12-ти ноември 2007 г., 6:47 ч.

За 55632968 път се събуждам, защото ми се ходи до тоалетна. Ако трябва да търся плюсове в това, че едногодишният ремонт на апартамента все още не е приключил и спим на дивана в хола, като най-голямо предимство ще отчета близостта на тоалетната. Представям си да трябваше да препускам хиляди милиони пъти на нощ от спалнята, която е на втория етаж, до тоалетната, находяща се в противоположния край на първия етаж – щях вече многократно да съм родила.

Ставам. То „ставане“ е образно казано – по-скоро се изтъркулвам от дивана. Със ситна стъпка тип „съсредоточена гейша” се дотътрям до санитарното помещение и бързо сядам да чуруликам. 

Свършвам си работата и дремейки се отправям обратно към уюта на дивана. Но съненият ми мозък започва да получава сигнали, че само си мисли, че съм приключила с мисията, а всъщност не съм. Връщам се, събличам си опиканите дрехи, сядам на тоалетната чиния. Не спира тоя теч и не спира.

Точно в този момент рязко се събуждам! „Ама това не е малка нужда. Това са околоплодни води!!!“

Запазих такова самообладание, на каквото не съм смятала, че съм способна. Дори сега, пишейки тази история, изпадам в паника. А тогава – желязо!

Изкъпвам се, слагам онзи огромен кютук, наречен „превръзка за родилки“, обличам се и отивам да будя Люси.

– Мише, трябва да ставаш.

– Колко е часа?

– 7:15. Трябва да ме закараш до родилното.

– Ооо, ще поспя още малко, няма да закъснея. (Работният му ден започва в 8 ч., а местоработата му е на 4 минути от вкъщи)

– Миш, изтичат ми водите, трябва да тръгваме към родилното.

– Ъ! Водите?! – изпада в кратък ступор, но бързо се осеверява и скача.

Единствената силна емоция от започналото раждане, която изпитвам, е разочарованието от датата. Още когато разбрах, че съм бременна и че терминът ми е през ноември, се зарекох, че ще родя на 13-ти. Харесвам тази дата по редица причини и изобщо не допусках различен сценарий. И това, че не го дочаках, ме натъжи. Ама, каквото-такова.

По пътя към болницата се уговаряме, че няма да казваме на никого, че раждам, защото така повеляват суеверията. Аз съм против, но се съгласявам с него. А и отчитам, че ще ми е по-спокойно, ако никой не ми звъни да ме пита докъде го докарах.

Изтъпанчвам се на страничния вход на родилното отделение в Окръжна болница. Докторката, която ме посреща, не ми вярва, че раждам, защото коремът ми не е много голям. Попазарихме се, но в крайна сметка ме прие. След прегледа се съгласи, че не я лъжа с цел да полежа на топло на държавна издръжка. Минах през прекрасните подготвителни процедури, които не са за разправяне, изпратих Люси да отива на работа и се настаних в предродилна зала.

Първите ми часове преминават между проверка за разкритие и клечене в тоалетната да повръщам. През цялата бременност повръщах. Нищо не ядях, а нон стоп бълвах. Два пъти лежах в болница заради това. Гадна работа. Бях сигурна, че ще се наложи да ме извлекат от тоалетната, за да не родя там. Идея си нямах колко съм права.

По някое време преди обяд започват да се появяват контракции. Водите все още леко си църцорят. Контракциите са скапана работа, но им се радвам, защото са индикация, че скоро ще се приключи.

ХА-ХА-ХА, наивница!

Проверките за разкритие зачестяват, контракциите също. Добавяме и слушане на тонове. Започвам да се притеснявам, защото съм чела из нета, че не е добре за бебето да стои дълго време в намаляващи води. Докторите ми правят видеозон – засега всичко е наред, водите текат бавно и има достатъчно, за да не се притесняваме. Но! Девойката не се е обърнала. А, честито! Веднага се сещам за моето прекрасно седалищно раждане, с което съм разказала играта на майка ми. Чудесно! Голям кеф ме чака…

Вече е следобед. Започва да се стъмва. Контракциите ми са на половин минута. Изрових цимента в коридора от разхождане напред-назад. Не помня колко раждания минаха, докато съм тук. Наслушах се на викове. Неспокойно ми е, боли ме и вече искам да се приключва. А разкритието ми е едва 2 см! Чуваме се с Люси – и той, човекът с най-железната психика на света, вече започва да се притеснява. Разбираме се, че няма смисъл да идва насам, защото така или иначе няма да го пуснат при мен и затова след работа ще си се прибере вкъщи и ще чака добрата вест.

19:00 ч. Екипите се сменят. Аз съм единствената в предродилно. Препредават си ме. Новодошлият екип отново ме прекарва през всички прегледи. Изненадани са, че при контракции на половин минута, разкритието ми е едва 3 см. Аз дебилно се радвам, че поне 1 сантиметър е помръднало.

Продължавам да снова из коридора като идиот. Започват да ми се обаждат разни хора (вече наистина не си спомням кой кога звъня), за да ме чуят как съм, що съм и да ми пуснат шегата, че съм голям инат и стискам, за да родя на 13-ти, както съм се зарекла. Спомням си само, че когато говорех със стринка ми, контракциите ми бяха толкова болезнени, че се свлякох в коридора и скрибуцах като ръждясала панта. Но успях да не се издам и я оставих с убеждението, че се занимавам с нещо тривиално.

Появява се една санитарка. Начумерено ми измрънква нещо по повод това, че се мотая и още съм тук. Отминавайки ме се обръща и изкрещява с изненада:

– Ама ти си с вързана коса?! Я веднага сваляй тази опашка! Как си представяш, че ще родиш с вързана коса?! Бооожеее, а ние от сутринта я чакаме!

Изпадам в тотално неведение. Показва се някаква докторка. Санитарката ѝ изказва възмущението си от моето небивало екстравагантно поведение в предродилна зала – да съм вързала косата си на опашка. Докторката я успокоява, идва при мен и ми казва, че има поверие, че жената е по-добре да е с пусната коса по време на раждане, за да роди по-леко и по-бързо. „Бабини ви трънкини“ – храня ги наум. Свалям ластика от косата си. Първо, за да са те спокойни и второ, защото вече съм склонна и на най-голямото безумие, само и само да се свършва.

21:00 ч. Лежа на леглото срещу прозореца. По клоните на дървото отвън започват да танцуват снежинки. Първият сняг за тази година. Красиво е. Боли ме. Вече нямам сили да ходя по коридорите. Ставам единствено за да отида в тоалетната да повърна. Гледам през прозореца, захапвам одеялото през 20 секунди и се старая никой да не ме чуе как вия.

Докарват едно цигане. Докато я прегледжат, започва да ражда. Отвеждат я в родилна. Чувам 2-3 пронизващи викове и бебешки плач. Завиждам. „Гле`й как се прави! А ти – пълна тъпотия!“ – мисля си.

Отново преглед за разкритие. Все още е 3 см. Докторката предлага да ми инжектират „вълшебен коктейл“, който да предизвика разкритие и да ускорим нещата, защото вече и тя се притеснява от изтеклите води. Подписвам някакви документи за съгласие и въобще не се интересувам какво ще ме правят. Само да се приключи! Оголвам задни части, набиват ми коктейла. Няколко минути по-късно започват по-силни контракции и адските болки.

Боли.

Боли.

Боли.

С неимоверни усилия се изправям и тръгвам да търся екипа. Намирам някаква жена. Виейки казвам :

– Раждам!

– Не раждаш! Ако раждаше щеше да крещиш „Умирам“.

Изпадам в шок от думите ѝ. Тя тръшва вратата. Много яко! Реве ми се. Вече съм тотално неадекватна. Връщам се на леглото.

5 сантиметра… 6 сантиметра… 7 сантиметра… Работата пак се закучва. Пазаря се за секцио, изкормване, екзорсизъм – `се тая! Отказват ми – късно е.

23:00 ч. На юруш влита екип, водещ родилка – раждане с избор на екип. Влизат в залата. Минават някакви минути. Всичко е 6.

Влиза още една циганка. Бързо я вкарват в родилна. Крещи неистово. Направо „на умрело“, както се казва. Прилошава ми. Отивам в тоалетната. Клеча, повръщам, боли, черно ми е пред очите. Някой ми подпира главата и ме дърпа да се изправя.

– Какво правиш?

– Повръщам.

– Я веднага в родилна! – Очевидно авторитетна докторка ме хваща под ръка и ме повежда. – Подай ми телефона ѝ от леглото и викай екипа! – нарежда на санитарката, която се е появила на вратата.

Обяснява ми, че ще прибере телефона ми в нея, за да не го открадне някой. На мен ми е все едно.

На влизане в родилна зала се засичаме с екипа от платеното раждане. Връщат се обратно с нас. В зашеметената ми глава протича мисъл – „Егааати гъзарията, ще раждам при два екипа“. Неконтролируем е мозъкът родилкин.

Качват ме на магарето. Имам пълно разкритие. Алилуя! Сещам се, че по обяд бебето още не се беше обърнало. Казвам го. Успокояват ме – обърнало се е. Просто от продължителните контракции и силни болки въобще не съм разбрала кога е станало.

Започва се.

Напъни.

Дишане.

Докторката стои до мен, говори ми нещо. Не чувам. Но тонът ѝ е като да ме успокоява.

Напъни.

Крещя.

Някой ми казва, че само циганките крещят. Друг го скастря за репликата.

Напъвам.

Нямам сили.

Черно петно.

Тук съм.

Напъвам.

Черно петно.

Чувам:

– Не напъва!

– Губим тонове!

– Момиче, момиче!

Докторката ме раздрусва. Казва ми, че припадам. Казва ми, че трябва да ме срежат. Изкрещявам:

– Режете ме!

Усещам убождане – упойката.

Виждам огромна градинарска ножица. Чувам „храс“! Но не усещам нищо. Супер.

Тази, която наум вече наричах „моята си докторка“, отиде при краката ми, извади телефона ми от джоба си и взе да снима. (Благодарение на нея имам видео и снимка от раждането.) Отново се изумявам на какво съм обръщала внимание в онзи момент и какво съм пропускала. Интересна машинка е мозъкът.

ЧУВАМ ПЛАЧ!

Олеле!

Роди се!

ТЯ СЕ РОДИ!

Показват ми я.

Докторите се суетят – режат пъпна връв, мият я, повиват я.

Аз гледам часовника – Един часа и осем минути! Успях! Родих я на 13-ти! Може и да се изтормозих 18 часа, но е на 13-ти!

Носят я до главата ми.

Красива е.

Целувам я.

Още пазя върху устните си чувството за допира с най-мекото и нежно нещо на света.

Днес се навършват 11 години от деня, в който направих единственото свястно нещо в живота си! Ама пък свястно, та свястно! :)))

ЕВА!

ЕВА, в превод от иврит, означава ЖИВОТ.

ЕВА, в превод от гледна точка на последните единадесет години, означава също:
Любов, Щастие, Светлина, Мечти, Въздух, Смях, Топлина, Смисъл, Вълшебство, Безграничност, Спокойствие, Забавление, Устрем, Сила, Енергия, Слънце…
ЕВА ОЗНАЧАВА ВСИЧКО!!!

Тя е нежна.
Движенията й са фини и грациозни, а кожата й е като коприна. Толкова е гушкава, че човек потъва в прегръдката й и иска да остане там завинаги.

Тя е умна.
Знае значението на думи, които затрудняват редица възрастни. И не само знае какво означава ирония, ами и я използва със същата лекота, с която скача на въже.

Тя е чувствителна.
Притежава силно развито чувство за справедливост и изпитва дори на моменти болезнена емпатия. Иска всички хора да бъдат щастливи и иска да им помогне да бъдат щастливи. И понася тежко несправедливостите.

Тя е забавна.
Ръси безкрайни остроумия и върши всичко с неподправена артистичност.

Тя е смехурче.
Има най-звънкия смях на света. Като все едно ято феи ръсят вълшебен брокат върху позлатени камбанки.

ТЯ Е ВСИЧКО!
Преди нея има само фонов шум.

Имаме си традиции:
Сутринта ми да започне с думите “Добро утро, Слънчице!”, последвани от щура прегръдка и целувка по онова най-меко нещо на света, което все още е точно толкова меко. 
Когато се прибирам вечер,  да бъда посрещната от ниско хвърчаща в коридора ракета, която почти ме събаря в радостта си, че ме вижда.
Когато вървим по улицата само двете, хванати ръка за ръка, да пеем измислена от нас песен, като всяка пее различен текст, за да обърка другата.
Когато се приберем вкъщи, да преброим до три и да извикаме “Най-после вкъщиииии!”.
Традицията “Четири малки целувки в точна последователност”.
Традицията “Аз повече”.
Вечер да заспиваме гушнати на дивана, след което да я пренеса като бебе в леглото и да ѝ пожелая “Лека нощ, Любовче моя!”
Традицията на този ден да звучи точно тази песен – https://www.vbox7.com/play:45766196df.

ЧЕСТИТ РОЖДЕН ДЕН, НАЙ-ПРЕКРАСНО СЪЩЕСТВО!

Слънчи, бъди щастлива! Мечтай и постигай мечтите си! Светът е твой – покори го! Вземай и раздавай с пълни шепи! Както винаги съм ти казвала – Everything is possible!
И, знаеш, аз винаги ще съм наоколо, в случай, че имаш нужда от старата си майка 🙂
Обичам те, Любовче моя!
BE BLESSED 💗

П.П. Еве, маме, ти си пълно ку-ку 💗