Това трябваше да е лежерно уикенд пътуване до Транс Вулкан през Трансалпина и обратно. Не знам как, изпуснах нишката, тази идея се преобразува в тридневно ГПВ до Черна гора. Нема лошо. Обичам Черна гора. Даже обожавам Черна гора! Само да не се изгърчим. По план ще минем около 1500 км., но както обичам да казвам, важното е не количеството километри, а времето, за което се изминават. Ще видим.
Действащите лица през следващите три дни сме: Пипи и Люси, Ивето и Наско, Ева и Галин, Митко и страхотният му сарказъм, Данчо и аз.
Наричаме пътешествието си “Романтично”. По причини, различни за всеки от нас, които няма да обяснявам сега, защото са много сложни и заплетени. Накратко – за едни са оптимистични, за други са реалистични, за трети – иронични. Аз съм от третите, ако някой не се е сетил.
Та, нека подгоним романтиката.
25 юни 2021 г.
В 8:25 часа дружината тръгва от бензиностанция на изхода на София в посока Калотина. (Спестявам ви драмата с връзването на каските, тя е ясна.) Не съм минавала скоро по Калотинския път и се надявам, че вече е оправен. Ще е цяло чудо, ако е. Ама не е. Отбиваме през обход, който е обилно намокрен, за да не се вдига прахолях. Това добре, но Кроули и новият Тиксар така мятат гняс, че с Ивайла моментално заприличваме на тегави офроудърки. Тя повече. Свежо.
Спираме на последната възможна бензиностанция преди границата, за да приготвим документи и пари. Пари! За тол такси! Любимото ми! Митко, който в качеството си на бизнесмен явно остана доволен от съмнителното ми счетоводство при предишното ни пътуване, се присламчи отново към мен. Бонус точки – Галин също. Обаче им заявих, че този път просто да ми дават някакви пари, които да пилея безразборно, без да очакват да ги смятам и премятам. Само ми трябва да се облъча с математическа радиация още с тръгването и ще се прибера в неделя като зеленчук – само с основни жизнени функции.
Минаваме границата и се изплющяваме на любимата сръбска магистрала. Пек, жега и мор. Градусите подминават 30-ката и едва бера душа. Набелязали сме къде да спрем, но в средата на някакво село Валил надува клаксона, за да спрем на бензиностанцията. Спираме. Той крещи: “Бюрек! Бюрек!” Пусти бюрек! От две седмици само за бюреци говори. Отива Валил в отсрещната бюрекчийница, останалите зареждат. Пушим цигари, пием кафета, тоалетстваме.
След известно време Галин донася бюреци. Сърцето ми се свива. А-ха да награбя едно мазно и апетитно парче бюрек и да плюя на всичките си здравословни стремежи, когато Митко се намесва и ме привиква при него, далеч от бюреците. Ето това е истински приятел – спасява ме от мен самата!
Тръгваме към Копаоник. Температурата вече е 36 градуса. Свалям си ръкавиците и си смъквам якето под раменете, колкото и да не съм привърженик на разпищолването по моторите. Вързани сме с Наско и Ивето и си дрънкаме простотии. Наско изяжда муха. Спираме, за да я преглътне с малко добре стоплена в топ касата вода. Продължаваме. Друга муха му се завира в каската. Спира да я изгони. Продължаваме. Оса се завира под визьора на Данчо. Прогонва я. Много насекомно стана.
Спираме на някаква хижа, пред която виждаме маси. Не работи. Пушим по цигара. Момчетата оправят сметките от тол таксите. Аз не се намесвам, да се оправят. Тръгваме и малко по-надолу спираме на вече работещо кафене.
Пием разни неща и обсъждаме какво ще правим. Решаваме, че ще се опитаме да стигнем до Котор още днес. Обичам Котор. Обичам нощен Котор. Съгласна съм, въпреки оставащите около 8 часа път. Сега е 13:30. Опитваме се да си букнем място за нощувка още отсега. Удряме греда. Ще опитаме при следващото спиране. Или направо на място. То пък и не е сигурно, че ще стигнем въобще днес.
Спускаме Копаоник. Със стъпването на пътя за Рашка се набиваме в задръстване. Причината – катастрофирал камион.
Висим като сополи в жегата. Въпреки адовите температури, небето е мръчкаво и схлупено. Според прогнозите към 3 ще вали тук. Май преждевременната ни радост, че сме се разминали с дъжда, ще бъде напразна. Изненадващо пускат движението доста бързо. Остава и от дъжда да се спасим. Все пак си мисля, че един прохладен дъждец ще ми дойде добре, знам ли.
Зацикляме и направо умираме повече от половин час в задръстване в Нови пазар. Нови пазар ми е голяма пънкария. Близостта с Косово е осезаема. Положението е Ромски перли и каубойска среща, две в едно. По принцип много му се забавлявам, но днес ми е тегаво. Отмаряме на бензиностанция преди границата с Черна гора и изпиваме безобразни количества студени напитки.
Влизаме в Черна гора. Още на входа ни посрещат ремонти на шосето. На едно място задънваме откровено. Пътят е категорично затворен, а колоната с чакащи коли е дълга. Един чичко ни маха да минаваме най-отпред. Минаваме. Спираме до двама мотористи. Българи. Единият се оказва познат, с когото сме се срещали и преди. Казва, че чакат тук от два часа. Ние сме някакви страхотни късметлии, защото пристигаме тук 7 минути преди отварянето на пътя. Чичкото регулировчик скача в колата си точно в 16:30 и ни ескортира през ремонтните дейности. Изпълзяваме между багери, камиони, свлачища и пожар на сметище и хващаме да си пътуваме като пичове.
Казах ли, че много обичам Черна гора? Толкова е красива! Зеленото е едно такова зелено… вълшебно. Реките са омагьосващо сини. Скалите са величествени. Тук се чувствам в рая. Надявам се, че лимоните още не са прецъфтели. За мен Черна гора е опияняващ аромат на цъфнали лимони.
С Пипи, Ева и Ивето сме гладни и спираме за обядо-вечеря. Храната се бави и подлага търпението ни на изпитание. Докато чакаме, момчетата също огладняват. Разгеле, яденето пристига. Причиняваме си брутална кето оргия със съмнителни, адски пресолени плескавици. Преосмисляме и маршрута. Всичките затворени по различни причини пътища ни забавиха много. Пристигането ни в Котор се очертава по карта за след 23:00 часа. Не искааааам! И част от останалите не искат. Предлагам да скипнем влизането в Албания и SH20, което напряга Данчо и той веднага ми вади доказателства, че разликата между това дали ще минем през Албания или не, е 10 минути. Съгласявам се, ще минем през SH20. Намираме хотел някъде на морето и го букваме. Не обърнах внимание къде точно е, но това няма значение. Важното е да има море. Очертава се да пристигнем около 21:00. Сигурна съм, че няма да е преди 22. Много се надявам да направим едно нощно пляцикане. Звучи като романтика.
Излизаме от Черна гора и влизаме в Албания. Когато последно сме минавали оттук, пътят беше черен в началото. Сега е асфалтиран изцяло. Хващаме SH20. Данчо по принцип много го харесва. Заявява, че е един от любимите му пътища. И на мен ми харесва, макар да не изпадам във възторг като неговия. Вече се стъмва. Изненада?! Не вярвам. Спираме на някакво място. Заигравам се с на Митко телефона в опит да уловя розовото в небето. Не се справям особено успешно.
Продължаваме. Пада нощ. Качваме прословутите серпентини на пътя в пълен мрак. Добре, че момчетата имат модерни телефони, та успяват да нацъкат готини снимки. Тази, направена от Наско, е ракошна. Вдъхновява ме за име на пътеписа. Наско е щастлив от това, че е днешното ми вдъхновение.
Седим с момичетата романтично по някакви камънаци, взираме се в черната пелена пред очите ни и си помрънкваме за поредното замръкване. Ева и Ивето нямат опит с нас, но ние с Пипи безобразно много пъти сме се чувствали като изнасилени, посред нощите, в средата на някакви пътища. Писна ми. Честно. Писна ми. 21:39 часа местно време е. Романтика.
Пътуваме. Тъмно е. Редуват се топла въздушна вълна с гореща въздушна вълна. В 23:00 часа температурата е 31 градуса.
Пристигаме в Бар в 23.15 часа. Бар. Колко иронично звучи. С удоволствие бих се усмъртила с една водка под звуците на тегав саксофон. Или с половин. Даже и с две глътки. Ама нема.
Добираме се до плажа. Водата е супер. Откарваме до 1 часа. Романтика не е. Но е смях и забавление.
Пуша последната си за деня цигара на терасата с изглед към окастрена палма.
Фалос.
Уй.
Дотук с романтиката.