Аушвиц.
Лагерът на смъртта.
Паметник на чудовището у човека и човешкото падение.
От поне четири години мисълта да посетя Аушвиц не спираше да ме човърка. Обаче все не успявах да натамъня нещата така, че да отида. В крайна сметка се оказа, че не е нужно тамънене, а просто да се вдигнем и да отидем. Решихме го, за два дни направихме организацията и оставаше единствено търпеливо да изчакаме няколко дни до началото на екскурзията ни до Краков и Аушвиц.
Има много информация за това място – документи, документални филми, статии, снимки, разкази на живи свидетели и какво ли още не.
Няма да я преповтарям за безброен път, защото е достъпна.
Ще разкажа за моето посещение в лагера и ще се опитам да дам максимално полезна информация за тези, които тепърва ще го посетят.
Официалният сайт на Аушвиц е полезен за планиране на посещение – има работното време в различните сезони, информират за отворени/затворени експозиции и най-удобното – има възможност за онлайн билети (https://visit.auschwitz.org/). Но аз, която все “ходя с късмета си”, два дни не успях да букна билети, защото сайтът не работеше, а от фейсбук страницата любезно ме информираха, че на място мога да си купя билет и общо взето ме отсвириха.
Концентрационният лагер се намира в град Освиецим (на полски се пише Oświęcim, а се произнася някак сбито и с “ш” – “Ошвьецим”), който е разположен грубо на 65 километра западно от Краков. Пътуването с автомобил е малко над един час. Много туроператори в Краков предлагат еднодневна екскурзия до Аушвиц с автобус. Навсякъде из туристическите дестинации могат да се намерят такива предложения.
Телефонът звънна в 5:00 ч. и направо ми се доплака. Обаче няма как – трябва да се става, защото часът на отваряне на КЛ за посетители е 7:30, намира се повече от час път, а ние нямаме билети и трябва да се редим на опашка, за да влезем.
По пътя сърцето ми беше едно такова присвито и притеснено. Очакванията ми бяха, че това място ще ме смаже психически. Аз точно затова отивах, де – защото обичам да се “заземявам”, причинявайки си тегави емоции. Но въпреки абсолютно целенасоченото ми пътуване натам, не успявах да запазя хладнокръвие още преди да сме пристигнали.
Всъщност, ще го кажа още сега – управата на Аушвиц се е погрижила мястото да не изглежда крайно зловещо и ужасяващо за посетителите. Да, то е точно такова! Но все пак е спестено крайното визуализиране на ужаса. Не знам как точно да облека в думи това, което искам да кажа… Все едно са наблегнали на това посетителите да разберат със съзнанието си безумието и кошмара на случилото се, а не да ги плашат и да будят потискащи емоции на физическо ниво. В крайна сметка за мен посещението не беше чааак толкова смазващо, колкото очаквах. Това го написах за тези, които изпитват страх да отидат там – не се страхувайте, към днешна дата Аушвиц не цели да съсипва хората, а точно обратното – да ги държи будни, за да не позволят на чудовищата у тях отново да вземат превес.
Двете части на КЛ се намират на около 3 км. една от друга. Между тях през около половин час пътува безплатен автобус.
Аушвиц I е напълно запазен – административните помещения на нацистите, блоковете за концлагеристите, загражденията, къщата на Хьос, стената за разстрел, газовата камера и крематориумът. Това е мястото с небезизвестният лозунг “Arbeit macht frei” на входа му.
Тук са разположени музейните експозиции – всичките онези ужасяващи купища човешки коси и детски обувки, за които всеки е чувал, снимки и имена на концлагеристи и т.н. Входът е платен. Може да се влезе индивидуално или с група с екскурзовод. Цените са обявени в сайта. Ние влязохме с група, което ни струваше по 100 злоти на човек и което е около 45 лева (курсът на злотата в момента е 2.19 за лев, но ме мързи да сметна цената на билета с точност).
Аушвиц II-Биркенау е мястото, познато от филми и снимки с влаковите релси, влизащи в лагера през огромните порти. Мястото, където се е решавало кой ще живее и кой ще умре и където са извършвани масовите изтребления. Тук са основните лагери/помещения за концлагеристи, помещенията за майки с деца, семейните помещения, огромните газови камери и крематориуми (разрушени), мястото за складиране на вещите на убитите, носещо името “Канада”. Тук са се намирали и помещенията, в които Менгеле е извършвал безумните си извращения, но от тях са останали само основите. Входът е безплатен.
След като бях прочела това-онова, а и след като е близо до ума, че в платеното място със сигурност се влиза по-трудно, отколкото в безплатното, планът беше да отидем първо в първата част и след това, без да бързаме и да гоним време, да отидем във втората.
В 7:20 бяхме на паркинга на Аушвиц I. Цената за паркиране беше нещо от порядъка на 10 злоти за цял ден (повтарям, 1 лев е 2.19 злоти, смятайте си сами). За пикльовците (като мен) – тоалетната се намира вдясно от входа на музея, на подземния етаж, струва 2 злоти, голяма е и е прилично чиста.
Наредихме се на опашката, която все още беше малка. Точно в 7:30 отвориха вратите. Влиза се след проверка и скенер. Не се допуска влизане с обемист багаж. Точните допустими размери на чантите са публикувани в сайта. В случай, че багажът е по-голям, може да бъде оставен в помещението за съхранение на багаж, което се намира вляво от входа.
След скенера се намира коридора с касите. Вариантите на билети, които имахме възможност да вземем на каса, са за индивидуално влизане и за стандартен тур с група и екскурзовод. През сайта (когато работи!), има още разширени варианти на турове и затова, когато решите да отидете, отрано свършете работата с билетите. Всичките турове с екскурзовод включват и двете части на лагера. Ние взехме тур с група и екскурзовод. Беше ок, но не беше нашето. Предвид, че и двамата с Данчо сме относително прилично информирани по темата, екскурзоводът не ни беше особено полезен. Оказа се, че той знае 2-3 неща повече от нас, но пък ние знаем 2-3 повече от него. Общо взето, за хора, които имат знания за мястото и искат да научат нови, е по-подходящо да изберат по-разширен тур. Също така стандартният тур минава само през най-основни места и има тайминг. Невъзможно е човек да обикаля каквото и както поиска, да се навира по любопитни места и да отделя повече внимание на което го интересува, без да изпусне групата. Затова, ако е прилично информиран, но не му се занимава или не му се плаща разширен тур, то индивидуалното посещение е правилният избор.
На касата ни очакваше вълнуващата новина, че първият възможен тур е в 10:30 ч. Превъзходно! 3 часа ще се чудим какво да правим, защото е рано и в града нищо не работи, а и защото е студено и вали. Ама, каквото-такова. Взехме билети, качихме се на колата и тръгнахме да търсим центъра на Освиецим. Имайте предвид, че с касовата бележка за платен целодневен паркинг можете да излизате и да се връщате през целия ден. Както беше ясно, в града имаше едно кафене, което уж беше отворено, но не съвсем. Може би персоналът спеше зад бара, не знам. Замъкът пък беше в ремонт, ама и това не беше изненада, защото аз притежавам чудното свойство да уцелвам разни места по време на ремонт. Например Уестминстърското абатство през 2011 ли беше, 2012 ли, не помня. А най-якото – Дахау през 2016. Какъв ли късметлия трябва да си, за да уцелиш концлагер в ремонт?! Ама, все тая. “Премерихме улиците”, понамокрихме се и понамръзнахме и хванахме наобратно.
Важно – ако вали, вземете си чадъри! Ние се чудехме дали пускат в Аушвиц да се влезе с чадър или не и понеже не ни се занимаваше да идем с чадъри, пък да се окаже, че не може да влезем с тях, пък да се връщаме да ги оставяме, решихме да не ги взимаме. Грешка! Подгизнахме.
Влязохме, взехме устройства и слушалки, залепихме си стикерите за принадлежност към англоезична група и зачакахме да ни пуснат. Точно в 10:30 ни пуснаха да влезем. Което всъщност беше излизане – на двора, където изчакахме екскурзовода. Споменах ли, че вали и нямаме чадъри? Повече няма да го споменавам – ясно е, че положението щеше да става все по-мокро, докато в Биркенау не задуха и силен вятър, та стана мокро и адски студено.
Както вече казах, минахме през основните експозиции, през основните площади и през газовата камера с крематориума. Няма да описвам кое какво е и защо е. Всеки има възможност да се поинтересува, да прочете, да отиде. Само ще призова – отидете!
Много неща пропуснахме да видим, много. Но това ще е стимул пак да отидем. Това, за което истински ме беше яд е, че болницата не работеше (дали е изненада за мен?! сигурно са я ремонтирали…), а тя е единственото място, в което са останали следи от Менгеле. Аз изпитвам силно любопитство към извратената му психика и наистина исках да ги видя. Ама, нЕма. Друг път.
След 20-минутна почивка се качихме на автобуса за Аушвиц II-Биркенау. Мястото е доста разрушено, но въпреки това мащабът му вледенява кръвта. Гадно е, силно въздействащо е. А калта, дъжда и студът много допринасят за усещанията. Честно казано, по едно време ми напираше да се размрънкам, че съм мокра, мръсна и ми е студено. Но точно когато оплакването беше на върха на езика ми, все едно нещо ми зашлеви шамар и ми зададе въпроса “Ти вЕрно ли ще се оплакваш от дъжд и студ точно тук?!” Това беше някаква такава секунда, в която осъзнах на каква издръжливост е способен човек, колко много може да понесе и каква лигла съм аз. И се зарекох, че повече няма да съм мрънкяло.
И за тук няма да разказвам – който отиде, ще види, ще усети, ще разбере.
За финал ще споделя двата момента, в които наистина настръхнах. Първият – с влизането в Биркенау погледът ми се спря на еврейска жена, която позираше за снимка върху релсите, развяваща Давидовата звезда.
Вторият – помещението за майки с деца. Тази снимка казва предостатъчно:
