26 юни 2021
Днес по план трябва да е денят на истинската романтика. Да, пътешествието ни има основателна причина да бъде наречено “Романтично”, но е тайна. Затова се офлянквам около романтиката, но в действителност не казвам нещо съществено. Дано ни се получи всичко, което сме намислили.
Снощи легнах в 2, будих се 18 пъти, сега ставам в 6:20. Яко. Изнизвам се от стаята и се закотвям в двора между стаите, където единствено успявам да се закача към оскъдния интернет. Митачето се появява. Станал е много преди мен и вече е изджиткал една разходка по плажа. Сяда при мен и си циклим задружно. Минава 7 часа и тръгваме да търсим кафе, защото вече чувствам, че умирам. Намираме само един работещ магазин, от който купуваме някаква айс-боза. Кофти е, ама пак е нещо.
Данчо се събужда. С Митко отиват на сутрешно плуване в морето. Мен ме мързи. Връщат се. Вчера се заричахме, че ще правим сутрешна йога. Днес ентусиазмът ни е занулен. Позираме за няколко снимки, за да дадем поне вид на изглед.
Сядаме във вече работещо кафене на плажа. Има еспресо, което е супер. Но са надънили някакъв потресающ джангър, който ми чупи главата. Здраве да е. Следва мотаене и планове за деня. С плановете за маршрута е Божа работа какво ще се случи. Можем да предположим. И с романтичните планове да видим какво ще е развитието. Въобще… кот доди.
Около 10+ часа, само с час и половина закъснение, жизнерадостно отпрашваме към Котор. Настроението е приповдигнато, предвид предстоящото.
Жега е, мамка му, адска жега! Толкова пъти съм казвала, че в Черна гора се ходи най-късно до края на май, ама кой ли ме чува. Никога не се е случвало някой да ме вземе насериозно. Сега дори и “Казах ли ви?!” не ми носи радост. Просто припадам кротко.
Спираме в Котор и единодушно решаваме да не се изплющяваме на жегата в града, а направо да качваме серпентините. Пием по студена напитка, хапваме по нещо и палим нагоре. Вием се по фибите, пукваме от жега. Някои от нас се друсат от вълнение за предстоящото след само няколко завоя. Други, аз в това число, не се вълнуваме особено, но ни е готино от вълнението на останалите. А един няма никаква представа какво го очаква.
Спираме на кафенето след последната фиба. Последно, когато съм идвала тук, нямаше кафене, а само голи скали. Някак си ми е не толкова хубаво, колкото преди. Все пак гледката е божествена.
Слизаме към панорамната площадка. За последен път разиграваме шепнешком сценарий, преговарян десетки пъти. Ивето, Данчо, Наско и Митака са се въоръжили с всевъзможна снимачна техника и са заели стратегическа позиция. Валил и Ева биват позиционирани на панорамата. Пипи и аз издебваме Ева в гръб и осъществяваме декора за най-трепетния момент, за който говорим вече две седмици. Този план ни се получи перфектно. Стига думи. Вижте сами:
Да! Галин падна на коляно и зададе може би най-важния въпрос в живота си. А Ева каза “ДА!” ❤️ Йееей! Обичайте се! Бъдете щастливи! А ние ще сме наоколо, за да допринасяме за щастието ви, с каквото можем. Обичаме ви!
Са, моето мнение за романтиката около предложенията, сватбите и брака е по-особено. Минавала съм през това и смея да твърдя, че не е нещо особено. И през любовния, да де, бракоразводния съд съм минавала. Строга съдийка ме е назидавала, че подхождам безразсъдно като доброволно закичвам гърдите си с клеймото “разведена жена” и оттук нататък обричам живота си на подигравки и провал. Да, наистина. Преди почти 20 години нещата стояха така – разведените жени се смятаха за утайка. Тогава, в онази прашясала зала, пред киселите погледи на тегави бюрократи, аз се изсмях с глас. На тях явно не им беше смешно и ме заплашиха, че ще ме изгонят за неуважение към институцията. Ех, спомени, спомени… Отплеснах се. Но пък се сетих за още нещо, с което може и да скандализирам уважаемия читател, но к’во от т’ва. Би било чудесно ако полиандрията се узакони, дори и в неформален вид. Или поне ако не се третира като нещо скандално. Това вече има смисъл.
Развълнувани се качваме на моторите. Следващият участък от пътя е хубав, дори времето е благосклонно и смъква температурата до 29 градуса. Джиткаме си с голям кеф. Както каза Наско: “Все едно си си купил кеф от аптеката и си си го инжектирал венозно.” Но, както си му е редът, балансът в природата трябва да се поддържа. След големия кеф изненадващо връхлитаме на участък в ремонт. Дълъг участък в ремонт. Чакъл, чакъл, чакъл… Отврат. Спираме да се посъберем.
Наоколо има гарирана строителна техника. Валил спазарява един чичко да се кача на огромен камион. Не успя да ми изврънка да го подкарам, ама е разбираемо – страх ги е хората да не развихря таланта си и те да останат без работа.
Справяме се без издънки с финалната права на офроуда и стъпваме на асфалт. Следва протяжно и скучно пътуване. Не че наоколо не е разкошна красота, не че не си приказваме некви тъпотии, но съм толкова изморена от жегата и недоспиването, че нямам търпение да спрем вече някъде. След хиляди милиони часове спираме на някакъв кемп, където ще се размажем и ще хапнем. Докато чакаме храната, с момичетата окупираме някакви хамаци и наистина се размазваме. Хапваме, приказваме си и не ни се тръгва. А път ни чака. Трябва да разцъкаме малко из Дурмитор, малко по Тара и днес да влезем в Сърбия. По план нощувката ще е в Златибор. Ама по план. В действителност къде ще е, предстои да разберем. Като гледам, ще тръгнем към 18:00 от тук. Предвкусвам добре познатото развитие на събитията – нощно каране и време за нищо. Ама ще видим.
Пътуваме покрай езерото Пива (може и язовир да е, ама тук на всичко казват jezero). Оттук никой от нас не е минавал. Красиво е. Красиво.
Но дори и красотата наоколо не попречва с Данчо да се сдрънкаме. Случва се и в най-добрите семейства. Неприятно е, но се случва. Разделяме се с останалите замалко, за да си се изпокараме и сдобрим спокойно. С романтиката може и да обитаваме двата срещуположни полюса и никога да не сме се срещали, но с драмата си ходим ръка за ръка. Карма ис а бич. ПродАлжаваме напреТ.
Групата се събира отново на Дурмитор. Много от четящите тук са виждали умопомрачителните гледки на Дурмитор, други не са. Сигурна съм, че и първите, и вторите ще се изкефят на тези кадри:
Мръква се. Спираме на бензиностанция, за да решим какво да правим – да продължим докъдето можем или да нощуваме тук. Обаче попадаме на някакви лебеди унгарци, които са спукали гума и се борят с нея като прасета с тиква. Втурваме се да им помагаме.
Това отнема много време и вече е тъмно. Все пак решаваме да се позовем на максимата “Когато мислиш, че не можеш повече, точно тогава си на средата на силите си.” Или нещо подобно беше… Тръгваме към Сърбия. Студено е. Тук температурата е 17 градуса. Уж спускаме и се надявам да се позатопли, ама не се получава. Спираме на бензиностанция на 17 километра от границата. С триста зора захапваме някакъв нет. Ровим, ровим, намираме хотели прекалено далеч. Вече ни хваща офтиката. Решаваме, че ще нощуваме, където сме. В интернет има два хотела. Питаме бензинджията кой е по-читав. Той не можа да ни отговори, но намери човек, който да ни заведе до хотелите и да си решим сами. Валил отиде с човека, видя къде се намират хотелите (един до друг) и се върна да ни вземе. Отиваме в по-евтиния хотел. Делегация от няколко от нас влизаме да видим къде се предполага да нощуваме. Трагедия. Трагедия с бежанци и общи тоалетни. С мръсна газ отиваме в другия хотел. В него положението е далеч по-приемливо. Посреща ни жизнерадостна мадам и ни настанява в стаи, естетически издържани в розово-лилавата гама. Бардак. Ама поносим бардак. Въпреки че часът е 23:30, хорицата се спретват и ни правят вечеря. Перфектно! Изклатено като цяло, но перфектно за ситуацията. Вечеряме и припадаме.
Утре ще се прибираме без подмоткване, стегнато и целенасочено. Пътепис няма да има, освен ако се случи нещо мега интересно.
П.П. Горе, на любимата ми гледка към Которския залив, все пак успях да си открадна един “мой си” момент – лежа върху някакъв зид, наоколо е вече известната ви красота, а по радиото звучи любима песен. Лимоните са прецъфтели, но ароматът им е в мен. Черна гора е любов!
