❗️Последвайте youtube канала “Шашави приключения”, в който качваме видеа от пътешествията – https://youtube.com/@Crazy_adventures_bg
Хоум офис сме в Златоград. Това е една идея, която отлежава още от ранната есен на миналата година. Все не успявахме да нагласим нещата така, че да я реализираме. И сега, предвид че този месец премина под флага на скитничеството, решихме да го завършим подобаващо, като сведем до минимум дните, прекарани в София и да осъществим вече хваналата паяжини идея.
Представях си, че тук няма да пиша пътеписи, сводки и подобни глупости. Ама как съм си го представяла, не знам, като изначално в концепцията влизаше Маринчо да ми сглоби разходки из района, концентрирани върху урбекса. Та така, ще се пишат някакви неща, най-малкото защото обикаляме из места, за които няма особено много информация в нета, което е добре за блога, тъй като търсачките ще го индексират по-бързо.
26 май 2021
В 17:30 вече сме на нисък старт. Маринчо има още малко работа, затова ще започнем разходката без него, а той ще се присъедини, когато приключи.
Отиваме към селце, което Данчо намери случайно в мапса. Веднага го избрахме за дестинация, защото името му звучи много “мое” – Мързян. Не е нужно да обяснявам защо го чувствам така, нали? Няма как да не се снимам до табелата му.
Не знаем нищо за Мързян, просто се мятаме на Кроули и тръгваме. Движим се по пътя Златоград – Мадан. Един олигофрен се опитва да ни убие на разклона за Старцево, но не успява. На 8 километра от Златоград е разклонът за Мързян. На табелата пише “Ерма река”, което е населеното място по пътя. За Мързян нищо не се споменава.
Малко след разклона виждаме миниатюрно язовирче с красиво синя вода. Докато движейки се ахкаме и охкаме по цвета на водата, тя бива заменена от блатна растителност, а след това от… гняс. Ей така, в движение, се запознаваме с мястото, на което се намираме. Красивото язовирче се оказва хвостохранилище. А, както знаем, хвостохранилища има покрай мини. Логично е и тук да има, предвид че се намираме в рудодобивен район.
Влизаме в село Ерма река. Селото е относително оживено. И е дълго, разпростиращо се покрай реката. Навсякъде има частично или напълно изоставени съоръжения и сгради от минния комплекс. Става ми все по-интересно.
Излизаме от селото и тръгваме по разбит път, който ни качва във височина. Достигаме до кръстовище, левият разклон на което е запречен от бариера. Ясно е, че сме в дясно, но спираме пред охранителната будка, където виждаме човек. Заприказваме го. Разказва ни за мината. Добива се оловно-цинкова руда. Минният комплекс е огромен. И функционира. Човекът, сега охранител, е прекарал живота си в мината. Описва ни кое как се случва като логистика в комплекса. Описва ни и размерите му – най-дълбоката точка на мината е на 1000 метра под земята, а на широчина достига 4 км. в посока Рудозем. Въздух се вкарва през огромна система.
– Чувате ли как бучат вентилаторите? – пита ни.
Не ги чуваме.
Казваме му, че искаме да идем до Мързян, за да видим селото и да се снимам с табелата му. Реагира ни с “За какво ви е? Там няма нищо – баири и две изпорутени колиби. И табела няма.” За него това е нищо, но за мен е съкровище. Предупреждава ни, че в района има две мечки и два вълка. Преди два дни едната мечка е избила няколко овце, пасящи покрай селото. Казва да не си правим експерименти и да не тръгваме по черния път, защото наистина не е безопасно. Даже се опитва да ни убеди въобще да не ходим с аргумента, че някога там са живели миньори, но сега няма абсолютно никой и нищо. По-късно проверяваме какво ще каже интернет за селото – информацията е повече от оскъдна и потвърждава казаното от човека – Мързян е село, официални заличено с указ през 2016 г., заедно със село Фабрика. Но нас си ни ръчка любопитството и все пак тръгваме.
Пътят е тесен и неподдържан. Навсякъде има изоставени съоръжения, най-често въжени линии тип асансьори за пренасяне на неща във височина. Стигаме до площадче, където асфалтът свършва. Наоколо има изоставени сгради. Виждам на една череша малка табела “Мързян” и веднага скачам от мотора. Правим няколко снимки с нея.
Разхождам се из порутените сгради. Няма нищо интересно. Само в едно помещение намирам много гумени ботуши. Те са покрити с някакъв бял прах. Но не изглежда като да са просто замърсени, а по-скоро са умишлено поръсени. Обзема ме чувство за радиация. Радиацията ме плаши, защото съм филмарка на тема ракове и страшни болести, че даже и хипохондричка. Не знам как един ден ще ида в Припят с този си страх. Освен това тук вече ясно се чува бученето на вентилационната система на мината. Усещането е особено.
Данчо пък, както неведнъж е казвал, има един единствен страх и това са мечките. Затова е решил да послушаме човека на бариерата и да не тръгваме по изклецания черен път. Аз не съм доволна, но се съгласявам, а и нямам избор. Не разбирам страха му от мечки. Са, да става дума за гълъби, които злобно въртят глави и се опитват да те фокусират с гадните си разнопосочни очички, или за пеперуди, които зловещо пърхат с крилца, съгласна съм. Ама сладки мечета… Виждала съм мечка на живо преди май бяха две години. Набутвала съм се и бекстейдж в зоопарка и съм стояла на сантиметри от огромни мечки. И не ме е страх. Но, какво да се прави, всеки си има ирационални страхове.
Връщаме се при човека на бариерата. Пита ни как ни се е видяло. Казвам, че е много яко. Той не разбира какво толкова ни е харесало. Казвам му с възторг, че все пак съм открила малка табелка с името на селото, той ми се забавлява. Питаме го дали в Ерма река още функционира цеха за бельо, за който видяхме табела надолу по пътя. Табелата е изтърбушена и гласи “Фирмен магазин за марково италианско бельо”. Обичам шанаджийски магазинчета за ишлемета, затова проявявам интерес. Човекът казва, че работи, но вече е късно и трябва да дойдем през деня и ни насочва къде да го търсим. Ще дойдем някой следващ ден. Аз се подигравах за Версачето в Дебър, ама да видим как ще се обзаведа с гаще на Армани от Ерма река.
Благодарим за всичко на човека, пожелаваме си всичко най-хубаво и тръгваме. На много гадна и разбита фиба едва се разминаваме благополучно с летящ камион. Маринчо се обажда, че ще ни чака на бензиностанцията в Златоград, за да ходим на разходка. Уговорката е да идем до място, което все ми се изплъзва. Пътят до там е тегав, затова той ще тръгне с джипа, най вече защото новият му мотор му е малко висок и не е ок да се зашибучва с него по гадни терени. Са, той казва, че е защото да ме качи при него, когато се изтърбуша много, ама това е за замазване на очите. Супер изненадана съм, когато го виждам, че е с мотора и с неговия приятел Виктор, също с мотор. Казва, че онова място и днес няма да ме огрее, а ще ходим на друго. Разочарована съм, ама какво да се прави.
Тръгваме към село Лебед. Много яко! Минавали сме покрай него, но никога не сме се отбивали, защото ни е изглеждало сякаш пътят свършва на мегдана на селото. Много ми е кеф, че ще ходим, отново заради самото име. Лебед. Думата “лебед” е често използвана от мен. Не защото харесвам лебеди и обичам да говоря за тях, не. Използвам тази дума като нарицателно за хора, предимно мъже, които или са прекалено чувствителни и префинени за моя вкус, или са крайно некадърни. От мен можете да чуете репликите “Тоя мрънка като лебед”, “Тоя кара като пълен лебед” или, когато обектът на вниманието ми е комплексно талантлив – “Тоя е абсолютен лебед”.
В село Лебед има две интересни неща. Едното са естествените водоеми, в които има няколко вида риба и са приятни места за пикник, например.
Второто е, да го наречем, мистериозно – разрушените къщи в горния край на селото. Разбира се, за мен интерес е второто, затова отмятаме набързо езерото, покрай което минава пътят и отиваме в останките. Добро място ми е избрал Маринчо. В голям радиус има много разрушени постройки. Обикаляме ги, снимаме и се опитваме да отгатнем какво е било предназначението им. Говорим си какво спокойствие цари наоколо, когато някъде в далечината мъж изкрещява: “Абе, голямо напрежение днеска, бе!” Мда…
Нарекох това място мистериозно, защото не намирам категорична информация за него. Марин е чувал нещо, че е било някакъв военен комплекс, но нищо повече. Разсъждаваме върху видяното – много и различни като тип постройки, някои са обикновени къщи, други са големи сгради в по-аристократичен стил; строежът на всяка е различен; има много простор и зелено пространство между сградите; повече от очевидно е, че са разрушени съвсем преднамерено. Ако е било военен комплекс, то защо сградите са толкова разнородни, а не са като от калъп, както е присъщо на държавното и военното строителство? Ако е било просто село, което е било изселено през така наречения “Възродителен процес”, то как се вписват в него сградите, които поради неразбирането ми на архитектурните течения наричам “аристократични” и които приличат на разрушени умалени модели на старите къщи в центъра на София, например? (Простете ми лаишките обяснения, толкова си мога.) Може би най-много ми прилича на нещо като санаториум, почивен комплекс… И защо е било толкова тенденциозно разрушено? Не намираме и кого да разпитаме. Вечерта дълго търсихме информация в интернет, но такава няма. Все си мисля, че добре се справям с търсенето, но този път резултатът е кръгла нула. За Лебед има само няколко статии за езерата и е споменавано в няколко статии за крепостта Устра. Нищо повече. И нито буква за разрушените къщи. Оставям писането на тази част от пътеписа за утре, за да се опитам поне малко да се информирам. На следващата сутрин веднага пиша на Ицо, който е енциклопедия на родопските села. Обаче и той няма категорична информация. Според него са били някакви почивни домове, държавни или военни, но и той общо взето гадае. По-късно Маринчо се обажда на двама негови приятели, които биха могли да знаят нещо повече – единият няма никаква представа, другият бил чувал, че там били настанявани граничните караули. Това не ми звучи убедително. Бахмааму! Пълна мистерия! Няма да оставя нещата така, ще ровя, докато намеря нещо. Но няма да е лесно. Очевидно.
Тръгваме си от Лебед преди да се е стъмнило добре. По пътя виждаме млад елен. Тук е резерват, в който живеят елени и муфлони. На времето, през любимото ми Байтошово време, всичко около и след езерото е било заградено заради намиращата се там резиденция и гъзарите са идвали тук на риболов и лов. Сега малка част е заградена, а очевидно има животни и извън загражденията. Колкото до резиденцията, не можахме да я видим или, още по-якото – да влезем в нея, защото е частна собственост. От езерото се вижда само съоръжение за пускане на лодки, може би, нищо повече.
Прибираме се в Златоград по тъмно, огрявани от Суперлуната, надвиснала над баирите.
Не ми дава мира този Лебед, честно!