Белене

Това ще е dark мото пътепис. Ще посетим мрачни места, ще засегнем мрачни теми, а аз през почти цялото време ще съм в обичайното си мрачно настроение. Ако ви се чете за пролет, слънце и веселби, категорично не това е мястото. Също така, както казват в майчинските групи, “toq post e dalag”. Затова, ако считате, че животът е твърде кратък за четене на дълга проза, касаеща драматични събития и човешки трагедии, то “prosto podminete”.

Ден 1, 9 април 2021 г., петък

Денят ми започва зле. Цяла нощ почти не съм спала. Толкова ми е криво и гадно, че всичкото напрежение и проблеми от седмицата ме смачкват. В тегаво настроение съм.

Данчо и Орлин са се уговорили през уикенда да се разходим с моторите. Не е ясно в каква посока. Само часът на тръгване е фиксиран – 17:30. Данчо предлага да идем до Сенник тази вечер и утре да му мислим какво да правим. Обаче иска да пътуваме без магистрали, което означава минимум 4 часа път. Това не ме кефи. Не искам да мръзна по нощите. Орлин пък предлага да се придвижим до около Кърнаре, да нощуваме там и утре да хванем на север през Беклемето. И това не ме кефи. Преди две седмици бяхме на Беклемето и огромното количество пясък по пътя адски ме напрегна. А оттогава пак валя сняг и със сигурност пясъкът се е увеличил. Не искам да си причинявам дискомфорт. Кривото ми настроение ме довежда до решението да им кажа, че се отказвам от пътуване и ще си остана вкъщи да си почивам, пък те да си разцъкват.

Обачееее… обаче! По чиста случайност виждам, че в един от безбройните мютнати от мен чатове Орлин е избухнал с предложение, което звучи така: “Събота и неделя – обиколки по крипи места – затвори, пущинаци, дунавски острови.” ОМГ! Тази реплика рязко отпушва затлачените ми с негативизъм чакри!

Данчо ми изпраща маршрут за днес и място за нощувка. Виждам, че не е някакво изнасилено пътуване и се съгласявам без много да го мисля. Малко по-късно Орлин конкретизира идеята си с вълшебната думичка “Белене”. Белене! Жестоко! Но не знаем дали и как се влиза. 

Разравям интернеДа и успявам да намеря информация. Влиза се! Велико! Изваждам няколко телефонни номера на Община Белене. Свързваме се на втория. Отговаря ни безкрайно мила жена, която ни казва, че не може да ни свърши работа, но ще намери нейна колежка. Да звъннем след десетина минути. Звънкаме след десетина минути. Милата жена ни прехвърля към друга, също толкова мила жена. Божкей, не мога да повярвам какви отзивчиви хора съществуват в петък по обяд в някаква зачукана общинска администрация! Искрено впечатлена съм. Втората жена ни казва, че можем да влезем. Необходимо е да им изпратим данни и да се разберем за час с гид. Дава ни номера на трета жена, която прави обиколки на острова. Докато аз изпращам до община Белене имейл с трите ни имена, ЕГН и номера на моторите (няма да повдигам темата за GDPR, здраве да е, и без това НОИ публично ни разказа и майчиното мляко преди време), Данчо говори с третата жена по веригата. Тя е много впечатлена, че сме мотористи пътешественици и се кефи, че искаме да видим острова и лагера. Но тъй като утре е заета, ни дава контактите на човек, който ще ни бъде гид.

Тук е моментът за сбита информация относно посещението, за да не минавате през четири човека, когато тръгнете да ходите там:

  1. Свържете се с “Фондация Остров Белене” през фейсбук – https://www.facebook.com/ostrovbelene/ или още по-добре по телефона – http://beleneisland.org/%d0%ba%d0%be%d0%bd%d1%82%d0%b0%d0%ba%d1%82%d0%b8/
  2. С фондацията ще се разберете за дата и час на посещението и ще ви поискат да изпратите лични данни. Данните се изискват, защото за влизане на острова е необходимо позволение от коменданта на още действащия там затвор.

Набързо събираме багаж и тръпнем в очакване на часа за тръгване. Денят не пропуска да ми сервира още няколко тъпотии, но мисълта за пътуването ме крепи да не полудея. Знам, че може да звучи странно, че виждам спасението си от шибаното ежедневие в лицето на концлагер. Обаче темата за живота в концлагерите, ако въобще може да се нарече живот, ми действа като шамар за разбуждане. Като си представя какво са преживявали хората там, си давам сметка колко съм жалка с моите миниатюрни на фона на огромните човешки трагедии проблеми.

В 17:30 часа се мятаме на моторите и с мръсна газ отпрашваме към севера. То “мръсна газ” е изключително пресилено казано, предвид адския трафик по Искърското дефиле в петък вечер, ама се опитвам да обрисувам бягството си от скапаното ежедневие с по-динамични нюанси.

След Своге нещата се поотпушват и пътуването става приятно. Спираме на панорамна отбивка малко след Черепишкия манастир. Пушим по цигара и се напичаме на последните топли слънчеви лъчи за деня. Обаждаме се на Михаил, който ще е водачът ни в Белене утре и се уговаряме за среща в 13:00 часа.

Продължаваме към Синьо бърдо, където сме запазили нощувка в къща за гости. Пътчето към селото е много приятно. За първи път минаваме по него и ни е гот.

След съвсем незначително лутане пристигаме пред местоназначението. Заключено е. Звъним на хазяите. Казват, че идват ей сега. И е вярно – пристигат след минути. Настаняваме се. Малко ни е странно, че домакините искат от нас да се събуем отвън и да ходим с пантофи в къщата, но преглъщаме тази особеност и я приемаме като забавление.

Домакините приготвят салата от домашни зеленчуци и пържат картофки, а момчетата се лигавят покрай скарата. Аз седя на терасата, пуша цигара и гледам залязващото слънце. Заедно с него си отива една скапана седмица, която не пропусна да оповести края си грандиозно, като само преди минути ми поднесе финалната си порция простотия за десерт. Докара ме до ръба на нервите ми, което ми се случва адски рядко, но момчетата ми проведоха психотерапия и ме озаптиха да не приемам лично чуждото поведение и да го оставя да си се пише на сметката на собственика си, а аз да си пестя силите за по-смислени неща. На теория е така, на практика е малко по-трудно, но… ОММММ, гледаме залеза и продължаваме напред.

Нещо ме втриса. Може би ми се струпаха умора и студ, макар да не беше особено студено. Влизам да взема горещ душ. През това време вечерята е сервирана. Разкошна! Домакините сядат при нас и се заформя сладка раздумка. Едновременно с това аз ровя в нета, за да намеря още интересни места за посещаване по трасето. Не успявам. Сещам се за къщата на Пенчо Семов в Габрово, на която отдавна съм хвърлила мерак. Момчетата са съгласни след Белене да идем там. Но нямам идея дали е достъпна, влиза ли се, кво, що… Пиша на страхотния габровски сладур Коцето и го питам дали знае нещо по въпроса. Той се ангажира утре до обяд да ми каже. Обаждаме се на Пламен, за да го изнудваме утре да се присъедини, но той общо взето ни отсвирва.

Лягам си късно, нетърпелива за утрешния ден. Винаги съм искала да си спретнем един urbex, обаче хората не си падат много-много по тая бира. Имам си резервация с неясна дата при Маринчо, който ми е набелязал разни зловещи места около Златоград, на които да ме заведе, обаче времето и обстоятелства все не позволяват това да се случи и ми е много тъпо от което. И сега Орлин като сподели за тези си влечения, направо съм много доволна. 

Така, понеже се оказа, че Данчо и Орлин за първи път чуват израза “urbex туризъм”, допускам за вероятно и други да не са го чували, та затова ще ви кажа няколко думи надве-натри за тази култура. Съвсем, ама съвсем обобщено и неизчерпателно казано, урбексът представлява посещение (влизане, изследване, заснемане) на изоставени сгради. В урбекса има неписани правила, най-важните от които са:

  1. Не пипай и не вземай нищо! Оставѝ мястото във вида, в който си го заварил!
  2. Ако информацията за местоположението на обекта не е публично достъпна, запазѝ я в тайна!

Няма смисъл да обяснявам защо спазването на тези правила е важно, близко е до акъла. Друго важно при практикуване на урбекс е да се подхожда с огромно внимание и приоритет да е безопасността, тъй като изоставените и необитаеми сгради крият редица рискове за здравето и живота.

Стига толкова за урбекса. На когото му е интересно – в интернет има доста за четене по темата.

Ден 2, 10 април, събота

Ще изненадам ли някого ако кажа, че се събуждам адски крива? Надали.

Не можах да спя добре тази нощ и главата ми кънти като най-голямата от Преспанските камбани, а кънтежът почти преминава към “гласовете ви чувам”. От известно време по лекарска препоръка спрях кафето (и още доста неща, ще се гръмна). Днес реших да наруша препоръката и да пия кафе, с цел всеобщото опазване на себе си и околните от мен самата. Пускам си кафе. Количеството му е колкото да покрие дъното на чашата. Пренастройвам кафе машината и пускам още едно. С пълна чаша излизам на терасата и се отдавам на ритуала по събуждане. Данчо идва след малко. Решава, че ще буди Орлин по хард начин и надува народна музика на уредбата. Гадно е, освен това не върши работа. Орлин още спи. Налага се да го будим по телефона. След малко и той допълзява. Идва и хазяйката, която носи мекици. Става ми прекалено оживено и се премествам на каменна ограда, където слънчицето да ме понапече. Сглобявам маршрут за Родопите и Странджа по поръчка на една другарка, допивам си кафето и се връщам при момчетата. Те гнетат мекици. Аз се ограничавам до три смокини и отивам да се стягам за път.

В 10 и малко сме готови да тръгнем. Точно преди да се кача на мотора Коцето ми пише, че габровската къща е абсолютно достъпна. Чудесно. Имаме дестинация за след острова.

Минаваме през Струпец, за да кажем едно бързо “здрасти” на Бобката и фемили, и отпрашваме в неизвестна за мен посока с крайна дестинация Белене. Не след дълго навигациите изпадат в разногласие. Този път въобще не възнаградих маршрутите дори с капка внимание или бегъл поглед, а оставих Данчо и Орлин да ги измислят. Те си ги начертаваха и ги набиваха в Минките. Затова през следващите два дни доста често се чувствах супер изгубена, защото двете кокошки на всеки кръгъл час си противоречаха за посоките. Едната казва, че след 6.1 километра сме в ляво, а другата, че след 28 километра сме в дясно. Трагедия. Най-вероятно повече няма да ги споменавам, защото това означава да превъртя Word-а само с техните глупости. Просто си ги представяйте като постоянен фон на събитията.

Осеверяваме се и продължаваме. Движим се по доста приятен път между Роман и Златна Панега. Телефонът на Орлин звъни. Пламен е. Префасонирал си плановете за деня и в 11 тръгвал към нас. Това е много яко! И също толкова много разбишква всички планове. Звъним на Михаил, за да го питаме може ли да сменим часа и да добавим още един човек. Отне му десетина минути да реорганизира посещението ни, но постигна желания резултат. Разбираме се, че ще сме в Белене около 16-16:30 часа, защото на Пламен си му трябва време, за да се добере от Пловдив до Белене.

Всичко се подрежда добре, но на нас ни се отваря един близо тричасов прозорец, който трябва да уплътним с нещо. Момчетата търкат екраните на телефоните известно време и преценяват, че ще е идеално сега да идем до Габрово, да разгледаме къщата и след това да тръгнем към Белене, като някъде в близост до него ще се срещнем с Пламен. Съгласявам се без много да ги слушам и да се замислям, което малко по-късно ще отчета като огромна грешка. Обаче в момента ми е толкова странно-чо̀главо, че не ми се занимава с нищо. Кафето сутринта също се оказа ужасно лоша идея. Явно организмът ми е отвикнал от кофеина и тази двойна доза, която изпрасках, така зверски ме разхлопа, че се чувствах доволно предрусала. Докато асимилирам, че всъщност не разполагаме с кой знае колко време, вече се движим “без много да се подмоткваме” по доста неприятния заради натовареността си път Е772, който аз си наричам “търновския път”. Мъничкото реално и огромното изкуствено създадено от кофеина напрежение ме хвърлят в не много тежка, но все пак крайно непоносима форма на хиперактивен делириум. Представям си всички възможни и дори няколко физически напълно невъзможни начини за размазване в ТИР. В същото време се опитвам да прогоня от ума си демоните, които разръчкват идиотските ми мисли. Пълна отврат съм. В Севлиево лъжа момчетата, че много ми се ходи до тоалетна, за да спрем и да опитам да се мобилизирам, защото изкрейзвам. Спирането ми се отразява добре и успявам да се освестя.

Половин час по-късно вече стоя пред къщата, която от години гледам само на снимки и за която мечтаех да видя на живо.

Вилата на Пенчо Семов

Ще кажа само няколко думи за вилата и нейния собственик. В интернет има достатъчно информация, която препоръчвам да потърсите и прочетете, защото е важно да се знае какви сме скапаняци.

Пенчо Семов е габровски индустриалец от средата на миналия век. Дейностите му се разпростират в редица отрасли – производство на сапун, текстилна промишленост, банково и застрахователно дело, тютюнопроизводство и др. Наричат го “българския Рокфелер”.

Животът му е белязан от ужасна трагедия – жена му и двете им деца умират от туберкулоза. Тази драма превръща човекът Пенчо Семов в това, което е най-важно да се знае за него – човеколюбец. Използва огромното си богатство, за да помага на хората – подпомага образованието, като дарява средства за много образователни институции, в това число Априловската гимназия, Аграрния факултет на Софийския университет (днес Пловдивски аграрен университет), училища из цялата страна; основава фонд за борба с туберкулозата; дарява 300 хиляди златни лева за лобиране в полза на България при договарянето на Ньойския договор; дарява свои имоти и сгради, които да бъдат превърнати в старчески домове и сиропиталища; създава и поддържа приют за бездомни и безплатни трапезарии за ученици; помага финансово на своите работници – за да изучат децата си, за повишаване на собствената им квалификация, за здравето им, за да си построят домове; и още много, много, много. Въобще, бил е впечатляващ филантроп и дарител. Според изследователите на живота му, личните му дарения възлизат на около 50 милиона лева, а направените чрез фондацията са за над 200 милиона лева.

Къщата, която е обект на вниманието ни в момента, е лятната вила на Пенчо Семов. Строена е в периода 1928-1933 година. Сградата е голяма и красива, има парк, езеро и параклис. Не мога да говоря за архитектура, защото нищо не подбирам от нея, затова само ще кажа, че за мен сградата е впечатляваща. По-точно е една впечатляващо тъжна руина. Реве ми се. Волята на Семов е след смъртта му вилата да бъде превърната в старопиталище (дом за стари хора), което да събира хора с различни съдби и професии, за да споделят старините си. Това не се случва. Една жена, която дойде при нас докато се приготвяхме да си тръгваме ни каза, че малкото живот, който сградата е видяла след кончината на собственика е, че е функционирала като болница за известно време до преди 10 години. Обаче става пожар, след който Министерството на здравеопазването и Община Габрово започват да си прехвърлят отговорността за сградата. А знаем какво се случва, когато държавата започне да бяга от отговорност. Случва се ето това:

Освен вилата, Пенчо Семов оставя огромно наследство в полза на обществото. Тук само ще цитирам Уикипедия и няма да говоря по въпроса, защото се ядосвам:

“Семов умира на 10 юли 1945 година, като оставя основни капитали на стойност 1 082 582 000 лева – около 9 милиона тогавашни долара. Посмъртната му воля, не е изпълнена. Фондацията, която е учредена в тази връзка не успява да изпълни волята на дарителя, заради „народната власт“, която през 1947 г. конфискува предприятията, имотите и средствата, събирани през целия му живот.”

И те така.

Завършвам историята за това място и неговия собственик с думи, които биват приписвани на самия Пенчо Семов:

“Аз се родих беден и цял живот творих, борих се и победих.

Моето дело е налице.

Аз бях социален, без да бях социалист.

Богат съм, без да съм егоист.

Работих вдъхновено, без да бях поет.”

А защо започнах разказа за Пенчо Семов с личното си твърдение, че е важно да разберем какви скапаняци сме, ще ви кажа малко по-нататък в разказа.

Със свити сърца се обличаме, качваме се на тракторите и отиваме в близката бензиностанция, където да си съберем акълите след видяното и да се организираме да потегляме към Белене. Разбираме се с Пламен да се чакаме в село Българене, където ни се събират пътищата.

На тръгване от Габрово момчетата решават, че ще пътуваме според на Орлин Минчето, защото двете пак са в противоречие. Изпускаме правилния изход за излизане през детелината в края на града. Правим тур за овации. Хващаме верния (според навигацията) път. Пътуваме по шосе 441 през село Кози рог. Настилката е леко калпава, което дава повод на Данчо да помрънка на Орлин. Той обича така – когато някой ни преведе през кофти място, започва да пуска не особено сполучливи шегички, тоест да мрънка. Но когато Минка ни зачука на майната си, няма ядове, всичко е точно.

За кратко се качваме на търновския път, след което слизаме на отбивката за Павликени. Много ми е дебилно това име. Павликени. Движим се “стегнато”, защото гоним време. Аз пак се понапрягам, но не чак колкото одеве. Следва Левски, а след него Българене.

На влизане в селото Минка, която по пътя отново си бе възвърнала властта, иска да ни изведе през очевидно грешно място. Данчо я слуша. Разбира се. Но бързо обръща. Тръгваме бавно из селото, за да намерим Пламен, който вече е пристигнал. По чиста случайност мервам мотора му в една пряка, която тъкмо подминаваме. Правим обиколка из разни сокаци и спираме при него пред заведение. Прегръщам го и му се оплаквам колко са ме напрегнали онез двамата с пътуването. Само той ме разбира. Това може да звучи шеговито, но е факт, че Пламен ми действа много успокояващо. Макар той самият да не се има за особено спокоен човек, в негово присъствие се чувствам много chill и оммм и ми е добре, когато е наоколо.

Пием кафета (аз сок от моркови), пушим по цигара и се обаждаме на Михаил, за да му кажем, че до половин час сме при него. Спретваме се и тръгваме. Пътуваме средно прилично и пристигаме пред вратите към острова в уреченото време.

Михаил пристига. Изпълняваме ритуала по регистрация, препаркираме моторите и товарим каските в буса, с който ще обиколим острова. Ще ни мерят температурата преди влизане. Нареждам се първа. Полицаят доближава бибиткащ термометър до челото ми.

– Тит-тит-тит.

– Хедшот – казвам аз.

– Не сега, може би по-късно. – отговаря ми полицаят.

Какво по-подходящо място за подобни шегички от входа на бивш концлагер и настоящ действащ затвор?!

Качваме се в буса. Сядам на задната седалка с Орлин и Пламен. Искаше ми се да съм на предната, за да мога да слушам по-добре и да имам широк поглед навсякъде, но габаритите на Данчо не се побират на друго място. Ей, все големите са с предимство, а малките биваме навирани където остане място! Пфу.

Тежките врати се отварят, преминаваме през тях, затварят се зад нас. Добре дошли на територията на Министерство на правосъдието и в частност на Беленския затвор! Това го казвам за драматизъм.

Остров Белене (остров Персин)

Остров Персин е най-големият български остров и влиза в територията на природен парк Персина. Тук се намира резерват “Персински блата”, обитаван от множество интересни представители на флората и фауната. В западната част на острова се намира затворът Белене. Затворът функционира и е обитаван от приблизително 500 затворници. Достъпът до него е забранен.

Още с отварянето на вратите пред погледите ни се разпростира острова, но между него и нас е Беленския канал. За да отидем от другата страна на канала и да стъпим на острова, трябва да преминем през прословутия понтонен мост. Снимките на моста са забранени. Обаче мен тези забрани ме провокират. Преди години ме изхвърлиха от Сикстинската капела, защото снимах Страшния съд на Микеланджело. Беше супер – хем имам моя си снимка на творбата, хем ме измъкнаха от нагмецания народ по бързата процедура и без блъскане. Отплеснах се. Та, мисълта ми е, че мостът е забранен за снимане.

Освен мостът, забранени за снимане са полицаите и затворниците. Но към тях така или иначе нямам интерес.

Преминаваме през моста с много скърцане и кандилкане и вече сме на остров Персин. Гледките са красиви, навсякъде щъкат птици, чака̀ли тичат пред колата. Гледаме, снимаме. А Михаил говори. И колкото повече говори, ние толкова по-малко се оглеждаме наоколо и вече почти не снимаме. Момчетата гледат в точка и слушат внимателно, а аз съм зяпнала Михаил в устата и попивам всичко казано. Да си дойдем на думата. Тук сме заради концлагера, а не заради кормораните и тополите.

Към днешна дата може да се прочете много информация за концлагера. И то достоверна информация, а не изкривена от извратена пропаганда. Затова няма да ви занимавам с фактология. Ако ви интересува, намирате източници и четете. Аз ще говоря за моите усещания и мисли. Когато преди години ходих в Аушвиц, не успях да си събера мислите и описах само няколко полезни неща за посещението и съвсем малко лично мои. Този път ще се постарая да предам собствените си възприятия.

Това, което Михаил каза с равен и спокоен тон, но остана да кънти в главата ми като лозунг е, че Белене не е ТВО (трудово възпитателно общежитие), както е представян и до днес, а е концлагер. Концентрационен лагер! А обитателите му не са затворници, а концлагеристи! Защо това уточнение ме впечатли толкова ли? Защото знаете ли каква е разликата между ТВО и концлагер? ТВО-то концептуално целѝ да превъзпитава чрез тежък физически труд. Целта на концлагера е унищожение. Унищожение на духа, на личността, на човека. Концлагерът не превъзпитава, той унищожава. Той е домът на унижението и смъртта.

Концлагерът Белене, известен още с името “Втори обект”, е функционирал в полза на “народната власт” в лицето на БКП. В него са депортирани хора, които не са удобни на управляващите – интелигенцията, защото на властта не ѝ трябват мислещи хора; предприемачи, индустриалци, търговци, банкери и други хора “на бизнеса”, защото капитализмът е враг всенароден; офицерите от бившата царска армия, полицаи, бивши министри и представители на опозиционни политически партии и движения, или така наречените “политически затворници”, защото на властимащите не им се рискува да допуснат някой инакомислещ да вдигне глава, да събере около себе си други инакомислещи и да застраши добруването им; духовници, защото сърцето на народа трябва да тупти с ритъма на Партията-майка, а не да се разсейва с вяра; по време на така наречения Възродителен процес тук са изпращани помаци и турци, които отказват да сменят имената си или да “си отидат” в Турция. Всичко това не ви ли звучи някак познато? Изброените от мен групи хора далеч не са изчерпателни. Има още много. Намерете литература и прочетете! Сигурна съм, че повечето от вас ще припознаят себе си в минимум една група, “подходяща” за депортиране в Белене.

Първите лагерници били “настанени” в землянки, които те самите изкопали, след като са извървели 14-е километра от гара Белене, където са докарани с конски вагони. Вървели са през блатата, придружавани от милиционери на коне, които не спирали да “поощряват” по-жизнерадостното ходене посредством палки и тояги. Постепенно лагерниците изграждат лагера до първоначалния му вид, който представлява 7 дървени бараки, в които са се помещавали общо над 400 човека. Извинете, не човека, ами врагове на народа. При едно от няколкото кратки прекъсвания на дейността на лагера, тези бараки са били унищожени, заедно с всичката документация и потенциални доказателства за случващото се на това място. Това периодично унищожаване на и без това оскъдно водената документация към днешна дата е изпълнило функцията си, а именно да се скрие случилото се тук. Поради тази причина днес не може категорично да се каже колко човека са минали през лагера. Успешно биват възстановени изгледът на лагера и начинът на функциониране. Това се получава благодарение на спомените на оцелелите и благодарение на много скици от художници-лагеристи. Но броят на хората, преминали през Белене, не може да бъде уточнен – варира между десетки и стотици хиляди.

Следващ етап в съществуването на концлагера е построяването на бетонни сгради. Те стоят и до днес. Влизаме на територията на лагера. Посрещат ни офицерските къщи. В далечината се виждат сградите на самия лагер. Между едните и другите има поле, където са били дървените бараки. В средата на полето стои дървена арка. Михаил казва, че арката е възстановка на оригиналната арка от входа на лагера.

Виждате ли надписите? Втората снимка е кофти контражурно заснета и написаното не се чете, затова ето двата надписа – “Да, човек звучи гордо!” и “Ако врага не се предаде се унищожава.” Споменах ли за унижението? Споменах. Първият надпис, “Да, човек звучи гордо!”, ми звучи толкова гнусно, че побеснявам. Още с влизането си лагеристът е подложен на скапано унижение чрез този надпис. А когато вече е влязъл и обърне последен поглед към света извън лагера, изчезващ зад затварящите се врати, вижда втория надпис. Психическо смазване му казвам аз на това.

Спираме в средата на останките от лагера. Михаил ни повежда на обиколка. Прескачаме от тема на тема, защото докато той разказва, у нас се зараждат безброй реакции и въпроси. Не запомням всичко, даже малко запомням. Сред малкото запомнено е неговата лична история от първото му идване в лагера преди години – при пристигането им човекът, който го е довел, му казал: “Стъпвай леко, защото стъпваш върху трупове.”

Тръгваме да обиколим сградите. Стъпваме леко.

Ето ви малко снимки, за да се разходите и вие, макар и виртуално.

В една от сградите, която е била за лагеристи, фондация “Остров Белене” са направили изложба. Има много портрети на лагеристи и истории на оцелели. Има и пана, разказващи за виновниците за съществуването на това място, например създателят му Васил Коларов.

Обикалям из сградите, но ми е припряно. Предпочитам да се върна при Михаил и да го слушам. Зарязваме обиколката из сградите и сядаме на тревата, за да говорим. А той не спира да ни залива с още и още информация и да отговаря на въпросите ни. Отговорите му будят още въпроси. Най-честият въпрос е “Защо? ЗАЩО? ЗА-ЩО? З-А-Щ-О, по дяволите, защо?” Трудно е да се проумее съществуването на изроди. На мен ми е трудно да си представя, че може да съществува причина, която да накара едно човешко същество да извършва извращения спрямо други живи същества. Да, знам, принудата може да е причина. Но тук не говорим за принуда, а за убеждения. Убеждения, мамка му! Баси!

Чела съм супер много за нацистките концлагери. Това ми запознаване с Белене отблизо затвърди убежденията ми, че българите винаги сме имали склонност да усвояваме и прилагаме “добри практики”, както е модерно да се казва, от Германия. Белене е функционирал на същите принципи, на които са функционирали нацистките концлагери. Има само две разлики – входът и изходът. Входът в нацистките лагери е бил предимно по етнически/генетичен признак. Изходът е бил един – смърт, защото нацистките лагери са целели изтребление в най-буквален смисъл. Входът в Белене е широко отворен за всеки, който е извън калъпа на тоталитарния комунистически режим. Билет за лагера се получава дори само срещу донос. Или пък защото жена ти е красива и партиен член много я иска, а ти се явяваш пречка. Сещате ли се?! Изходът… Изходът не е бил смърт като самоцел. Ако се случи, ОК, нищо съществено, но не е основна цел. Основната цел е смазването, унижението, гаврата, криворазбраното “поставяне на място”, извращението с личността. Например турците в лагера са принуждавани да работят в свинефермата и да ядат свинско. Нали улавяте дълбочината на тази гавра?

Според мен комунизмът, прикривайки се зад светлата кауза за равенство, превърна народа в общество от изроди. Нация от доносници, стремящи се да са по-равни от равните. Завистници, които само да видят, че някой се изправя и тръгва нагоре, моменталически го издърпват надолу. Шмекери и тарикати, които си играят на “прееби другарче”. Страдащи от мания за величие индивиди, които избиват комплексите си за малоценност върху по-слабите. Макар да са минали немалко години от “онова” време, продължаваме да си влачим манталитета. А на толкова хора любим лаф им е “А по бай Тошово време…”, като повечето го използват без ирония. И не, не генерализирам. Назовавам факти. Замислете се не сте ли имали и нямате ли още в обкръжението си хора, които можете да отнесете към изброеното? Самите вие не сте ли попадали в ситуация, описана в последния абзац? Сложете ръка на сърцето и ми кажете честно. Не, не ми казвайте, не ме интересува. Кажете го на самите себе си. Ето заради това казах, че сме скапаняци, когато разказвах за Пенчо Семов. А Пенчо Семов щеше да е от първите концлагеристи, ако не бе подходил визионерски и не бе умрял още в зората на комунизма.

Тръгвам си от Втори обект с чувство за безсилна ярост. Преминаваме през понтонния мост и през желязната врата. Дошла е нова смяна полицаи. Момчетата ни се кефят. Говорим си докато се екипираме. Пожелаваме им лека смяна и тръгваме. Вратата се затваря зад нас. На свобода сме. Физически. Душите ни обаче са стегнати в оковите на непонятното. Белене остава назад, в миналото. Надявам се там да си остане. Завинаги.

Спираме на бензиностанция, за да решим накъде да хващаме. Пламен ще пътува към Галиче, където се случва семейна сбирка, но останалите трябва да измислим какво да правим. Обсъждането на чутото и видяното на острова взема превес и оставяме организацията на заден план. Обаче вечерта си настъпва, без да се съобразява с нас, та трябва да действаме. Пламен предлага да идем в Ловеч, където е отсядал в приятен хотел. Грабваме идеята му, звъним в хотела и правим резервация. Чудесно. Тръгваме към Плевен, където ще се разделим. Орлиновата Минка пак ни зашибучва по строшен път. Не е яко, ама е весело. Спираме преди Плевен и се разделяме с Пламен. Вече е тъмно. Хващаме си всеки в посоката.

Влизането ни в Ловеч е напрегнато. Движим се като стари баби и въпреки това едва избягваме няколкото идиота, които са решили да ни прегазят с автомобилите си и множеството самоубийци, пресичащи пътното платно където и когато им скимне. Каубойска среща.

Пристигаме в хотела. С усилие и помощ от комшията откриваме жив човек, който да ни настани. Вкарваме моторите през единственото отварящо се крило на дворната врата, като за целта аз съм се навряла в някакви храсти и дърпам вратата с всичка сила. Справяме се. Настаняваме се и слизаме за вечеря. Пламен беше похвалил кухнята, та тръпнем в очакване. Добре се справиха хората, вкусно беше. Излигавих една чаша розе и се напих. Не можах да си допуша цигарата на двора преди лягане, защото щях да умра от адски световъртеж. Абе, никой не ми вярва като кажа, че не мога да пия. Заспах като пън.

Ден 3, 11 април, неделя

Изненадващо се събуждам без главоболие след алкохола снощи. Още по-изненадващо е, че часът е 8:30, което за мен означава късно събуждане. А най-изненадващото е, че не съм в кофти настроение.

Оправям се и се изнизвам от стаята. Слизам в ресторанта, вземам едно кафе (истинско, нямат безкофеиново) и се отправям към улицата. Хотелът се намира на крайречната улица. Супер. Тръгвам на разходка. Попадам на стълбище, което слиза досами реката. Слизам по него и тръгвам в посока покрития мост. Обаче точно под предишния мост пътеката свършва. Малки стълбички водят в реката. Решавам, че ще прасна една снимка на моста на Колю Фичето от тук. Обаче не се вижда добре. Единственият начин е да сляза надолу по стълбите. А те са едни ситни и са целите в камъчета и боклуци. Идеални са за подхлъзване и падане в реката. Реката пък е дълбока и бурна. Съвсем реално си представям как се подхлъзвам, падам в реката и се удавям. След което се сещам, че, макар и преди 100 години, съм тренирала плуване и може пък да не се удавя. Оставям кафето и водата на земята, стискам здраво телефона и слизам с балетна стъпка по стълбите. Спирам на най-долното стъпало и клякам. Покритият мост се вижда не особено добре, ама каквото-такова. Снимам и се качвам на сигурно място.

Връщам се на улицата и сядам на едно напечено от слънцето местенце на крайречната стена. Пия си кафенце, зяпам реката и ми е кеф. Данчо звънка – с Орлин са будни. Връщам се в хотела. Стават някакви циркове със закуската, ама се оправихме. Общо взето Орлин започна да се съмнява, че Данчо не му е съвсем приятел. Както и да е, битовизми.

Решаваме, че днес пак ще опитаме да се набутаме в изоставено място – казармата, в която е служил Орлин. Тя се намира далеч от тук и прогнозите да се справим с тайминга никак не са обнадеждаващи, но все пак ще пробваме. Ще пътуване по Дунава, та дори и да не успеем с казармата, поне да ни е живописно. Тръгваме.

Влизаме в бензиностанция в Плевен и попадаме на мото сбирка. Не обичам големи групи мотористи. Особено ако са предимно чопаристи. Са, с риск да ме хейтнете, че хейтя, ама за мен чопаристите са много тегави. Гледат тегаво, тегаво не поздравяват нито в движение, нито лице в лице, а да не споменавам колко е тегава комуникацията, в случай че се наложи такава. Тези не опровергаха мнението ми. Влизам в тоалетната. Излизам и виждам, че някакви хора от групата (оказаха се GS-аджии и пистркаджии) са заградили Данчо и Орлин и си лафят. Аз си вземам мизантропията и заставам тегаво встрани, за да си пиша пътеписа, че, виждате, доста писане падна.

Хващаме си пътя. Момчетата ми разказват, че групата отивала на кръчма в Белене. Казали им, че вчера сме били на острова, а тегав чопарист-беленчанин, който бил собственик на кръчмата, им отговорил “Ъ, то там няма нищо интересно.” Не разбирам. Здраве да е!

Излизаме на Дунава малко преди село Остров. Спираме на панорамно място за почивка и снимки.

Минаваме покрай Козлодуй и продължаваме към Лом. Пътуваме приятно, времето е страхотно, природата е красива. Влизаме в Лом и се изгубваме. След почетна обиколка на половината град акостираме на центъра. Вече ни е напълно ясно, че няма да можем да идем до изоставеното поделение, защото имаме крайни срокове за прибиране. Решаваме да хапнем по нещо и Орлин да си тръгва към Галиче, където да се включи в семейната сбирка, а ние да си хващаме към София. Избираме между две заведения. Сядаме в едното, което се оказва посредствено към гадно, но вярвам, че сме направили по-добрия избор. Наплющяни с полуфабрикати се мятаме на моторите, изпращаме се докъдето пътищата ни се разделят и кой откъде е. (Орле, нали знаеш, че откъдето е жената, оттам е родата.)

Финалната част от пътуването е под знака на Данчовото детство. Минаваме през ломско село, където се намира къщата на рода на баба му и той иска да я види, защото има само бегли спомени от нея. Чул се е с вуйчо си, който му е дал точни упътвания. Намираме къщата, която сега е във владение на далечни братовчеди. Стара и доста запустяла е. Можеше да влезем и да завършим подобаващо този урбекс уикенд, но решаваме, че няма да е добре да влизаме, при положение че няма никой.

Следващата ни спирка е Враца, където гостуваме кратко на вуйчото на Данчо. Той е голяма капия и пада смях. На изпроводяк натъпква зюмбюли в топкасата, защото ги обичам. Дано оцелеят до София. Исках да му откажа, за да не унищожаваме цветята, но той е непреклонен. Поне успяваме да го убедим да ги сложи без буркана с вода, в който ги е натопил.

Прибираме се през Дефилето. Времето е разкошно, а трафикът е по-спокоен от обичайно.

Вкъщи съм преди Ева. По светло! Това си е цяло чудо!

За финал ще ви кажа, че фондация “Остров Белене” се опитват да реставрират лагера и да го направят мемориал на жертвите. Трудно им е. Административно и финансово им е трудно. В сайта им, който съм пуснала в началото на разказа, има банкова сметка. Който иска, може да им помогне с дребна сума. Поне това можем да направим.

А, сетих се да ви питам! Виждали ли сте концлагеристка тоалетна? Място, което потъпква и малкото останало ти достойнство. Ето, вижте:

Кенеф.

Шибан кенеф.

4 коментари за “Белене

    • netisstories казват:

      Благодаря, Светльо!
      Много емоция вложих и в пътуването, и в писането.

  1. Д. Славчева казват:

    Дядо ми, вечна му памет, е бил 4 години в Белене. Не ми е разказвал много за там. И не мисля, че бих отишла… Благодаря ти за поредното прекрасно и талкова реалистично съпреживяване! Колко си права за всичко, за всичко!!!

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Този сайт използва бисквитки, за да ви предложи по-добро сърфиране. Разглеждайки този уебсайт, Вие се съгласявате с използването на бисквитки.