Най-накрая!
НАЙ-НА-КРАЯ!
Когато някога през есента Маринчо ми каза за селото, което го няма на картата, направо полудях. Който знае за моите влечения по изоставени места, може да си представи в каква еуфория изпаднах. Нямах търпение да отида там. Съвсем скоро тръгнахме към селото, но опитът ни беше неуспешен. Още веднъж след това имахме намерение да отидем, но тогава някакъв неочакван дъжд осуети идеята.
И, ето, сега, днес, 27 май 2021 г., ОТИВАМ В ЖЕРКА!
Много се вълнувам. И, честно казано, малко ме е страх. Пътят до Жерка е офроуд, който вече взе една жертва, та ми е напрегнато в аванс.
В 18:00 часа чинно сме се строили в двора на автомивката на Марин и се приготвяме за тръгване. Маринчо ще пътува с колата. Още не е свикнал с височината на новия си мотор и не му се рискува да влезе в блога с поредния разказ за търкаляне по камънак. А и нали все пак трябва да има кола, в която да се кача, когато ме хване шубето.
Тръгваме. Ние пердашим напред с Кроули, а Маринчо и приятелката му се движат с трафика, щото с колата няма как. Минка успява да ни забатачи с влизането в Кирково. То не, че има как да се забатачиш там, освен ако си мега изобретателен, но тя е мега изобретателна и успява. Не без любезното съдействие на Данчо, но това няма да го споменавам.
Изгубени и намерени, стигаме до разклона за Жерка. Тук започва веселата част. Има река. Предишния път слязох от Ангуа и преджапах рЯката, но сега водата е по-висока и се ослушвам. Искам да изчакам Марин. Данчо ме хейти да не се лигавя. Решавам, че е крайно време да спра да се държа като някъв лебед и се връщам на мотора. Минаваме реката без проблем, даже ми е забавно. И видео снимах, но няма да го качвам.
Спираме след реката, за да изчакаме колата. Вече ме друса нервата. Наистина ме е страх. От онова пребиване в Странджа, след което два месеца ме боля ръката, си ме е страх от офроуди. Марин ме бъзика, че ще кара плътно зад нас, за да скоча върху капака на колата, когато ми дойде в повече. Смях, смях, ама си е опция.
Качвам се на мотора напрегната и натегната като пружина. Тръгваме. Дрън, бум, трес. Така звучат първите метри от пътя в главата ми. Усещам се, че преувеличавам. Вдигам глава, защото съм я навела зад гърба на Данчо, за да не виждам предстоящите страшки и да не пискам. Гледам – пътят не изглежда чак пък толкова страшен. Даже никак. Отпускам се. Точно в този момент вземаме десен завой и виждаме мястото, където приключи пътуването ни предишния път. Пак се сковавам, обаче, пуф, минаваме неусетно през него. Баси. Шубето е голям страх, но често неоснователен. Както в случая. Следващите километър ли, два ли, хич ме няма в преценката на разстояния, ги минаваме безгрижно и пристигаме в селото. Язък ми за страхуването. А историята какви тегави пътища познава…
Жерка!
ЖЕРКА!
Алилуя!
Спираме на някаква поляна. Посрещат ни обувка и изтормозен куч, който ни придружи през цялата обиколка на селото.
Колко ме е яд, че нямаме абсолютно нищо за ядене! Супер много ме е яд! Вече ще си нося някакви щраволинки (тая дума много ме кефи) за такива случаи. Както и когато пътуваме из чужбина ще си нося някакви сувенири от България, за да ги давам на разкошните хора, които срещаме. Още не съм измислила какви точно ще са тези сувенири, ама ще го измисля до следващото пътуване.
Маринчо пристига и влиза в ролята си на екскурзовод. Аз пък ще ви разходя вас, посредством някакви снимки.
Намираме някакви прешъси, които ни впечатляват:
Бивни от глиган. Момчетата нещо се прехласват, на мен ми приличат на спаружени банани.
Бутилка от газирано питие, произведена през 1970 г. Това вече е истинска находка. Много яко.
Докато се разхождаме влизаме във филма с лудия с бензиновата резачка и подобни сюжети. Не знам защо го правят, но когато сме на някакви подобни места, придружаващите ме започват да ми говорят страшни неща. Сигурно се опитват да ме плашат. Което е нелогично, мисля си. Все пак аз съм тази, които ги влачи по изоставени сгради и места. Това не следва ли да рече, че не ме е страх? Не знам, вие кажете кое е логично… А пък и моята фантазия е далеч по-извратена от на повечето хора и е способна да ражда безобразни сценарии. Ето тук например виждате къщата на въпросния луд с бензинова резачка. След като е разчленил семейство с две малки деца, които дошли в селото да видят наследената от бабата по майчина линия на мъжа къща, прилежно е изпрал и прострял окървавените си дрехи, защото всички психопати имат фиксации, а неговата е чистите дрехи. Сега ни гледа от таен процеп и с лявата си ръка нервно чегърта мазилката на стената, защото иска да излезе да помете и нас, но, познайте! – няма чисти дрехи! Абе, битовизми.
В края на обиколката срещаме жив човек. Аз не го харесвам. Чисто първосигнално го усещам… абе, няма да говоря лошо за хората. Стоя малко встрани. Той дава на кучето стар хляб. Разказва някакви неща за кучето, овчаря, селото. Ама тъпи неща. Повече му се иска да ни разкаже за стерео уредбата си и за живота си във Франция. Спирам да го слушам и блея наоколо. След малко, разгеле, тръгваме.
На връщане се качвам при Маринчо в колата. Не защото ме е страх. Вече уточнихме, че този път е разходка в парка. Качвам се в колата, защото съм мега яката жена-мечта и искам да оставя Данчо да си се изкефи на офроуда без да му тежа на мотора, да му мрънкям и да се съобразява с мен. Той оцени това. Всички сме доволни и щастливи. Чак да не повярва човек…
Е тая снимка много ме кефи. Аз не можах да я направя с остарялата си техника, затова Маринчо я цъкна. След което ме изнудва, за да ми я даде. Кофти човек е. Повече няма да му рекламирам уменията.
