по-отговорни.

Храна

С храната и питейната вода нещата стояха аналогично – имаме точни количества и ограничен асортимент и това е. Без лигавщини и капризи. Когато нещо свърши – свършило е. Ако ти се яде филия с масло и сладко, но не искаш от наличните сладка от вишни и боровинки, а искаш от смокини, бейби мандарини или помело с джинджифил – ми, нЕма, яж сух `лЕб!

Придобиват нови умения

Връчихме на децата една запалка и купчина дърва и ги оставихме сами да запалят огън. Приеха задачата много присърце. Повече от час подреждаха съчки, пръчки и дънери, докато успеят да разпалят траен огън. Оказа се, че не е толкова лесно, като по филмите – подреждаш една красиво изглеждаща купчинка и драсваш клечката. Но успяха! И бяха много щастливи от постижението си!

Забавляват се “като хванати от гората”

Повече момчетата и по-малко момичетата са особено пристрастени към устройствата. Но без телевизор наблизо и с изтощени батерии на телефоните, се наложи… да играят на реални игри!?! 

Първоначално плахо и в близост до лагера, но с все по-разширяващ се периметър и увеличаваща се интензивност се развихриха всевъзможни игри. Ама такъв кеф – тичане, криене, смях. До посред нощѝте. Лудницата беше като в хунски бивак. Не, че съм съвременник на хуните и знам какво е било в биваците им, но си ги представям по подобен начин.

Тичането и притаяването в тъмното, съпроводени от падания и одрасквания развиха инстинкта им за самосъхранение. Равносметката по тази тема е няколко доста добри пребивания (Ева дори си изкара въздуха и твърди, че за кратко е била толкова замаяна, че не е знаела къде се намира.), много одрасквания и повърхностни рани и едно непланирано цамбурване в язовира. 

Много, ама много съм благодарна на Данчо, че на времето ме извлече да отида на палатка. Защото и аз бях от хората, които си представяха мизерия, ужас, буболечки и студ при споменаването на такова мероприятие.

А в действителност къмпингуването е:

– Приключение

– Забавление

– Очи, пълни с гледки

– Осъзнаване на природата

– Много, много детски смях

– Сутрешна свежест

– Мирис на бор, примесен с аромат на варящо се кафе

– Чаша вино пред вечерния огън

Втора част

Първа част