Това, че предложих тази тема е идеален пример за това, че някои неща трябва да си останат такива, каквито са – например, да си бях останала с необяснимото чувство, което тази реплика на сър Тери буди в мен, вместо да се опитвам да разсъждавам върху нея. Както казва друг от любимците ми – Оскар Уайлд – “Нищо не може да оцелее, докосне ли го мисълта”.
Сега, в края на поставения срок, след като се сетих, че съм забравила да пиша, ще си причиня не само напъни за умуване върху времето като такова, но и надпревара със самото него, за сметка на и без това избушилия ми мозък. Но поне случващото се е тематично.
Само при споменаването на думата „време“ мигновено се разпилявам в безобразни посоки. В центъра на това изгубване най-ярко ми присветва един епизод на предаването „Космос“ с Ниййл ДеГрас Тайсън, в което експонираха периода от Големия взрив насам върху времева линия. Много ме бъгна това предаване. Въобще изчисления, астрономии и подобни дивотии много ме бъгат. За един смахнат мечтател като мен нАучната гледна точка за времето е направо дори физически непоносима.
Обичам да вярвам, че всичко зависи от мен самата и респективно от всеки човек сам по себе си. Един вид „който каквото си направи“. Харесва ми теорията за силата на мисълта, вярата, енергията или на който както му харесва да го нарича. В този ред на мисли – за мен времето е предимно въпрос на възприятие. Имаше един лаф – 3 минути в компанията на горещ младеж са прекалено малко, но същите тези 3 минути върху горещ котлон изглеждат съвсем различно.
Като (за съжаление) работещ човек, често чувам изтърбушени възклицания от типа на „Този ден край няма“, „Свободното ми време за нищо не стига“, „Тази работна седмица се ниже толкова бавно“, „Почивните дни минават като щракване с пръсти“ и други подобни. Аз самата, разбира се, понякога изпадам в такова състояние. Давам си сметка, че то е изключително зависимо първо от настроението ми и на второ място – от обстоятелствата. Колкото повече негативни дразнения получавам в един период, толкова по-безкраен ми се вижда този период и обратно – колкото повече ми е гот, толкова по-бързо отминава. А математически погледнато периодът си е един и същи – някакви времеви единици. В този ред на мисли – много искам да мога да обръщам възприятията си – да забавям хубавите моменти и да забързвам кофтите. Също така искам и да мога да летя, да се телепортирам, да измисля лекарство за рак и още много неща… Кое ли ще постигна първо?…
Когато бях дете, времето течеше по друг начин. Тогава всеки ден беше една вселена. С напредването на възрастта, сякаш часовникът препуска като подивял. Нижат се годините една след друга неусетно. Никога не успях да си обясня на какво се дължи това. И е толкова противоположно на сегашните ми теории – тогава всичко беше прекрасно и безкрайно, а сега прекрасното е кратко, а безкрайното не е прекрасно.
Нещо много се накъсвам и няма гладкост в протичането на мисълта ми, ама в началото предупредих за това 🙂
Днес съм в особено тъпо настроение и темата предизвиква само кофти емоции в мен. Мисля си за болести и смърт. Двете теми, от които изпадам в паника. Отказвам да приема, че всеки си има пясъчен часовник, който, като изтече и всичко свършва.
Но, нека да започна отначало, с преразказ с елементи на разсъждение.
Тази реплика, която днес ни служи за заглавие, е на иконома на Смърт (Тери Пратчет). В дома на Смърт няма време. Там в „сега” се събират миналото, настоящето и бъдещето. А икономът е поискал да живее там, защото не му се умира. В пясъчния му часовник има само няколко песъчинки, но тъй като е в дома на Смърт, те не изтичат. Крадец на време (което пък е заглавие на една още по-тематична книга от поредицата).
Как можеш да измамиш собственото си време?
Когато се нахендря на периоди, в които всичко е пълен мазаляк и не мога да се осъзная кое след кое следва и от къде да подхвана, започвам да си повтарям като мантра “Има време за всичко”. И, в подкрепа на тезата ми за възприятието, винаги успявам да си наглася нещата по най-оптималния начин и, което е по-важно, да запазя пълното си спокойствие през това време. Надпреварата с времето не върши работа – надпреварвам се с него, ама и то се надпреварва с мен. Същото е като любимото ми “боря се с живота” – бориш се с него, обаче и той се бори с теб. (Пак се отплесвам по позитивните али-бали 🙂 ).
Нещо не ми се получава… Избълвах една камара глупости по допирателната, но нищо конкретно по темата. Дано за следващата тема успея да се осеверя и да се изкажа по-съществено… тик-так…