Какво означават принципите?
Фундаментално погледнато, принципите би трябвало да са онези отправни точки във всеки аспект на съществуването на индивида, които обособяват неговите същност, индивидуалност и уникалност.
Как прилагаме принципите?
– Много твърдения
– Малко действия
– Още по-малко действия, съответстващи на твърденията
Изводи:
1 – Много е модерно да “блестиш” с високопарни и категорични изказвания с повод и без повод. Никак не е модерно да го правиш, защото това е твоята същност, а не защото така се предполага, че ще се харесаш на публиката и ще получиш нейното одобрение.
2 – Много е модерно да провеждаш мониторинг на всеки срещнат и да слагаш черни точки за всяко кривване от принцип. Никак не е модерно сам да прилагаш твърдяното.
3 – Тези, които се представят за най-принципни, са най-големите скатавки.
4 – Тези, които наистина вярват и се вживяват в начертана (дори подчертана) принципност, са най-безкомпромисни, нечовечни и закостенели.
Основен извод: Продуктът не се ползва по предназначение!
До преди няколко години бях много непоносима за близките си (не, че сега не съм). Не допусках, че е така, докато майка ми не ми го каза в прав текст. Въпросната ми непоносимост се състоеше в това, че имах собствени виждания за протичането на живота и всяко действие, свързано с него, които виждания ревностно отстоявах и налагах на всеки, имащ пряко отношение към даден момент. Един вид, явно по дразнещ начин съм натрапвала своите представи за правилно и неправилно. В интерес на истината и до днес не проумявам защо това толкова е дразнило близките ми. Реално погледнато аз винаги съм била права 🙂 Както и винаги съм била обективна. Нереално погледнато – дори и да съм била права и обективна, хората (дори и най-близките) не се интересуват от чуждата правота, а само от своята. В случая отчитам като своя грешка подхода – аз съм рязка и директна, а когато критикуваш някого рязко и директно – не вървиш (което също не проумявам, предвид че предпочитам директността).
Онзи момент беше един от крайпътните камъни в светоразбирането ми. Научих се да оставям всеки да се оправя, както сметне за добре и да хабя патос единствено при защита на личното ми пространство. Научих се да не ми дреме особено. Започнах да се уча на инертност. Тогава наложих и една от мантрите ми в комуникацията с човешките същества – “Да пасат!”. Осъзнах колко ми е излишно постоянно да искам да контролирам всичко и всеки – това води само до тормоз на мен самата (както казах – останалите да пасат). След тази метаморфоза живея по-леко.
Е, разбира се, от време на време отново попадам в капана на прекалената взискателност, ама пък то това си е необходимо зло, иначе околните много ще се разпуснат 🙂
Сега, колкото повече се замислям за темата, толкова повече си давам сметка какъв вампир съм била (или пък типична стрина?!). То това отдавна го осъзнах, де, но с времето все повече се питам за какво въобще ми е било необходима тази безумна тъпотия постоянно да си поставям рамки и граници и да се омагьосвам в безумното “трябва”. И, което е още по-несправедливо – да го правя по отношение на другите и дори да си позволявам да ги съдя… Да съдя! – Безумие! Идва ми да се върна назад и да си шибна два шамара овреме. И сега съм критична, но го запазвам за себе си – анализирам, правя си изводи, но не го казвам на глас, освен ако не ми е поискано и то искрено.
Човешкото поведение винаги ми е било безкрайно интересно. Обичам да наблюдавам хората. Винаги съм търсила подбудите, предизвикали дадена реакция или поведение. Преди скачах да разговарям, да изяснявам, да оправям, да помагам, да вкарвам нещата в правия път, съдех (както вече казах). Сега се забавлявам – играя си на профайлър 🙂 И, както споменах по-горе, винаги се оказвам права 🙂 Много ги надушвам хората. (Тъпото е, че и на най-големите скапаняци давам втори шанс, но това е друга тема.) Обаче ми е нужно огромно самообладание, за да удържа първосигналната си реакция и в същия момент да не бъда лицемерна. Трудно ми е, когато виждам “скрити” неща, да се въздържа да ги извадя наяве. Трудно ми е да замълча, когато знам как да се направи нещо, за да бъде полезно. Трудно ми е да не се ядосвам, когато съм заобиколено от тъпанари. Трудно ми е да не реагирам, когато виждам несправедливост. Но се старая да не вземам отношение. Повтарям си, че щом не ме касае пряко – да пасат. Единствено не се научих да не търся доброто там, където очевадно го няма, но и това ще ми мине.
Животът ме изправи пред граници, прекрачването на които беше по-съхраняващото решение. Някои от тези решения взех много трудно. Някои дори до ден днешен не ми дават мира и ме карат да се питам “Ами ако…?”. Има и такива, които откровено ми тежат и ще си нося тежестта им цял живот. Но към онзи момент и при онези обстоятелства това е бил начинът да се запазя с възможно най-малко щети. Осъзнах, че принципите ми могат да ми нанесат неподозирани вреди. Така се научих и на още нещо – да не се заричам. Кажеш ли “Аз никога…” или “Аз винаги…” или каквото и да е заричане, милата ни другарка Съдбата (или която и да е висша сила – въпрос на избор) веднага е насреща, за да те опровергае! Неизменно!
Та, след няколко интензивни катарзиса, достигнах до единствения необходим принцип – “Важното е да бъдеш щастлив!”. Всеки да влага, каквото му е необходимо в този принцип и да го прилага, както сметне за добре – волна програма. Важното е крайният резултат да го направи щастлив (и да не нанесе непоправими вреди на друг, ъф корс).
Към днешна дата мога да се определя с една дума и тя е “безпринципна”. Вярвам, че гъвкавостта е интелигентният начин на съществуване. Имам предвид тази гъвкавост, която представлява осъзнаването на възможността за избор, а не онази лицемерната и хлъзгавата (въпреки че и тя е въпрос на избор). Всяка ситуация има минимум два изхода. Осъзнаването на съществуването на избора само по себе си е духовно израстване. Хората не знаят за него. Отказват да узнаят. Кретат в коловозите си. Страх ли е, неосъзнатост ли или съвсем обикновен мазохизъм – не мога да кажа.
Единствено знам, че принципите са тъпи.
А когато са общоприети са още по-тъпи (изключвам чисто моралните такива). Изборът дава сила да продължиш, да поемеш живота си в собствените ръце, да се почувстваш полезен за себе си.
Обичам свободата. Обичам да правя каквото си поискам. Обичам да не се интересувам какво правят другите и как го правят (стига да не навлизат в личното ми пространство, разбира се). Още повече обичам, когато никой не ми наднича в паничката, не получавам топли съвети и непоискани реплики.
Мечтая за един свободен свят. Свободен от предразсъдъци, ограничения и “трябва”. Амин!
Амин!