❗️Последвайте youtube канала “Шашави приключения”, в който качваме видеа от пътешествията – https://youtube.com/@Crazy_adventures_bg
Адът е субективно понятие. Всеки го вижда такъв, какъвто страховете и фантазията му могат да го възпроизведат. За грижовната майка това би било дори високата температура детето ѝ, за безскрупулния кариерист – професионален срив и финансов колапс. Докато представите на баба Гина от Долно Чепръчене най-вероятно много се доближават до Дантевия ад, с целият му набор от мъчения. Това, обаче, не е важно сега.
Темата за мен има две страни за разглеждане:
1 – Това, което сам самичък си причиняваш
2 – Това, което си причиняваш, ползвайки помощ отвън
И в двата случая в основата са намеренията. Това, което се различава, е начинът им на приложение.
Част Първа
Направи си (ад) сам
Американските пропаганди за позитивно мислене много сбъгаха народа.
Не, далеч не съм противник на позитивното мислене, дори напротив – смятам за много полезно да прилагам оптимистичната гледна точка (или поне умерено реалистична с по-скоро положителен знак отпред).
Обаче с това позитивно мислене се изгради една индустрия, която много помага на едни (най-вече финансово) и много вреди на други. Какво имам предвид с второто – хората, които се впускат без особен разсъдък в тази философия, много успешно влизат в капана на мързеливите очаквания. Тези очаквания често прекрачват границата на разумното. А животът нееднократно е доказал, че очакванията вредят, защото по-често носят разочарования, отколкото удовлетвореност. Наричам ги „мързеливи“, защото се уповават на вярването, че е достатъчно много силно да поискаш нещо, за да го получиш. Някъде се губи моментът, че поискването на нещо и неговото постигане са плод на различни концепции. И ето тук вече влизам в темата.
Човешките същества сме много добри в намеренията – все си повтаряме какво трябва да направим, какво ще направим, какво искаме да направим… и не го правим. Във всеки един аспект на живота – от най-прозаичния битовизъм до най-грандиозните фантазии. Когато едно намерение е било изпълнено с голямо желание, но въпреки това си е останало намерение, последствията от него са сриващи. Едно от най-съсипващите чувства е това за загубата на нещо, което е могло да бъде, но не е било. Осъзнаването на собствената вина за това носи допълнителни бонус точки. И така заради мързел, страх или каквото и да е друго оправдание, ежедневно успяваме да трансформираме съзидателната искра в убийствено (само)съжаление. Именно това е адът – да съжаляваш – за ненаправеното и за изпуснатото. Всеки човек минимум веднъж дневно си казва „ами ако…“, „трябваше/не трябваше“, „щеше да е по-добре“ и подобни. В момента, в който решиш съвсем малко да задълбочиш равносметката, везната така осезаемо се накланя в полза на пропуснатото, че депресията е неизбежна. Адът достигна точката си на кипене.
Част Втора
Помощ от „приятел“
Тук нещата са още по-грозни.
Представи си, че си от онзи модел ентусиасти и оптимисти, които са се справили с Част Първа и си усвоил умението да превръщаш намеренията в действия. Нещата ти се получават толкова добре, че набираш инерция и започваш да вярваш, че светът може да бъде едно наистина прекрасно място. Виждаш възможности във всичко. Представяш си промени, подобрения, успех, доволни и щастливи хора. И решаваш да действаш. Набелязваш си една цел, в която виждаш огромен потенциал. В представите си виждаш блестящ краен резултат. Go!
Обачеееее….
Този свят, който ти така мечтателски решаваш да промениш, е населен и от други хора. Много и дори повечето от тези други са твоята пълна противоположност. Те са изтъкани от закостенялост, страхове и, не на последно място, пресметливост.
Изправяш се пред тях и им представяш своята идея, начертаваш им стъпките към успех, обрисуваш най-добрите възможни резултати. Разперваш криле и …. пляяяяс! Какво беше това?! – Охлаждане на страстите с ведро с ледена вода или попарване с леген с гореща?! И двете – промоция.
Твоите намерения ни най-малко не се доближават до черджетата, които другите са си постлали. Те са посветили цял един живот, за да се докарат до тук. Откъде накъде ти ще станеш и ще кажеш, че нещата могат да бъдат различни? По-добри, ли? – По-добри, ама я им обясни кое му е по-доброто на това да ги накараш да се размърдат. И какво – твърдиш, че те не си вършат работата и не правят нещата правилно ли?! И най-важното – как така ще показваш, че мислиш и действаш по-добре и повече от тях?! Как така ще им застрашаваш позицията?! Я, ако обичаш, Fuck off!
Промоцията може да стане още по-голяма – да попаднеш на някой изключително страхлив и пресметлив, който дори да реши да ти свърти и някоя гадост. А такива ги има много. Направо няма да повярваш какво ти се случва. Да не говорим, че никога няма да проумееш защо – никой няма да ти каже защо, не и истината.
И така, събираш си проскубаната перушина и сядаш в клокочещия казан. Адът на добрите ти намерения. Заливат те всички възможни скапани чувства, които си способен да генерираш – тъга, обърканост, недоумение, разочарование, съжаление, обида… А въпросът „Защо?“ трещи все по-силно и по-безнадеждно.
О, това не е всичко. Идва моментът на примирението. Ето това е най-гадното – смиряваш се, подвиваш опашка, приемаш статуквото и влизаш в коловоза „ден да мине, друг да дойде“. Не обръщаш вече внимание на възможностите, които до преди малко те ентусиазираха, а ги подминаваш, защото знаеш какво следва. Между теб и другите поставяш огледало, което да задържа оптимизма ти в твоето поле и да отблъсква техните отражения от него. И си живуркаш така непълноценно. А намеренията са само наум и за кратко.
Както чудесно го е казал единият от моите любимци Оскар Уайлд – „Обществото често прощава на престъпниците, но не и на мечтателите.“
Разбира се, винаги има опции – „Take these broken wings and learn to fly again and learn to live so free“. Ама не е лесно, да знаеш. И само по себе си е един отделен малък ад. Но е възможно.
Вместо заключение:
