По следите на изчезналия еднорог

О, не се лъжете по заглавието. Няма да прочетете нещо за приказни същества, тайните им скривалища и брокатените им пръцкания. Заглавието е посветено на безвъзвратно изгубеното ми бижу – еднорог рок звезда. Това е един обикновен мото пътепис. Или пък е пешеходен пътепис. Не мога да преценя. Действието се развива мнооого отдавна, преди повече от три седмици. Обаче го разказвам сега, защото чаках да ми мине мускулната треска и да мога да пиша без да се тъпча с магнезий и обезболяващи. И защото ме мързеше, за да бъда съвсем честна. Но през последните дни много хора ми казаха, че го чакат. Добре, де, цели двама човека бяха, но на фона на шестимата читатели на блога, двама са си сериозен процент, така че трябва да им угодя, ако искам да продължавам да съм толкова популярна.

26 март 2021 г.

Работният ден приключва и се изстрелваме от нисък старт. Отиваме в Огняново и ще разцъкваме нещо в района, без да имаме ясна концепция какво. Там има група ботевградски младежи, които ни уредиха места в хотела, в който са се настанили. И ресторантът работи, което е направо чудесно, предвид изклатената обстановка в момента.

Срещаме се с Пламен на бензиностанция на магистрала Струма и тръгваме. Отварям скоба – тоз Пламен досега не е имал злощастието да го излагам в блога, но човек колкото и добре да живее…, нали.

Ще пътуваме стегнато и по предназначение, защото макар в момента да е слънчево и приятно, денят все още е кратък и студ дебне отвсякъде. Пламен ни подготвя психически, че отиваме при компания, която е голяма и шумна. А като се напиели доста се разлигавяли и чак той самият понякога трудно ги изтърпявал. Напрягам се. Не обичам хора, не обичам алкохол, а най-много не обичам комбинацията между двете. Обаче ще се наложи да ги преглътна, защото ни уредиха място за нощувка и е редно да проявя търпение. Поне докато хапна нещо, пък след това ще си се затворя в стаята и ще си чета, за да не си пречим взаимно.

Минаваме магистралата, минаваме Предела, спираме в Добринище за пикник и цигара, продължаваме в посока Гоце Делчев. Дотук всичко е по план, времето е с нас. Но с наближаването на село Места се почва:

– Дали да не минем през Рибново?

– Би могло, там си е яко.

– Може да минем, няма да се забавим много.

– Да, колко пък ще се забавим.

Знам си аз, че тези двамата са виртуози на импровизациите. А взети заедно…

– Любов, ти какво ще кажеш? – Данчо задава директен въпрос, защото не вземам участие в разговора им.

– Да го оставим за на връщане. Ще се стъмни, а не искам да мръзна. (Писнало ми е да мръзна, честно.)

– Добре, права си. – тук липсва искрено съгласие, а е по-скоро примирение.

Подминаваме отбивката за Рибново.

– Щеше да е хубаво да минем.

– Да, да снимаме Скалната сватба по залез.

– А и пътчето си е готино.

– И няма кой знае колко да се забавим.

– Мрън, мрън…

– Мрън, мрън…

Аз мълча.

– Добре, де, Любов, ти наистина ли не искаш да минем от там?

Много е мило да ти дават шанс повторно да обмислиш отказите си, защото току виж се окаже, че наистина си искал да се гърчиш, но не си го осъзнавал… Story of my life…

– Оф, правете каквото искате!

Още не съм довършила троснатия си отговор, когато моторите вече са обърнали посоката на движение и цъкат с десни мигачи. Пътят към Рибново е малко песъчлив, даже не малко, защото снегът по него сигурно се е стопил вчера. Още е слънчево и не е студено. Минаваме покрай Скалната сватба като покрай голям камък, каквото си е, без никой да му отдаде внимание. Което иде да рече що за спекула се случи по-рано. Спираме на отбивка с панорама малко преди селото и правим някакви снимки.

Преминаването през Рибново винаги е забавно. Пътят е тесен и стръмен, целият в пясък, дупки, локви, наспирали коли, притичващи хора. Каубойска среща. Справяме се успешно. Подчертавам това, защото последния път не се получи точно така. Пътуваме си внимателно и лежерно, а от слънцето остават само бегли финални проблясъци. Вече ми е студено. Спираме малко преди Огняново, за да сложим хотела на навигацията и да дръпнем по цигара. Точно когато премятам крак през седалката, за да сляза, Данчо пуска мотора леко напред, което движение поставя крака ми и ръба на страничния куфар на едно и също място в едно и също време. По-коравият печели. Боли ме. По-късно видях, че имам голяма рана, която си нося и до днес, близо месец след случката. Много лични жертви щях да дам този уикенд, но тогава още не го знаех.

Пристигаме в хотела със залязването на последната дневна светлина. Данчо гордо ми натъртва, че ето, видиш ли, пристигнала съм по светло и няма за какво да мрънкам. Аз мълча, защото устните ми са вкочанени и не могат да се движат. Влизаме във фоайето. Приказлива девойка ни посреща. Докато тя извършва ритуала по регистриране, Пламен, който притежава таланта да приказва простотии, приказва простотии. Данчо му приглася. Момичето заключава:

– Вие всичките дрънкате такива глупости, че направо ми чупите главата.

Добре дошла в клуба, сестро!

Настаняваме се, размразявам се и слизаме в ресторанта за вечеря. Започвам да се напрягам в аванс, очаквайки ботевградската група да се присъедини, заедно с изпития алкохол. Притеснението ми се оказва напразно. Хората въобще не са шашкъните (ботевградски лаф), каквито очаквах. Даже са забавни. Много ме забавлява характерното… хм, да го наречем възклицание… “Еш!” Пламен много го ползва докато кара. И по-точно “Еш па ти, бе” Ама понякога така го извиква, че си представям как нещо е изскочило внезапно пред него и ей сега ще се размажат.

Вечерта напредва и е крайно време да направим план за утре. По презумпция трябва да е нещо лежерно, в района, без много напъване. Опитът ми показва да не се доверявам на подобни твърдения, но ще видим. Обръщам интернета наопаки, за да намеря някакви подходящи места. Не е лесно, предвид че пътищата все още не са чисти и не е добре зорлем да си търсим пребиване. Пламен се сеща за село Крибул и светилище Скрибина. Преди време бяхме в колебание дали да идем, но се отказахме. С Данчо още веднъж след това го скипвахме. Сега решихме, че му е дошло времето. Доволна, че ще ходим на интересно място, пуша последна цигара, снимам часовник с надпис “Ню Йорк” на него и си лягам.

27 март 2021

Събуждам се безобразно рано. Оправям се и се измъквам от стаята тихо, за да оставя поне Данчо да поспи. Представям си как пия кафе на терасата над басейна, гледам отсрешните баири, студът ме пронизва освежаващо и ми е гот. Да, ама не. Ресторантът не е отворил. Наоколо няма откъде едно кафе да си вземе човек. Голяма греда. Връщам се в стаята и се инсталирам на балкона. Пак е свежо, ама не е същото. Данчо се събужда по някое време. И той отива до ресторанта – още няма жив човек. Вече много се напрегам. Едва след 8 часа, че ако не беше и по-късно, се добрах до заветното кафе.

Народът започва да приижда, размятат се мекици и супи. От хотела казват, че снощи полицията е наредила днес да се източат басейните. Противоепидемични мерки. Ботевградската дружинка решават, че след като им е отнето удоволствието да се пляцикат в горещата минерална вода, значи ще дойдат с нас до Скрибина. Тръгваме към 10:00 ч. Още е хладно и съм се намъкнала с два ката дрехи. След половин час сме в село Крибул.

Чела съм, че светилището е близо до селото. Практиката е да се потърси конкретна баба (не помня името), която да заведе желаещите до светилището, където изпълнява ритуал за здраве и изцеление. Също така четох, че популяризирането на тази практика е поверено в ръцете на туристическа агенция, която да привлича туристи. Лошо няма, туризмът трябва да се развива и да носи препитание на местните. Обаче мен това някак ме отблъсна. Не знам, може би изгубих усещането за мистика. Решихме, че няма да търсим бабата, ами ще идем сами.

Спираме на отбивката за светилището, за да изчакаме автомобилите. Пламен се заиграва с местна девойка, която му казва, че оттук нататък ни остават около 3 километра черен път и сме на светилището. Аз не ѝ вярвам, защото съм чела, че “вземаш баба Х от селото и тя те води”. Виждала съм и снимки на бабата. Та си мисля, колко ли пък много може да изходи тази женица из планината. Надали светилището е чак толкова далече. Нооо, но! Никой никъде из прочетените от мен писани за Скрибина не е сметнал за необходимо да спомене, че бабата води посетителите до мястото посредством високопроходим автомобил с опитен шофьор. А това си е ключова информация както за психическата, така и за физическата подготовка. Например с кори и мото ботуши не е особено свежо да разцъкаш едни три километра в посока през гората. Ама…

Решаваме, че ще караме по черния път докато можем, а след това ще продължим пеш. Аз се отказвам и слизам 200 метра по-нагоре. Пътят е гаден и не искам да се утрепам. Ще пешеходствам или ще се кача в някоя от колите, все тая. Колите се отказват 4 метра след мен. Тръгваме вкупом пеша. Данчо и Пламен спират има-няма половин километър по-нагоре и ни чакат. Казвам им да си карат докато могат, те обаче настояват, че няма да ме оставят да ходя сама (все едно не съм с още 15 човека), а всички заедно ще ходим. Ей, какви са солидарни. Ще каже човек, че си живея като принцеса с тях.

Пешеходците пристигаме при мотористите. Сваляме якета и каски, прибираме ги и ги връзваме по моторите, вземаме само най-необходимото – вода, телефони, цигари, и тръгваме на поход. След малко стигаме до разклонение. Пламен твърди, че сме по стръмното. Даже вади някакви аргументи в полза на твърдението си. Доверяваме му се и заизкачваме баира. Стигаме до място, което мислехме за върха му и което се оказва малко плато, след което пътят продължава също толкова стръмен. И, което е по-важното, тръгва в противоположна посока на тази, която трябва да следваме. Чудничко! Хайде наобратно.

Връщаме се на разклона и хващаме, надяваме се, вярната пътека. Вече ми е толкова топло, че ще гръмна. Спирам, за да се разсъблека. Свалям моторджийския клин и термо блузата. Цвети ми прави параван с яке, а Сашко прибира дрехите ми в раницата си. Този Сашко е днешното ми спасение. Тръгвам като барбарон по тениска и термо клин. А знаете, че клиновете никога не лъжат. Но пък ми е по-прохладно. Гледката, която представлявам, е проблем на другите. Аз не се виждам.

С Цвети се заприказваме за работа. Тя е счетоводител. Избистряме де що има счетоводни и ТРЗ софтуери в бизнеса, споменаваме любимите на всички в бранша НАП, НОИ и НСИ. Да ходя, да дишам и да говоря едновременно е леко непосилна задача за спортното ми тяло. Изоставаме. Групата е дръпнала доста напред. Данчо ни чака. Не иска да оставя дивите зверове сами с нас в гората. Продължаваме да бъхтим по баирите. Настига ни джип. Казват, че сме близо. Лесно им е на тях. Оказва се, че наистина сме близо. Но до мястото, откъдето не може да мине автомобил и се продължава пеш. Групата ни чака. От джипа слизат двама туристи и една баба. Май все пак ще има кой да ни покаже ритуала.

Продължаваме по тясна пътечка през гората. Започват да се появяват дървета със завързани по тях дрехи. Това е странен за мен обичай, който се прилага на доста места, например на връх Свобода и на Индипасха. Вярва се, че ако болен остави дрехата си на дърво до светилище, ще бъде изцелен от болката. А дрехата се поставя така, че да не е близо до земята. Така болестта остава “в нищото” – нито на земята, нито на небето. Казват, че дрехите не трябва да се докосват, за да не премине в теб чуждата болка. Вървим из все по-обсипаните с дрехи дървета, а дъщерята на Цвети се чувства все по-неприятно и даже изплашена.

Стигаме до светилището Скрибина, познато още с името Провирачката. Шофьорът на джипа ни казва какво трябва да направим, за да спазим ритуала. Така или иначе имаме баба под ръка, ще направим ритуала. Бабата започва да прави някакви тайнства по стълбата при дупката. Ние вземаме кълбо червена прежда и всеки отрязва от него конец с дължина височината си. След това пипаме някакъв камък, оставяме конеца на някакъв парапет, промушваме през дупката и се връщаме през друга дупка. Това с дупките се повтаря три пъти. Обувките ни са кални. След преминаването още на първия от нас през първата дупка, вече всички ставаме кални навсякъде. Почти всички изпълняваме ритуала. След третото минаване през първата дупка се събираме върху скалата. Бабата започва да чете молитва. Нищо не разбирам, защото е на турски, а може и на арабски да е. Но е приятно. Седя на скалата, слънцето ме напича, а бабата напевно реди мистични думи. Довършваме ритуала с последно минаване през втората дупка. Събираме се пред скалата.

Някои от групата решават да качват връх Скрибина, който е наблизо. Данчо категорично отказва, както и още някои. Аз стоя на средата и се чудя какво да правя. Хем ми се иска да се напъна и да кача върха, защото обичам да издевателствам над себе си, особено когато става дума за ходене. Хем пък вече доста се поизгърчих и краката не е като да не ме болят. А обувките ми са крайно неподходящи и усещам остри болки на места по ходилата си. Данчо си ме знае като изпадна в такива дилеми и ме поощрява ако все пак толкова ми се иска, да не се отказвам. Тръгвам, пък и да умра, поне няма да ме е яд, че не съм опитала.

Догонвам групата. Или по-скоро някой ме забелязва, че пъпля подире им и ме изчакват. Не стига, че съм бавна, ами и обувките ми адски се пързалят по влажната шума. Лебедово езеро. При второто изчакване казвам на останалите да не спират заради мен, защото съм си котва. Вървят напред, аз се влача подире им. От време на време някой забавя ход, за да ги настигна. Търпеливи хора! Сигурно съм им покъсала нервите.

Качихме върха. Скука – поляна с дървета. Ни гледка, ни нищо. Правим няколко снимки.

Момчетата отварят да врътнат една бира, а аз решавам да ходя да чуруликам в храстите. Давам втора жертва – така тъпашки закачам нокътя на палеца си в клина, че го разпарям. Нокътят, не клина. Накриво, до живец. Боли ме, псувам се сама. Сцепил се е така, че няма как да го махна без инструменти. Ако го дръпна, ще стане страшна работа. Оставям го да виси така и се старая да не докосвам пръста си до нищо, за да не ме боли, а и за да не го прехендря съвсем кърваво.

Тръгваме наобратно. Познайте кой се влачи най-отзад. Точно така. Дори и по нанадолнището съм подвижна колкото на на умрела котка опашката. Колене болят, обувки се пързалят. За килограми няма да говоря, Пламен достатъчно често ги споменава. Сашко ме изчаква и тръгва с мен. Съжалил ме е човекът. Ходим си с каквото темпо мога да поддържам и си приказваме. Другите нещо го задяват, че щял да ми надуе главата, ама това са си някакви техни си смешки. На мен ми е добре – Сашко ми разказва за военни самолети и секретни поделения, което е супер.

Минаваме през различен път и попадаме на живописни местенца. Сашко снима:

След още много ходене, пръхтене и болки, стигаме при моторите, където ни чакат другите. Останалите тръгват към колите, а ние започваме да се екипираме. Момчетата обсъждат накъде ще хващаме, но аз още бера душа и не ги слушам. А и ми е все тая. Важното ми е да се приберем по светло и топло, нали. Отивам да се преоблека зад някаква купчина пясък. Намирам рог от козел (или друго животно, не знам). Пламен иска да го види. Компетентно заявява, че не става за нищо и го изхвърля. Преобличам се и тръгваме. Аз пешачката, те с моторите. Изчакват ме при асфалта, вкарват по някоя несполучлива смешка относно бързината ми, не им отдавам значение.

Набелязали са разни селца в околията и ще се возим из тях. Първото е Беслен. Връщаме се в посока Огняново и завиваме в ляво към Хаджидимово. Пътят е в ремонт. Скоро ще стане чудесен. Подминаваме Хаджидимово и хващаме нагоре. Приятно е. Пътчето не е лошо, къдравко е, слънчице ни пече. Спътниците ми дрънкат разни простотии, аз съм се разпльокала и дрема с отворени очи. Спи ми се. Напоследък съвсем не се наспивам и съм много крива. Използвам момента за будна дрямка.

Влизаме в Беслен. Според картата тук пътят свършва. Двамата импровизатори решават да разцъкаме из селото. Пътищата са тесни и стръмни. И водят до на хората дворовете. При едно от задънванията Пламен се оказва на фона на прекрасно магаре. Снимам ги.

И понеже реакцията му е нещо от рода на “Са ще качиш снимката и ще кажеш, че сме се събрали, нали?!”, нищо няма да казвам.

Продължаваме по още по-затънтени улички. Забиваме в нищото и трябва да се върнем. А трябва да се върнем по ужасяващо стръмна улица, която освен че има завои в стръмното, изскача на главната улица много резко. Вече съм напрегната. Искам да сляза и да ходя пеш. Двамата ми философстват, че се лигавя. Може според тях да се лигавя, ама си ме е страх. Пламен тръгва първи. Ние сме след него. Снишила съм се зад Данчо, затворила съм очи и ме е страх. Но снимам видео с вдигната нагоре ръка. Няма да го показвам, защото на видео, а и на снимки, теренът никога не изглежда толкова зловещ, колкото е в действителност. А и защото Додо, който ми поддържа сайта, пак ще ме хейти за обема на видеото от айфона, което качвам необработено, защото ме мързи. Направо ми иде да крещя от напрежение. Излизаме на голямата улица и искам веднага да спрем, защото съм полудяла. 

Спираме на нещо подобно на площадче. Купуваме си разни неща от магазинчето и сядаме за почивка. Казвам им, че са идиоти и започвам да набивам шоколад във всякаква форма. Ето затова съм дебела! От стрес!

На тръгване от Беслен в дясно има една кула, която още на идване фиксирахме. Решават, че ще се качим до нея. Разбира се, що па не, какво като е стръмно и каменисто. Още в началото на пътечката съм на кокал. Казвам, че искам да сляза. Данчо не е съгласен с мен и не спира. Виждам, че е стръмно и има тесен и остър завой. Не, нямало страшно. Абе, от “не бой се” най ме е страх. А и още ме държи тръпката от пребиването в Странджа в началото на март, да не говорим, че лакътят вече два месеца ме боли от тогава. Ама как да обясниш, като насреща си срещаш инат. Пламен тръгва. Но! Казва, че наистина е гадно и може би ще е по-добре да сляза. Алилуя! Йес! Скачам от мотора на мига. Данчо се качва, аз си куцукам след тях. Горе снимаме някакви пейзажи и слизаме. Аз пеша, но този път без да ми противоречат.

Връщаме се в Хаджидимово. Ще търсим бензиностанция. Навигациите ни хвърлят в тъча. Не съм изненадана. Минка въобще не е запозната с това място. Спомням си веднъж, с Орлин и Наско май бяхме, тая ни прекара на оверлог из цяло село, предвид че хотелът е само направо и накрая в дясно. Та, след известно лутане, решаваме да заредим другаде. Връщаме се към Огняново по пътя, който е в ремонт. Зареждаме. Отново тръгваме по ремонтиращия се път, но в посока Вълкосел. Пътят е чудесен. Даже чувам, че към днешната дата е напълно готов. Ние попаднахме на него във финална фаза. Но не чак толкова финална, че да не ни създаде емоции.

На излизане от Вълкосел ни спират работници с машини. Не може да минем. Правели не-знам-си-кво на пътя и чак след 6 ще се минава. Разкош. Налазват ни някакви местни агенти и ни обясняват обходен маршрут. Ама бил много тегав и нямало как да минем. Да, бе, да! Само им кажи на моЙте двамата, че не могло да минат, и стой та гледай. Търсим обходния маршрут. Изгубваме се, намираме се, някакъв чичак ни спира, за да ни продаде мотора си. Излизаме от асфалта и тръгваме към ориентира, който са ни дали, а именно гробищата.

Пътят е кален и гнусен. Не ми се пада. Настоявам да сляза. Данчо не е съгласен. Надигам глас и постигам своето. Стъпвам на някакъв бордюр и тръгвам по него. Данчо тръгва през калта, а Пламен тъкмо излиза от нея. Пламен казва да внимаваме, че има куче, и тръгва нагоре по пътя. Не се трогвам, защото него го е страх от кучета повече от мен. Но когато Данчо също излиза от калта, а аз вече чувам лая на кучето, той казва с онзи негов тон, който издава сериозността на ситуацията, че кучетата са две и са големи. Бързам към него. Скачам на мотора, а едно доста голямо куче е до крака ми. Друго е на две крачки зад нас. Не съм седнала добре, защото калните ми обувки се пързалят по степенките, и не можем да тръгнем. И в същия момент от някъде се появява едно момче, което само свирна на кучетата и си ги прибра. Уф, деба и стреса! Отървахме се.

Стигаме да задънено място. Гробището ни е в дясно над нас. Пътят към него е стръмен и не е ясно дали не се задънва и той горе. Слизам и оглеждам. Пристига и един младеж с една пистова Хонда, когото изпреварихме на идване. Тоя е съвсем зле, ако тръгне от тук. Пламен решава да пробва пътя, пък то ще си покаже. Изкачва се и казва да тръгваме и ние. Аз съм доволна, че предварително съм слязла. Казвам на Данчо, че ще се кача пеша и това е. Качва се той и ме чака на баира, аз пръхтя като простинал кон между двете огради на гробищата. Прекрасно е. Почти достигам Данчо, когато чувам бръмчене зад себе си. Обръщам се и виждам младежа с Хондата. Егати смелото хлапе. И безразсъдно. Ама смело. Излизаме отново на пътя и вече спокойно си се развозваме. Младежът също караше след нас известно време, но тъкмо увещавах моите си младежи да спрем да се запознаем с него, когато забелязах че е зачезнал, а уж го следях в огледалото. Здраве да е.

Отиваме в село Годешево и спираме на мегдана. Посядаме при местните и си приказваме разни неща. 

Изпращат ни да видим 200-годишния (или беше 300) чинар. Не е далеч, но краката ми ме предават. Всичко по тях ме боли. И кръстът вече дава фира. Все пак се добирам до стария чинар.

Връщането при моторите е още по-тегаво, защото е изкачване. Ша умра вече. Снимам се на як мотор.

Местните ни упътват към някакъв черен, но много приятен според тях път, по който да идем до Жижево. Аз си знам, че не трябва да се вярва на местни, когато става дума за състояние на път, защото всеки си го възприема субективно това състояние. И този път това се затвърждава. Връщаме се в посока Вълкосел и тръгваме в посока Сатовча. Намираме началото на въпросния черен път и тръгваме по него. Усещам, че няма да е най-приятния. Не след дълго попадаме на кофти участък. Решаваме, и то единодушно, алилуя, да се върнем. Вече започва да се стъмва и по необяснима за мен причина, на която съм благодарна, на двамата греещи не им се рискува да се забатачим някъде по тъмно. Йес!

Отиваме до Жижево по културния път. Правим кръгче и се връщаме. Спираме при табелата на селото, за да се преоблечем, защото вече застудява. В някаква постройка тип барака след завоя има сватба. Преобличаме се под съпровода на сръбски ритми. Чудна романтика. 

Караме през Сатовча и се прибираме, познайте, по тъмно и студенооо. Крачкомерът ми показва, че съм изминала над 14 пешеходни километра. Когато слязохме от Скрибина, със Сашко си сверихме крачкомерите и показваха приблизително 11 километра. Направете сметка колко съм извървяла, докато уж се возя на мотор. Страшен мото туризъм, а?!

Влизам в банята, за да смъкна калта и пепеляка от себе си. Виждам, че едната ми гривна е гомняно кафеникава. Пфу! Как не съобразих навреме, че комбинацията между сребро и минерална вода е с очакван изход. Трябваше още снощи да се сетя, а не да се къпя олемнайсе пъти с бижута по себе си. Тъпа работа. Поглеждам към другата си гривна и… виждам, че съм дала трета жертва за днес. Ужас! О, ужас! Гривната е разкопчана и липсва любимата ми висулка – рок еднорог с китара! Ебимумайката! Изпадам в паника. Оглеждам цялата баня. Няма го. Преравям цялата стая, обръщам дрехите си във всички посоки, преобръщам чантата си. Няма го. Данчо идва. От вратата го връщам обратно на паркинга, за да търсим там. Половин час се въртим по паркинга. Няма го. Няма го. Любимият ми еднорог го няма! Реве ми се. Не съм вещоман. Имам точно два предмета, на които истински държа. Първият е телефонът ми. Вторият е именно тази гривна с висулките. Подарък са ми от Ева и Данчо и много си ги обичам. Не мога да проумея как се е разкопчала тъпата гривна, предвид че закопчалката ѝ е толкова стегната, че едва я разкопчавам със зъби. Не мога да си простя и глупостта да сложа най-лесно изпадащата висулка в края. Пълна шитня. Много ми се реве.

Слизам за вечеря. Натъпквам се с някакви антистрес бухти с много шоколад и си лягам тъжна.

28 март 2021

Събуждам се. Еднорогът ми още го няма. Не се е появил през нощта чрез вълшебство. На закуска кандардисвам момчетата да се върнем до отбивката при Жижево, където се преобличахме, за да го потърсим. Много е вероятно там да съм го изтърсила. Съгласяват се.

Закусваме, вземаме си довиждане с групата и тръгваме. Преди Жижево ще минем през село Долен. Десетки пъти сме минавали покрай него, но никой от нас досега не е криввал, за да го види. 

По пътя към Долен виждаме отбивка към местност “Прав камин”. Импровизираме и отиваме. Местността е съвсем близо. Има скална дупка, изненадващо наречена “Провирачката”. Уау, колко изобретателно! Никакво въображение не се влага в именуването на обекти. Дупката е малка, но решаваме да се проврем. Данчо не е особен фен на идеята, но все пак се навира. Посмяхме се.

А Прав камин си е прав камък.

Продължаваме към Долен. Влизаме в селото. Трябва да намерим старата му част. Разбира се, тръгваме в обратна посока и по едно време виждаме това, което търсим, някъде долу в далечината. Връщаме се и се спускаме надолу. Пътят става калдъръмен и стръмен. Яко. Забиваме в нищото. Връщаме се по гадно нанагорнище. Пак искам да сляза, но Данчо ме овиква да не се лигавя. Пак ме е страх и пак снимам видео, което няма да покажа. Спираме на някакво широко място. Данчо сяда да пейка да изпуши цигара. Аз тръгвам по някаква изкачваща се уличка да търся панорама към старата част селото. Пламен тръгва след мен. Заораваме в кален участък, водещ към гората. Аз тръгвам по обратния път, а импровизаторът предлага да се върнем по долната уличка. Ми, айде. Ама някак си по долната уличка, по долната улика, се отдалечихме. Снимахме няколко красиви къщи, но така и не намерихме истинска гледка, каквато си представях. Навряхме се в двора на някаква къща, където се полюлях на въжена люлка. Добре, че не скърших клона на ореха. Айде сега на обратно по нанагорнището, че да ми дойде акъла. В крайна сметка имам пет тъпи снимки от селото. Пламен има повече и по-хубави, щото нещо там се гласи и трътлези докато снима, но не ми ги е пращал, затова ще се задоволите с най-не-тъпата от моите.

Следващата ни спирка е отбивката при Жижево, където ще търсим еднорога. Търсим. Търсим. Търсим. Няма го. Тъпо ми е. Толкова се надявах да го намеря, но за съжаление си останахме само с гъзурченето. Пламен ме ебава, че съм си загубила еднорога, защото вчера съм изхвърлила онзи рог, който намерих. Да, обаче той изхърли рога, а не аз. Така че той трябва да ми купува нов еднорог!

Тръгваме по намисления от момчетата маршрут. Значи, напоследък проявявам огромната глупост да не се интересувам къде ще ходим. Трябва да спра да го правя, защото ме набиват в неподозирани места, а нямам право да мрънкам, защото са ми казали, а аз съм дала мълчаливо съгласие чрез игнориране на говорещия. Знам, че ще ходим до Бръщен, Црънча и Барутин, а след това към Доспат. Осъзнавам колко съм сглупила като не ги слушах, когато излязохме на черно, чийто край не се виждаше. Мълча, щото кво да кажа – да съм казвала навреме. Мамка му. Караме из някакви генгерлици, колебаем се накъде сме, намираме правилните посоки. Но титанът на адекватността Минка през цялото време ни навигира и в момента даже твърди, че се намираме на улица Детелина.

Това ме отчайва още повече. Продължаваме по улица Детелина. На някакво място, подобно на горско барбекю, срещаме местни типове. Пламен ги пита как е пътя до Бръщен. Казват му, че е същия като този и ще минем. Не им вярвам. Ще видим. Гадничко е. Давам си сметка, че съм се наплашила от падането повече, отколкото мислех. При всяко по-гадно подскачане на мотора се стягам от ужас. Опитвам се да се отпусна, но не ми се получава. Спираме на някакво място, за да синхронизират навигациите, че е възникнало някакво противоречие, което съм пропуснала, защото съм оглушала от напрягане. Поне има гледки, та щракнем някакви снимки. Вчера ги омрънках, че винаги снимам всичко и всички, а аз самата рядко се появявам на снимка, та от днес имам снимки и на себе си.

Минаваме някакъв мост и се озоваваме на разклон. Единият път е стръмен и каменист, другият е полегат и кален. Избират първия. Качваме някаква част от него и се набиваме на сняг. Страхотно. Знаех си да не вярвам на онези типажи. Слизам да снимам.

Данчо предлага да тръгнем по снега, все щял да свърши ей там. Да, бе! Мълча и изтръпвам наум. Водят някаква дискусия. Слава Богу Пламен надделява в спора и убеждава Данчо да се върнем. Обръщат и се връщаме. Тръгваме по калния път. Не знам дали наистина е по-добре от снега. Сковала съм се на кокал и искам да сляза, но Данчо не спира. Изпълзяваме от калта и се озоваваме пред ограда. Кааааи чесно, деба! ВЕЦ. Или пък някакво друго забранено за влизане място беше. Не помня. Излиза някакъв човечец и ни казва, че не можем да минем натам, което и сами се бяхме сетили. Също така казва, че снегът към Бръщен е само до след като се прехвърли баира. Данчо пак проявява инициатива да минем през снежния участък. Аз клякам до моторите и мълчаливо се моля да отстъпи от ината си. Човекът го разубеждава успешно. Благодаря ти, човече!

Сега обаче предстои да се върнем през калта. Данчо ме увещава да не тръгвам пеша с аргументи колко стабилен е бил мотора на идване и как всичко е точно. Доверявам му се. Тоест, склонявам да се кача. Тръгваме добре, с леки подхлъзвания. Обаче в един дълбок участък така заораваме, че едва не изпадам. Кръвното ми чупи всички горни граници. Не успявам да скоча от мотора, защото Данчо бързо излиза от гадното. Натам се подхлъзваме леко още няколко пъти. Стъпваме на твърдо. Пред истерия съм, но се контролирам.

Връщаме се на разклона, където Минка твърдеше, че сме на улица Детелина и тръгваме по другия път, към Црънча. И той ми е гаден. На две по-шибани места предлагам пак да сляза. Данчо не ме бележи. Явно го напрегам. Отказва да приеме, че ако сляза и двамата ще сме по-малко напрегнати. Пламен пък ми философства, че се страхувам излишно и ми дава за пример негови приятели, които си пърпорят смело по такива пътища. Ама те са млади, силни и смели. А аз… съм си аз. И само аз си знам кво ми е, както е казал класикът. Както и да е. Стискам зъби, мълча и се държа здраво, за да не изпадна, защото се вея като Самарското знаме от подскачането по камъните.

Най-накрая влизаме в Црънча и стъпваме на асфалт. Започвам да дишам. Но не за дълго. Пътят за Барутин минава през усойно дере и е мокър, хлъзгав и много опесъчен. Движим се бавно и внимателно. Двамата шегаджии разиграват сюжети със сняг на пътя, което щяло да наложи да се върнем през черното. Много им е забавно. Аз мълча. Толкова мълчаливо пътуване не съм имала.

След Барутин нещата се отпушват и спокойно влизаме в Доспат. Пламен ни води в нещо като закусвалня, където предлагат храна за вкъщи. Искам чийзкейк и кюфте. Казвам на жената да ми ги сложи в една кутия. Тя ми се смее.

– Ама аз сериозно ви казвам, сложете ги заедно! Така или иначе ще ги ям едновременно, няма нужда да генерираме излишни отпадъци.

Втрещена е, но ги слага заедно. Ми, така де, обичам да ям сладко и солено. Чийзкейк с кюфте си е много яко.

Сядаме навън и хапваме. Отивам до тоалетната и когато се връщам заварвам някакъв агент, който се опитва да продаде на момчетата препарирана лисица-сервитьорка. Препарирана лисица-сервитьорка! Сещате ли се? Адово. Изпадам в ступор. През целия път се говореше за препарираната лисица-сервитьорка.

След много мислене се решава да се прибираме през Велинград. На мен ми е все тая. Тук навсякъде е гнясаво, а и вали. Да карат нанякъде и да се свършва. Всичко ме боли и едва се качвам на мотора.

Пътят Сърница – Велинград е мадафака. Сняг, вода, пясък. Кроули суче дупе на всеки трети завой. 

Ще се гръмна. Психически не издържам. Не мога да се позная колко съм изтръпнала вече. Гадост.

Пристигаме успешно във Велинград, където аз тъпча шоколад за нервната система, а младежите се излежават.

След като се посъвземат малко, двамата гении пускат некви смешки за Белмекен. Нарушавам мълчанието си с кратко и ясно “Идиоти!” В крайна сметка решават да идем и до Милеви скали. Малко са ни приключенията днес, та що да не импровизират още някаква простотия. Както знаем, аз мълча. И да им кажа, че не ми се ходи и искам просто да се прибера, надали ще ми обърнат внимание.

Изгубваме се в някакво село, където Пламен хваща някакво черно, което ние изпускаме. Намираме се в следващото село. Тръгваме към Милеви скали. За моя огромна радост още в началото на пътя попадаме на сняг и гадости. Отказват се без намеса от моя страна. Щастлива съм.

На финала минаваме през Костенец, Гуцал и Самоков. Пътуваме прилично, без травматични ситуации. Спираме на бензиностанция на входа на София, за да се разделим. Нямам търпение да се прибера.

Влизам в банята и се попарвам с гореща вода. Всичко ме боли. Имам мускулна треска, която утре вече ще е съвсем яка. И то не от ходенето на Скрибина, ами от стягане на мотора. Гърбът, задникът и бедрата ме болят от шибането в седлаки и куфари по време на оффроуда. Ръцете ми все едно ги няма. Освен това си имам проблеми с кости и сухожилия, които поддържам в някакво прилично състояние чрез кинезитерапия, и сега всичките иначе укротени проблемни места са разръчкани и ще експлодират от болка.

Мрънкам, ама пък беше забавно. Да.

Еш, бе!

П.П.

Щом се прибрах се обадих в магазина за еднорог. Хората ми намериха в Русе и ми го доставиха в София. Още на следващия ден си го взех и вече съм щастлива. А пък малко след това Пламен ми писа, че е търсил да ми вземе. Което е много мило. Втрещяващо мило. Даже е единственото мило нещо, което някога съм чувала от него. So sweet и леко creepy.