❗️Последвайте youtube канала “Шашави приключения”, в който качваме видеа от пътешествията – https://youtube.com/@Crazy_adventures_bg
Заглавието е за трупане на посещения, макар и наистина из разказа да се срещат вълнени чорапи и счупени ребра. Но в същността си това е обичайният мото пътепис с елементи на драматизъм.
– Данчо, пътят е идеален за упражнение на караньотки.
– Данчо, я демонстрирай късен апекс.
Откакто преди две седмици с Орлин се изяснихме, че въобще не ми е приятел, все измисля щуротии, с които да ме накара да подскачам. Сега се движим спокойно и приятно по пътя Кричим-Девин, наслаждаваме се на великолепната есенна премяна на планините и се кефим на слънцето и липсата на трафик. И, на цялата тази идилия, тоз зевзек не спира да генерира гениални идеи, свързани с потенциалното ми изпадане от мотора.
– Абе, Данчо, тези завои са идеални за каране с 90 км. в час.
Аз се пенявя, те се хилят като репи.
По някое време Орлин решава да направи самопризнание – казва, че се дрънка с мен, за да ме провокира да пиша пътепис. Отсвирвам го. Не ми се занимава. Пътеписите ми костват много време и внимание. Де да знаех, че така ще си заработи пътепис тоз човек, още на момента щях да извадя телефона и да започна да си водя бележки.
Родопите през есента са безобразно красиви! Експлозията от цветове предизвиква у нас канонада от неандерталски възклицания.
Минаваме покрай отбивката за язовир Цанков камък. Данчо набива контри и предлага да идем до стената. Пламен и Орлин не се противят особено. Аз си трая, за да не хвърлям думи на вятъра. Приготвям се за здраво друсане и така. Оказа се, че не е толкова друсливо, ами си е направо поносимо. Разбира се, хващаме смотана пътечка и вместо до язовирната стена се озоваваме пред ограда. Здраве да е! Изпушваме по цигара, снимаме стената в далечината и хайде наобратно.
Концептуално сме се запътили към Златоград, но се уговаряме, че ще преценим в движение къде ще нощуваме. Уж сме се зарекли, че няма да пристигаме по нощите и студовете, но ще видим.
Някъде между Девин и Широка лъка Орлин се сеща, че наоколо се намира село Беден, в което никога не е ходил, и предлага да идем. Никой от нас не е бил там и затова без коментар даваме ляв мигач, когато виждаме отбивката към него. Пътят е готин, а гледките отново ни мятат в бурните възклицания и припаданията от кеф. Решаваме да спрем в селото за по кафе. Неориентираното търсене на кафене ни отвежда в разбита стръмна улица без изход. Сефте. Обръщаме и се връщаме към магазинче, което мернахме преди малко.
Гарираме моторите на една тераса с гледка. Някакъв младеж скутерист спира при нас и ни заговаря. Оставяме го да си приказва с Орлин, а ние с Данчо и Пламен влизаме в магазинчето. Симпатичен чичко ни прави кафе и си приказва с момчетата. През това време аз зяпам разнородните стоки. Много обичам такива селски магазинчета. В тях винаги се натъквам на чудни съкровища. Ето! И този път не е изключение! Виждам страхотен вълнен клин, който ще е чудесен за под моторджийския ми панталон. Ще ми топли и ще ми е супер. Посягайки към клина виждам още едно съкровище – вълнени ⅞ чорапи! Жестоко! Вземам всичко! Много съм щастлива! Момчетата моментално подхващат чорапите на подбив. Нека си се забавляват, на мен ще ми е топло.
Седим си на слънце, приказваме си и ни е толкова хубаво, че Пламен заявява как с огромно удоволствие ще зареже плановете за днес и ще остане тук. Аз съм склонна да се съглася без много дърпане, но лудите за каране Данчо и Орлин веднага скачат срещу идеята. Местният младеж не допринася в наша полза, казвайки, че тук има само едно място за настаняване, но то не работи. Е, видяло се е, тръгваме.
На слизане от селото влизам в ролята си на фотограф и заснемам заобикалящата ни красота. За съжаление техниката и уменията ми не са на нужната висота и се сдобиваме с посредствени снимки.
Прилагам и новооткрития си метод за снимане на движещите се зад нас.
Момчетата са въодушевени от красивото ни посещение в Беден и ги избива на песни. Руски песни! Непонятни за мен. От руския асортимент обичам само пелмени, нищо друго. Адово е! А те се дерат като дръгливи магарета. А-ДО-ВО!
Минаваме през Пампорово, защото единодушно не сме фенове на хлъзгавия асфалт през Стойките. Орлин дава идея да се качим до Снежанка, но тя, не разбрах защо, бива отхвърлена. Температурата се понижава и достига 7 градуса. Изненадана съм, че не ми е студено. Майтапим се, че дори само мисълта за секси вълнените чорапи в куфара ме стопля.
Спираме в Смолян, за да заредим гориво. Решаваме да запазим нощувка в Златоград. Търсихме, избирахме, и в крайна сметка се оказа, че сме запазили хотела, от който Пламен има ужасно гадни спомени за хигиената от предишното ни ходене в Златоград. Е, да си имаме късмета! Оставяме нещата така с идеята, че ако пак е мърлявщина, просто ще идем другаде.
Тръгваме към Смилян. На някой му хрумна идеята за смилянски боб и дестинацията веднага бе включена в маршрута. Обикаляме Смилян в опити Пламен да се сети къде се намира заведение, в което е ходил. Не го откриваме. Спираме да питаме някакви женици къде да хапнем. Насочват ни към “Аида”. “Аида от Смилян” ми звучи много забавно. Заведението е стандартна битова кръчма, а храната… Тук любителите на родопската храна и на традициите ще ме линчуват, ама всичко е въпрос на вкус, смятам. Не харесвам родопската кухня. Или храната е с промит вкус, или е бъкана с чубрица. И двата варианта не са ми по вкуса. Тук беше от промитата.
Пушим по цигара след обилното безвкусно натъпкване. Пламен споделя хрумването си да отменим резервацията в Златоград и да останем тук. Явно днес настроението му е по-лежерно и от моето. Предвид, че остава около час до стъмване, аз се съгласявам. Началникът (Данчо) не дава и дума да се издума, излага редица аргументи в своя подкрепа. Примиряваме се и се качваме по моторите.
Минаваме през Рудозем. Говорим си, че ще е тъпо да минем оттук и да не се обадим на Стоян. Но налазващият студ не ни оставя разумен избор. Обръщаме го на майтап как ще загасим моторите и ще минем през Рудозем по терлици, за да не разбере Стоянчо, че сме били тук и да не ни се разсърди, че сме го подминали.
Ремонтът на рудоземския път върви с пълна сила. Хората напредват, което е добре за д-то ми. На едно място ни спират, за да пропуснем насрещното движение. Инстинктивно псуваме. Пламен изтропва, че трябва да гледаме от забавната страна, защото кога друг път ще ни спре “мангал с палка”. Може и да не звучи особено политкоректно, но се смяхме адски много.
Продължаваме към Мадан, а след това през Печински проход към Златоград. Слънцето залязва и все повече започваме да мрънкаме, че пак ще пристигнем по тъмно. Данчо недоволства, защото това мрънкане е в неговата градинка. Изведнъж пред нас се открива страхотен залез. Въпреки закъснението, спираме за фотосесия.
В крайна сметка пристигаме по тъмно. Дрънкаме се по темата, смях да става. Маринчо ни чака. Настаняваме се. Хотелът не е толкова е мизерен, колкото очаквахме.
Събираме се в 19 ч. за вечеря. Маринчо е поканил и негов приятел моторист, с когото ние сега се запознахме, но чието име не запомних (овча гла̀ва съм, май беше Емо). Пламен и Марин смъцафръцват нещо за още един стол, но се правят на разсеяни и не ми отговарят за кого е. Както си седим, и, хоп, до масата изниква Стоянчо. Ех, не успяхме да му се изплъзнем, значи! 🤪 Засядаме на сладка раздумка, хапваме, пийваме.
Стоян си тръгва по някое време и се разбираме утре да пием кафе при него.
Когато и Емо (извинявай, ако не това е името ти!) си тръгва, става ясно, че Марин има намерение утре следобед да изследва село, което го няма на картата. Очите ми светват! Обичам изоставени места! Веднага обсъждаме да идем заедно сутринта. Марин казва, че знае, че е черен път, но никога не е ходил и няма представа в какво състояние е. Това не възпира никого, най-вече Данчо… Решено, отиваме в изгубеното село. Разбираме се за час за закуска и се прибираме да спим.
Ден втори
Събуждам се и на масата ме чака чаша кафе. Благодаря, Любов! Кафета, закуски, събиране на багаж… Навличам си клинчето и чорапките и съм готова за студа. По радиото пускат гадна руска песен, която нашите подхващат с ужасяващ ентусиазъм. Мъкааа, мъка. Докато се стягаме за тръгване, Орлин ми набримчва същата песен в каската. “Милион, милион алех рос” (не зная и не искам да зная дали се пише така). Ще се гръмна! Той е доволен.
В 10:04 ч. поемаме към липсващото на картата село. Маринчо повежда колоната, ние го следваме под съпровода на кочовско дранѐ (да се разбира, че младежите пак пеят). Както си пърпорим жизнерадостно, Орлин изцепва:
– Няма ми го скоростният лост!
Избухваме в смях, Пламен пуска шегички. Но Орлин спира и съвсем сериозно казва:
– Да, няма го! Изпаднал е!
Обръщаме. Пламен догонва Марин, който не е вързан с нашите интеркоми. Наистина – долната джаджа на лоста я няма! Баси! Ей, тия БМВ-та непрекъснато ръсят части по пътя!
Орлин казва, че може би преди около километър за последно е сменял скорости, следователно шитнята е паднала някъде след това. Той остава на място, а останалите се връщаме и започваме да правим обход на територията. По някое време слизам от мотора и тръгвам пеша. Атракция сме за село Бенковски, даже полицията дойде да ни провери какво правим.
По мое усмотрение сме се отдалечили прекалено. Качих се пак на мотора и казах на Данчо да ме остави около табелата за край на селото. Остави ме, а той се върна при Орлин, за да измислят някакво ашладисване, с което да закрепим положението, колкото да се приберем. Пламен и Марин продължават да въртят тегели по шосето, а аз оглеждам канавките, макар и да нямам ясна представа какво точно търся, защото никога не съм се заглеждала в този елемент. Започвам да се опитвам да разсъждавам къде би било логично последно да е сменил скорост, за да огранича поне хипотетично периметъра на случката. Измислям си следния сюжет: В средата на баира Орлин вижда табелата за край на селото. Наближавайки я вижда дългия прав път след нея. Следователно е съвсем предвидимо, че около табелата ще вдигне скоростта, с която се движи. По тази си желязна логика започвам да бродя напред-назад около табелата. Искам да намеря шитнята! Зная, че ще я намеря! Обаче я няма. Покрай пътя е пълно с черен камънак, трева, пясък и много боклуци. Започвам да се отчайвам. Момчетата са се събрали при Орлин и се трътлезят около мотора.
Писва ми и решавам да се откажа. Тръгвам към тях, като вече не оглеждам толкова съсредоточено. И, точно когато вече се отказах, нещо лъскаво ми привлича вниманието в един пясък на повече от метър от шосето. Приближавам се и, о, чудо! Успях! След навъртяни 2,4 километра, намерих скапаната хуйня!
Забързвам се, доколкото ми позволява екипът. Скачам, махам, никой не ме бележи. Приближавам се достатъчно, че интеркомите да се вържат. Крещя. Никой не ме чува, защото са си намятали каските по моторите. Някой ме забелязва. Данчо слага каската, а аз крещя “Намерих гооооо”. Връщам се с походка на победител!
Момчетата са сглобили някаква система, която позволява мотора да се движи. Орлин се връща в селото, за да купи болт, с който да захване хуйнята на мястото ѝ. Останалите човъркат нещо по моторите си. Аз се шляя по поляната. Изведнъж Маринчо:
– Опа, паднала ми е иглата на ойлера!
Ееее, не! Тия вече се еб@ват! Но, истина е, иглата я няма. Вдигнахме левъла. Макар да е ясно, че това вече е загубена кауза, тръгвам пак да меря улицата. Орлин се връща, оправят скоростния лост, а аз се отказвам от търсенето. Не успях да превъртя играта, умрях на второ ниво.
Тръгваме. 200 метра по-натам Маринчо започва да ръкомаха на Пламен. Оказва се, че фарът на мотора на Пламен е фира. Яко. Ама, хората са казали “Има ли две, ще има и три”, нормално. Наум си пожелавам това да са ни ядовете. Но… Абе, както обичам да казвам, съдбата винаги е насреща да опровергае плановете ти…
Подминаваме Кирково и се отправяме към тайното селце. Както Данчо беше изчислил, точно 1.8 км. преди селото трябва да хванем gelände-то. Слизаме от пътя и точно след 50 метра ни посреща река! Много забавно… Аз съм против да нагазваме през нея. Орлин, Марин и Пламен имат опасения. Но Данчо, този назобан със спортна злоба безумец, който не търпи нещо да му се изпречва на пътя, се яхва на Ангуа и влиза в реката. Едва смогвам да преджапам тичешком, за да успея да заснема колко го хапе кучето.
Всички преминават. Аз се качвам и хващаме генгерлика. Пътят е доста “черен”. Започва да ме хваща шубе. То, аз винаги се спичам, когато излезем на черното. Е, признавам, че се спичам почти постоянно, но на черното ме е особено шубе. Върколачката не е създадена да я гърчим в камънаци и кал и се притеснявам. Маринчо и Пламен отпрашват напред. Ние се движим по-бавно и много внимателно. Орлин е зад нас. Стигаме до стръмно и каменисто място, което е тегаво за преминаване, затова слизам от мотора. Данчо казва на Орлин да мине пред нас, за да не го спъваме. Той изцепва нагоре. Данчо изкачва гадния участък, аз го преминавам пеша.
Настигам го, качвам се и продължаваме бавно и славно. Зад един завой пред нас се разкрива ужасна гледка – моторът на Орлин лежи на земята, а той се е навел над него. Мамка му! Бързо намираме безопасно място за спиране, аз скачам в движение, Данчо стабилизира Ангуа и тича към Орлин. Прилагат научените трикове за вдигане на паднал мотор.
Откакто Пламен при първото си падане ми каза “Ех, защо не ме снима за спомен”, винаги, след като се уверя, че падналият е добре, се старая да щракна някоя снимка. Та, да знаете – гледайте да не падате!, но ако все пак се случи, бъдете спокойни, че има кой да увековечи момента.
Орлин казва, че го болят ребрата и твърди, че е чул пукане при падането. Уф! Става все по-зле! Оглеждаме го. Аз, понеже съм филмарка, веднага започвам да виждам подутини. Решаваме, че се връщаме и отиваме да търсим лекар. Данчо звъни на Марин и му казва да се връщат. Обръщат мотора на Орлин и той полека тръгва наобратно. Аз отказвам да се кача, защото вече яко съм във филма, и настоявам Данчо да слиза сам. Той не е съгласен, но няма как да ме качи насила. Тръгва след Орлин, аз тръгвам пеша. След минута Маринчо ме настига. Казвам му какво става и той продължава надолу. Вървя. С отдалечаването на момчетата интерком връзката се разпада. Каската в ръката ми изнервящо бибитка, сигнализирайки липсата на връзка. Осъзнавам, че на практика съм сама на повече от километър навътре в гората. Обзема ме паника. Представям си мечки, представям си ужасии. Пламен много се бави и започвам хем да се притеснявам и за него, хем да се ядосвам, че не идва. След малко ме настига. Поуспокоявам се. Казвам и на него какво е станало. На устата ми е да го помоля да кара бавно до мен, за да ми пази страх, но зная, че се притеснява за Орлин, затова замълчавам. И той отминава и пак съм сама. Вече доста ме хваща шубето и започвам да подтичвам. Няколко завоя по-надолу виждам Данчо. Спрял е и ме чака. Ще се разрева! Макар и да ми е страшно се качвам на мотора и внимателно слизаме на шосето при останалите. Даже не разбрах колко бързо минахме през реката.
Орлин го болят ребрата. Иска да хваща направо към София. Разубеждаваме го, защото може да е опасно, ако ребрата са счупени. Марин прозвънява разни хора и му казват какъв е реда в спешното в Златоград. Тръгваме натам. Караме бавно и внимателно. Един идиот, обръщащ движението, замалко да ни изтрепа, но ни се размина.
Стигаме Златоград доста напрегнати и притеснени. Марин и Орлин влизат в болницата, ние с Данчо отиваме за кафе, а Пламен остава при моторите. Купуваме бисквитки, зрънчо и кафе. Точно с връщането ни пред спешното пристига и линейка, която докарва рентгенолог за Орлин. Сядаме под навеса на затворено кафене и подемаме обзор на събитията, живота и всичко останало.
След около половин час Орлин и Марин излизат. Орлин не излъчва щастие.
– Две счупени ребра – казва.
Да, бе! Не можем да повярваме. Все си мисля, че ей сега ще каже, че ни еб@ва. Ама, не! Истина е. Мамка му!
Започваме да правим план за прибиране. Орлин иска да си се прибира с мотора, но ние сме категорични, че няма да му позволим. Маринчо предлага да качи мотора на платформата и да го извози заедно с Орлин до София. Супер кофти е Марин да се разкарва и то по нощите, но това е единственото решение в момента. Връщаме се в сервиза на Марин и качваме мотора на платформата.
Ние с моторите хващаме през Смолян, а Марин, Орлин и бащата на Марин тръгват с платформата по “царския” път през Кърджали. Часът е 16:15, затова се движим стегнато и чевръсто. Целта е просто да се приберем в човешко време. Спираме в Смолян за по цигара и тоалетна и продължаваме. Пътят Смолян – Асеновград е с обичайния трафик. Преодоляваме го криво-лево и към 18:30 пристигаме в Пловдив. Спираме на бензиностанция да пием по нещо топло и да си вземем довиждане с Пламен. Чуваме се с Орлин, за да видим как се придвижват. Вървят с около половин час след нас. Решавам, че ще е разумно да се кача при тях, защото вече започва да застудява, а не виждам причина да се правя на много яка и да мръзна на мотора по магистралата. Верно, че съм с перфектните вълнени чорапи, но все пак нЕма нужда. Разбираме се да се чакаме на магистралата.
Разделяме се с Пламен и тръгваме. Пристигаме на мястото на срещата, след малко и другите идват. Качвам се в колата и хващаме по финалната права. Пътуваме бавно, но то няма и как иначе да е с прицепа в този трафик. Пристигаме в София, Данчо вече ни чака. Сваляме мотора и безброй пъти благодарим на Марин и баща му. Маринчо, ти, пазителю на Родопите и спасителю на жизнерадостните идиоти и самоубийци, ВЕЛИК СИ! Много ти благодарим! За пореден път. Много!
Марин си тръгват, Данчо откарва мотора на Орлин, аз оставам да кибича на пътя с Ангуа. Вече нямам търпение да се прибера. Изморена съм, студено ми е, напрежението от днешния ден ме друса. Пореден изтрещял уикенд… Как пък все не успяваме да се разходим като нормалните хора, ами само дивотии сътворяваме?!
БОНУС: Снимка от тайното село. Все пак Марин и Пламен бяха успели да стигнат до него преди всичко да тръгне в неочаквана посока. Снимката е от Маринчо.
П.П. Изпълних си обещанието от началото на пътеписа. Имаше секси вълнени чорапи, което е яко. Имаше и счупени ребра, което не е яко.