❗️Последвайте youtube канала “Шашави приключения”, в който качваме видеа от пътешествията – https://youtube.com/@Crazy_adventures_bg
Имаме си традиция за коледната ваканция да си правим пътешествие в чужбина. Първо, защото с малко дни отпуск успяваме да сглобим дълга почивка. И второ, защото никак, ама съвсем никак, не съм фен на коледните празници.
Тази година, обаче, поради многото ангажименти, преди празниците се оказа, че не сме планирали традиционното си коледно пътешествие. Изпадайки в лека паника от мисълта, че ще трябва да си останем вкъщи, трескаво започнахме да обмисляме вариант за пътуване. Голям проблем беше, че част от подходящите места вече сме ги посещавали, а останалите са достатъчно далечни, за да не ни стигне времето. Почти на ръба на нервна криза, изведнъж в главата ми изскочи мисълта, че отдавна искам да посетя Краков и Аушвиц. С огромно вълнение започнахме да правим план за пътуването, да събираме дружинка (което означава да съобщим на майка ми намерението си и тя веднага да се съгласи с него) и да резервираме хотели за настаняване. За няколко часа бяхме готови с цялата организация и остана само да чакаме да дойде време за тръгване.
Очакваха ни 6 вълнуващи дни, близо 3000 километра път, преминаване през десетина държавни гаранции и много интересни места за посещение.
В 7 часа и 15 минути на 25-ти декември бяхме натоварили багажа, закопчали коланите и задали маршрута на Минка. Не мога да кажа, че се бяхме настанили удобно, защото Ева беше помъкнала една плюшена мечка с човешки размери, която беше заела цяло едно място, та на задния ред седалки положението беше леко нагмецано. Ама, какво да я правим – детенце си ни е, не мож го утрепаме.
Е, bon voyage!
Ден първи.
Цел за деня – Орадеа, Румъния
Предвид, че пътувахме през сутринта на празничен ден, пътищата бяха празни и си перкахме спокойно. На моста в Монтана се разминахме с прибиращия се след раздаването на подаръци дядо Коледа:
Благополучно пристигнахме на КПП Брегово, където бързо минахме граничната проверка и доволни се впихме в чужбината. А тя ни посрещна с широка усмивка, комплимент към музиката, която слушахме, но и с пословичното за нашите географски ширини пазарене и крънкане с цел облага. Мдааам, сръбското граничарче 20 минути ни държа на просия – ”Колко цигари носите?, А какви са?, А една кутия в повече нямаш ли?, А някакви дребни пари нямаш ли да дадеш?, А поне ракия?…” Макар дълго след това да се забавлявахме със ситуацията, сама по себе си тя беше дразнеща, а за Данчо – направо изнервяща.
След топлото посрещане поехме по раздрънканите сръбски пътища към моста Железни врата, през който щяхме да влезем в Румъния. Там преминахме границата без проблем, купихме седмична винетка (14 леи, което е малко под 7 лева) и се отправихме на север. Пътуването беше общо-взето скучновато. Понеже ни очакваха доста километри по бавни междуселски пътища, се движехме целенасочено, стегнато и без излишни спирания. Около пет и половина вечерта пристигнахме в хотела в Орадеа. Бяхме отсядали в този хотел и преди. Като цяло е приятен – добре отоплен, с включена прилична закуска, евтин и сравнително чист. Дори си мислех в този пътепис да го препоръчам като добро бюджетно място за отсядане. Обаче на финала взеха, че така се изциганиха, с което не заслужиха да бъдат препоръчани. Даже напротив – подадохме официален сигнал към booking и последваха санкции за тях и обезщетение за нас.
Настанихме се, взехме по един горещ душ и се отправихме към площад Унирии, където се намира коледният базар. Покрай площада нямаше места за паркиране, логично, затова паркирахме на около километър. Тръгнахме пеш към базара. Беше доста хладно и духаше тънък вятър. Разбира се, Ева беше забравила да си вземе шапката, та ѝ дадох моята, а аз се захлупих с тънката качулка на жилетката си, която служеше за всичко друго, но не и за затопляне. Коледният базар на Орадеа е много як. Чист е, красив, продават се интересни неща и, което ми направи най-добро впечатление, просторен е. Веднага си направих аналог с немския коледен базар в София, който по принцип е една нагмецана плюнка, а в сравнение с този е направо смешен. Разходихме се, разгледахме разни джунджурийки, хапнахме лангоши (това са мекици със сметаново-чеснов сос и кашкавал), замезихме със супер вкусни кебапчета и си пийнахме известно количество много ароматно греяно вино. В интерес на истината по време на тази екскурзия с майка ми унищожихме някакво огромно количество греяно вино. И двете почти не близваме алкохол, обаче това пътуване ни отвори такава глътка, ум да ти зайде.
Затоплили души и стомаси се прибрахме в хотела и, леко поопиянчени от винцето, се трупясахме по леглата.
Ден втори
Цел за деня – Краков, Полша
И днес ни очакваха повече от 500 бавни за пътуване километри. Предстоеше да минем през Унгария и Словакия. Излязохме от Румъния и влязохме в Унгария без разправии по границите. Оттам нататък разбирахме, че сме прекосили граница, по табелите и по смяната на мобилния оператор. И тук, както навсякъде по вътрешните граници на Европейския съюз, няма КПП-та. Винетки за Унгария и Словакия са необходими само за магистралите. Тъй като нашият маршрут не минаваше по такива, не купувахме винетки. Пътуването през Унгария беше скучно и еднообразно. Минахме покрай Дебрецен, оставяйки го за на връщане, продължихме към Miskolc (нямам идея как се произнася на български) и през някакви забутани селца влязохме в Словакия. Там карахме предимно през планински райони, осеяни с безброй курортчета. Имам чувството, че словаците са усвоили всеки един по-висок от 12 метра баир и са го превърнали в ски писта. Но това, което ни направи най-силно впечатление е, че изглежда не се престарават особено с почистването на пътищата от сняг. Личеше, че са минавали снегорини, но някога преди. Навсякъде пътищата бяха по-скоро отъпкани, отколкото изчистени. Но пък ръсят чакъл на богато. Оцветен в червено или черно чакъл. Черният – иди-дойди, но червеният стоеше много абстрактно върху белия сняг. Всякакви кървави картини може да си представи човек. Ама то и какъв ти чакъл, направо си беше с размерите на малки павета и беше адски много. Това, както е ясно, води до едно ужасно хвърляне на камъни от гумите на превозните средства. Все едно си под постоянен обстрел. На нас два пъти ни се е случвало камък да счупи предното стъкло по време на пътуване, което е адски неприятно. Доста ни поизнерви цялата тая работа.
Минахме през Татрите, които не са особено впечатляващи и някъде там, из лъкатушещите планински пътищата, пресякохме границата между Словакия и Полша. Буквално още с подминаването на табелата ”Добре дошли в Полша”, пътищата придобиха съвсем друг вид – изключително добре почистени и културно опесъчени. Като цяло ми направи впечатление, че поляците много добре поддържат извънградските си пътища и направо е удоволствие да се пътува по тях. За улиците в населените места не мога да кажа същото. Там положението е вълнообразно и леко изтърбушено, но за нашите калèни български възприятия не бяха драматични.
И в полската част на Татрите се редяха курорт след курорта. А трафикът беше супер натоварен. Явно огромен брой хора бяха решили да прекарат празниците в планината. Около 50-ина километра положението беше задръстено като около Чирпан в разгара на лятото преди ерата на АМ Тракия. Друго, което е важно пътуващите из Полша да имат предвид е, че целите извънградски пътища, с изключение на магистралите, минават изцяло през населени места. Като под “изцяло” имам предвид точно това – табелата за край на едното населено място е на един и същи кол с табелата за начало на следващото. Явно селищата им са организирани около пътищата. Има супер много кръгови. Но, както вече споменах, пътната мрежа им е голям приоритет. А също така и пътната безопасност и контролът на скоростта. Последно за полските пътища – платени са само магистралите. Има тол такса, която се плаща на гишета на място.
Пътуваме си ние, разглеждаме наоколо, приказваме си… И някак неусетно за нас, взе да се стъмва. Абе, то наистина доста време вече прекарахме по пътищата, обаче чак пък толкова, че да се стъмни, изглеждаше направо невероятно. Поглеждаме часовника, а той показва три и половина следобяд. Да, Полша е с един час назад от нас и е доста по-северна, но смрачаването в три и половина си е прекалено, егати! В 16:15 часа вече беше напълно тъмно. През целия ни престой в Полша това ранно стъмване направо ни разказваше играта. Приспиваше ни се отрано, осезаемо се чувствахме много по-изтощени от обичайно, кратката светла част на деня много ограничаваше туристическите ни набези по разни интересни места. Честно, ако трябваше да живея на място, където денят е толкова кратък, сигурно щях да се побъркам.
Пристигнахме в Краков около 18:30 ч. За изненада на всички ни, Минчето безапелационно закова мястото на апартамента, който бяхме резервирали, без да ни причинява традиционната си „опознавателна” обиколка на крайната точка в маршрута. Тя има дразнещия навик в последните 2-3 километра преди пристигане на местоназначението, да ни зашибучи по разни сокаци и да ни върти като откачени.
Качихме се в апартамента, където ни посрещна хазяинът. Човекът ни даде ключовете, разказа ни особеностите на сградата, даде ни съвети за паркиране в центъра на града и си замина, а ние останахме да нанасяме панаира.
Както вече споменах, ранното стъмване доста ни обърка възприятията за света. Макар да беше само седем и половина, се чувствахме все едно е 12 нощес и почти бяхме склонни да си легнем, вместо да излезем и да се разходим из града. Е, все пак успяхме да се мобилизираме и да се оправим за нощна разходка из Краков. Харесахме си на картата някакъв произволен паркинг, който ни се видя в близост до централния площад, където беше разположен коледният базар на града. Този паркинг си го ползвахме през целия ни престой, защото наистина се оказа на удобно място – хем близо до основните забележителности, хем до него се стига по ненатоварени улици. Намира се на улица, носеща забавното име “Кроводерска”. Давам линк към паркинга, в случай, че може да бъде полезен на някого – https://goo.gl/maps/6mDMCgGzV6o.
Много се вълнувах. Отдавна исках да посетя Краков и сега тази ми мечта се бе сбъднала. Представям си как се разхождам по прекрасните улички, от които съм виждала безбройни снимки в нета, всички сме едни прехласнати и впечатлени от заобикалящата ни красота, как ходим и гледаме, и ходим и гледаме, и ходим и гледаме… Ама не стана точно така. Ева заяви, че е много гладна, а Данчо не го заяви, но си му личеше. Общо взето първата ни разходка из Краков премина под лайтмотива на храната. Набелязвахме заведения, разглеждахме какво се предлага на коледния базар, чакахме Ева да измисли и да реши какво точно иска да яде… А мен лично драмата с храната ме изважда от кожата ми. Наистина, ама от сърце ми се иска да имаше как сутрин да лапаме по едно хапче и цял ден да не се сещаме за храна. Оф, няма да говоря по тази тема, защото адски ме изнервя и вероятно ще прозвуча като някоя чисто луда, а не съм чак толкова. Просто се дразня колко му е важно на човек да се напука.
Та така, в търсене на храна, все пак успяхме да се разходим по главния площад Rynek Główny, заедно с намиращите се на него закрит пазар Сукеннице, катедралата и градската кула. Ева яде едни вкусни пържени теста с шоколад, чието име забравих, а гугъл не е услужлив и не ми помага да си го спомня. След това се отправихме да намерим ресторант, където да седнем и да вечеряме някакви интересни местни вкусотии.
Попаднахме на едно чудесно място – Gościnna Chata. Много приятно, много традиционно и много вкусно. Беше препълнено, та обслужването леко се бавеше, ама това не беше нещо неочаквано, предвид момента – празници, туристи. Пихме греяно вино, ядохме гъбена супа в питка, джулани, наденици и разни интересни местни разядки. А сервитьорката беше супер готина и говореше чудесен английски.
С празни очи, но пълни стомаси, се отправихме към леглата. Бяхме каталясали. Натръшкахме се на секундата.
Ден трети
Цели за деня – Аушвиц и истинска разходка из Краков
За Аушвиц вече разказах. Няма да се повтарям. Само ще кажа, че е хубаво човек да се поинтересува от случилото се в концентрационните лагери и лагерите на смъртта. Хубаво е да се знае какво се е случило, защо се е случило, как се е случило. И не само да се знае, ами да се осъзнае и да не се допуска да се повтори. И още нещо – когато си дадеш сметка каква сила и издръжливост са притежавали жертвите на холокоста, осъзнаваш колко си разглезен, стягаш се, забравяш дребнавостта, обръщаш внимание на способностите си, преосмисляш предела на собствените си сили. Поне при мен ефектът е точно такъв. Дори и да не се вдигнете да отидете до някой концлагер, изгледайте някой филм по темата за ВСВ (по History channel има много интересна поредица) и прочетете “Искрица живот” на Ремарк или “Люляковите момичета” на Марта Хол Кели. Стига толкова по темата. Това много лично изживяване човек го изживява по негов си начин и няма как да бъде описано.
Прибрахме се от Аушвиц към 15:00 ч., точно когато взе да се смрачава. Бяхме кални, мокри, физически и психически изтощени и абсолютно бяхме склонни да си легнем. Майка ми и Ева, които не бяха с нас сутринта, така се бяха омързелявили, че и на тях не им се излизаше особено. Костваше ни адска мобилизация, за да се вдигнем и да излезем на разходка. Но нямаше как да не го направим, защото би било безумно да отидеш някъде и да прекараш малкото си време там в излежаване. А така ми се спеше…
Оставихме колата на познатия ни вече паркинг и поехме на истинска разходка из Краков (Алилуя!). Обходихме много интересни места – замъкът Kraków Barbican, Флорианската порта, улица Флорианска (нарекохме я “тукашната Витошка”), отново площад Rynek Główny и прилежащите му забележителности, Университета (разбира се, беше затворен – на мен много успешно ми се получава да нацелвам разни места в ремонт), паркове, кокетни улички. Времето беше много поносимо и благодарение на това обходихме прилично разстояние. Според крачкомера ми в този ден сме изминали 16.6 км., което не е никак малко. Когато взе да сковава и да става неприятно дзиндзирикащо, се набутахме в един мол, където се позатоплихме, пихме по едно греяно вино до ледената пързалка и взехме храна за вкъщи. От едно павилионче си взехме козуначени коминчета за закуска.
Полезно: През почивни и празнични дни повечето хранителни магазини или не работят, или са с намалено работно време. Работят разните улични лавки и верига магазини Žabka (Жабка).
И тази вечер изпаднахме рано-рано от класацията и спахме като пребити.
Ден четвърти
Цели за деня – Еврейският квартал в Краков, замъкът Вавел и солна мина Величка
Наспахме се като хората, за първи път от дни насам. Закусихме със сладкишите и шоколадите, които си бяхме купили предната вечер. Тази сутрин имах зловещо преживяване. Излязох да пуша на терасата, седнах си спокойно на масата, отпих глътка ароматно кафе, дръпнах от цигарата – кеф! И точно в този прекрасен момент нещо в саксията срещу мен прошумоля. Гълъб! Мразя гълъби! Изпадам в ужас от тях! Тичешком връхлетях в стаята. Данчо се зае да ме спасява – да прогони гълъба. Но той явно си живееше там и никак нямаше намерение да се разкара. Ужасна работа. Гадното пернато така ми развали кефа. Но какво да се прави – очевидно то си е вкъщи, а аз не.
Прогнозата за времето вещаеше дъжд и студ. Облякохме се топло, нахлузихме качулките и поехме към еврейския квартал Kazimierz.
Паркирахме на някаква уличка, платихме на автомат за паркиране и се отправихме в неизвестна посока. Нямахме план и набелязани точки. Щяхме да се шляем безцелно. Но зад един ъгъл се озовахме пред няколко странни превозни средства, които очевидно служеха за туристически обиколки. Данчо се спазари за уж изгодна цена (200 злоти за четиримата) и се натоварихме в едно нещо, разходката с което беше мега забавна, а Ева особено много се изкефи. Е, накрая се бяхме смръзнали, защото найлоновите стени на туй нещо не бяха достатъчно устойчиви на вятъра. Ама пък забавлението си заслужаваше малко мръзнене.
Обиколката с туристическата таратайка трая един час. Имаше аудио гайд. Нямаше опция за български език, което не беше изненада, разбира се. Избрахме английски, за да можем с Данчо да правим превод в ефир, когато Ева и майка ми пропуснат да разберат нещо. После ни беше яд, че не избрахме сръбски. Да, най-вероятно щяхме да разберем много по-малко от казаното, но пък щеше да падне смях – нали знаете какво забавление пада с близките нам езици. Турът обиколи основните забележителности в квартала – много синагоги и църкви, главния площад, пазара, фабриката на Шиндлер (където имаше огромна опашка за влизане и решихме да я пропуснем), останки от стените, заграждащи квартала, гробището. Накрая се движехме по един голям булевард, където пътуването беше яка пънкария – между автобусите и камионите бяхме като седнали на шосето. Огромните машини зловещо преминаваха близо до нас, пръскаха ни с кал и от въздушната им струя найлоновите ни завеси се надигаха и се озовавахме съвсем “голи” насред трафика. Държахме се здраво, инстиктивно вдигахме крака, за да се предпазим незнайно от какво и двете с Ева, които седяхме най-отзад с гръб към движението и с лице към прииждащия трафик, прописквахме чат-пат. И се поцепихме от смях. Препоръчвам това приключение!
Казват, че еврейският квартал е най-приятен за вечерна разходка, вечеря и посещение на някой клуб – общо взето, там е нощният живот. При следващото ни посещение в Краков ще проверим това твърдение. Интересното, което нашият шофьор сподели – в еврейския квартал в момента всъщност почти няма евреи. Всичките “еврейски” ресторанти, магазини, пекарни и т.н. са собственост и се стопанисват от поляци.
След Kazimierz дойде ред на замъка Вавел. Паркирахме под сами него. Талонът ни за паркиране още беше валиден, но беше по-различен от останалите наоколо. Започнахме разследване дали талонът ни важи тук или не. Оказа се, че важи, въпреки че е различен. Ей, така и не успях да им вдена правилата за паркиране – нито формирането на цените, нито зонирането, нито нищо. Само знам, че колкото повече престой имаш, толкова повече плащаш. Например, ако за един час струва 3 злоти, то за два часа е 6.50, а за три – 10.50. След като се доверихме на местните и паркирахме в непосредствена близост до замъка, заизкачвахме по пътеката нагоре към него. Беше студено, валеше, а когато извъртяхме откъм реката, започна и да духа гадно. “Изкарах няколко фаса”, както се казва. Щракнахме по една бърза снимка от панорамната площадка, изгледахме с насълзени от вятъра очи краткото огнено шоу на дракона и се шмугнахме в административната сграда, за да си купим билети за замъка. За споменатия дракон – на алеята между замъка и реката, точно в подножието на крепостните стени, има метална статуя на дракон, който е символ на града. Статуята бълва истински огън. По принцип го прави на всеки кръгъл час, но има и опция да се изпрати sms на някакъв номер (пише на табела до статуята) и така да се активира по желание.
В административната сграда, където се помещава касата, има и тоалетна – безплатна и чиста. Дамите на касата говорят английски и много любезно и търпеливо обясняват всичко за избрания тур. В нашия случай имахме избор само от един тур – по празниците предлагат само основния. Цената му е 18 злоти за възрастен и 10 за дете под 12 години, но това е зимна цена. През лятото е по-скъпо, не знам колко.
Прешляпахме набързо двора на двореца, оставяйки го за след това и се наредихме на опашката за влизане в замъка. Пускат да се влиза на малки порцийки и се минава през скенер. Важно: Ако си имате майка-разбойничка, която навсякъде носи нож, преджобете я преди да разпищи алармата на скенера! Аз не се сетих да го направя и алармата пищя, всички гледаха втренчено милата ми майчица, а тя се правеше на ощипана и ми шептеше, че не иска да си оставя ножа. Сега много се забавлявам с тази случка, ама тогава много се бях ядосала. Кандардиса мама да остави ножа в помещението за личен багаж. То се намира в другия край на сградата, затова първо минавайте от там, за да не се налага два пъти да се редите за влизане. След като вече успешно влязохме в замъка, започна обикаляне из зали, коридори, стълбища… Аз не съм привърженик на обиколки из замъци и по принцип ги пропускам, но този път склоних. Не се разочаровах, както в Шонбрун, за щастие, но и не бях очарована – некво-никво – замък като замък. Единственият плюс е, че когато след това четох “Доброжелателните”, съвсем цветно и реално си представях сцената, разиграваща се в замъка.
Тръгнахме към колата. Имахме леко притеснение относно талона и валидността му, та с трепет в сърцето се надявахме всичко да е наред и местният ЦГМ да не я е отнесъл в незнайна посока. Всичко беше наред.
Следващата спирка за днешния ден беше солната мина Величка. Тя се намира на 14 километра от центъра на Краков. Влиза се на всеки половин час, а последният тур е в 18:00 ч. Има паркинг, който е към мината и струва 15 злоти за цял ден. Ние платихме за 4 часа нещо от порядъка на 6 злоти. Има и други паркинги наоколо, но за тях четох, че са доста по-скъпи. Според Tripadvisor около мината има няколко заведения, затова решихме да обядваме там. Греда! – едно единствено заведение работеше и беше претъпкано. Наложи се да ядем кроасани и чипс от павилиона пред мината. Не беше яко, ама нямахме избор – имахме 20 минути до влизането и нямаше къде да идем за толкова кратко време. Много мрънках, защото бях наистина гладна, а и защото не ми се влизаше в мината. Ама какво да се прави… Съвет: Преди влизане в мината е добре да се мине през тоалетната (намира се вдясно от входа), защото турът е тричасов, а вътре има тоалетна само в средата на маршрута.
Влязохме, раздадоха ни интеркоми, свързахме се с гида и тръгнахме. Още в самото начало ме захапаха лудите – до мината се слиза по тясно дървено вито стълбище, което се спуска до дълбочина 135 метра. Сдруса ме клаустрофобията, зави ми се свят, започнах да се задушавам, обзе ме паника. И всичко това го преживях в мълчание, за да не притеснявам останалите. Бях сигурна, че ще умра на това стълбище. Адско ми беше. Когато влязохме в по-просторните пространства, вече бях на ръба на психиката си. Стократно съжалих, че влязох. Ама се стегнах и продължих напред (не, че имах особен избор). Самата мина, според мен, не е нищо особено – дълги коридори и няколко натъманени като за туристи зали, в едната от които се разиграва сценка от някаква легенда за рицари и принцеси, която ми се стори доста тъпа. Гид ни беше една девойка, която говореше много лош английски, кашляше в микрофона, хъкаше-мъкаше, гушкаше едно дразнещо двегодишно дете на посетители от групата, което ревеше пищящо в ушите ни, защото тя не се сещаше да си спре микрофона. Единственото впечатляващо от цялото малоумно (за мен) обикаляне на стотици метри под земята, беше катедралата. Да! Наистина много впечатляваща зала! Накрая се изсипахме в магазина, от където, бродейки из лабиринти от коридори, изгубвайки се и намирайки се, се озовахме пред финалната тръпка – асансьорът към повърхността. Асансьорът представлява клетка метър и половина на метър и половина. Натъпкаха ни вътре, заедно с още трима (общо 7 човека) и под съпровода на скърцане, звучащо като ръждясалите врати на ада, ни заизкачваха нагоре. Беше мазохистично забавно – хем те е страх, защото усещането е, че ей сега това нещо ще се сгромоляса и сме свършени, хем така сме се натъпкали, че не можем пръстите на краката да помръднем, хем се хилим като ненормални. Оцеляхме и след това чудо!
С противоречиви усещания от посещението на мината и със скрибуцащи стомаси отново се озовахме на коледния базар в Краков, където се натъпкахме с всевъзможни мазни и калорични вкусотии. Наваля ни обилно. Купих си страхотен ключодържател с плюшен дракон, който кръстих Огѝн. Прибрахме се, стегнахме багажа и се отдадохме на последното си спане тук.
Ден пети
Цел за деня – Тимишоара, Румъния
Този ден премина почти изцяло в пътуване. Пътувахме по различен път от този, по който дойдохме. Бавно се движехме из села и паланки. Спирахме тук-там за почивка, а и за да си купувам млека – обичам да дегустирам чужбински кисели млека. Фаворит са ми словашките и сега с кеф овършах един селски магазин в Словакия. На останалите не им харесаха млеката, което беше добре – щеше да има повече за мен.
Решихме да спрем за разходка в Дебрецен. Данчо имаше едни унгарски форинти, излезли от обращение. Тези унгарци всяка година вадят от обращение някакви пари и ние всеки път се озоваваме там с такива. Хванахме да търсим някой мол, в който да намерим чейндж бюро, за да сменим парите. Не ни се вярваше какъв кошмар си причинихме. Обикаляхме половин час паркинга, без да успеем да паркираме, а когато най-накрая се отправихме към изхода, той беше толкова задръстен, че отвисяхме още толкова. Един час висене в подземен паркинг – великолепно! Тази тъпотия не отказа Данчо от целта му и той нервно подкара към другия мол. Там пак обикаляхме като идиоти, банката не работеше, автоматът за паркинга не работеше, та търсихме друг… Но и това не го отказа! Запътихме се към трето място, за което едни младежи бяха категорични, че ще работи и ще ни свърши работа. Алилуя, получи се! Сменихме парите, разтъпкахме се, хапнахме и отново поехме на път. А относно Дебрецен – от него видяхме два паркинга, половин мол и един магазин Теско. Иначе казано – никога не съм била в Дебрецен, нямам никаква представа от града и не съм пила греяно вино там.
Пристигнахме в Тимишоара около 19:00 ч. Набързо оставихме багажа в хотела и отидохме на коледния базар. Впечатляващ! Много красив и просторен. Въобще, май се оказва, че румънските коледни базари са фаворитите ми. Разходихме се, хапнахме лангоши, пихме греяно вино – стандартна процедура. Купихме си забавни шушони за домашно ползване.
Ден шести
Цел – До̀ма!
И през този ден пътувахме стотици бавни километри. Безкраен път и скука, а Ева и Данчо стократно слушаха този гига-мега хит – https://youtu.be/5i4KJrkUDA0.
Забавното беше на влизане в България, на нашия КПП, където СИСТЕМАТА НЕЩО НЕ РАБОТИ! Единствена кола бяхме. Чакахме половин час системата да отпецне. Welcome home! Witaj w domu! Bienvenue à la maison! Willkommen zuhause! Benvenuto a casa! Мила Рòдино ❤️
И така, това дългоочаквано пътуване взе не само, че се случи, ами и приключи.
Заричам се отново да отида в Краков, но в топъл сезон, за да видя все пак града в онази му красота, която съм гледала по снимки!