Събота, 17.08.2019 г., 16:50 ч.
– Абе, Пламка, колко километра е тоя черен път до Загражден?
– Черен път?! Какъв черен път? Къде сте?!
– Ъ… Ба ли му мамата къде сме… В средата на една гора по един отвратителен камънак…
Следва търсене на местоположение, обсъждане на варианти за придвижване…
Разговорът завършва:
– Съветвам ви да не замръквате там, защото е пълно с мечки!
Но нека започна отначало. Сутринта беше спокойна и лежерна и с нищо не даваше индикация в каква пънкарѝя ще се превърне денят. Имахме уговорка с момчетата да се срещнем в 10:00 ч. и да направим една около 9-часова съвсем стандартна и спокойна обиколка с примерен маршрут София – Карлово – Пловдив – Смолян – Велинград – София. Събрахме се 5 мотора, 6 човека. Тръгнахме по Подбалкана. Движението беше супер натоварено. Спряхме в Пирдоп за по кафе, където ни настигнаха познати, тръгнали към Копривщица. Разменихме по някой и друг лаф и хванахме всеки в посоката си.
В Карлово Мони и Боби отпаднаха, защото имаха ангажименти и трябваше да се връщат. Останалите продължихме към Пловдив. Бяхме набелязали маршрута, защото уж по него не се очакваха дъждове. Ама уж. Около Хисаря ни поваля, но не беше сериозно.
Спряхме в Пловдив да обядваме. Чухме се с Пламен, който каза, че отива с компанията си в Загражден. Къде е Загражден? – Ами, от Лъки вляво. Ми, добре, значи отиваме. След като решихме посоката, се заехме да гнетем ребра, шкембета, кюфтета и тук-там някоя рукола, защото сме на диета. Разговорът по време на обяда се въртеше около намерението на Данчо да сменим мотора, защото Ангуа, колкото и да е прекрасна, въобще не става за каране по лоши пътища, още по-малко за извън асфалт. Това го споменавам не напразно.
Тръгнахме през Асеновград и след това свихме вляво към Лъки. Този път, към Лъки, е отврат – дупки, пясък, камъни, вода, дребни животни… Много зле. Когато стигнахме до табела, която ни казваше, че Загражден е на ляво, спряхме да се изчакаме. Милен, който и без това не се чувстваше особено добре, се беше напрегнал адски от ужасния път и изяви желание да се връща. Зорлем го кандардисахме да продължи. Но, макар тук пътят да беше чувствително по-хубав, вече много му беше писнало, спря и категорично каза, че се връща. Пожела ни лек път, обърна и тръгна наобратно. Ние тръгнахме напред, ама ни беше много тъпо. След километър-два спряхме за семеен съвет. Иво реши, че ще се върне с Милен и така се разделяме по равно – те двамата и ние с Данчо и Тони. Обърна Иво и тръгна към Милен, а ние отпрашихме към уговореното с Пламен място.
Пътят беше тесен, но с хубав асфалт и красиви пейзажи наоколо. До момента, в който останаха само теснотията и пейзажите, но не и хубавия асфалт. Рязко стана минно поле. От един момент нататък не само хубав, но и никакъв асфалт започна да не остава. Дупка, яма, кратер, дупка, яма, кратер… Слаломирахме между тях, като на моменти се движехме по косъм асфалт, по-тесен от гумата. Не стига, че пътят беше кошмар, ами из него жизнерадостно, доколкото биха могли да бъдат жизнерадостни, щъкаха големи стада крави. Разминаването с тях беше някакъв ад. Тези животни са супер непредсказуеми – движат се безразборно и рязко сменят посоките. А най-лудата от тях се навря между двата мотора и потича така около 2-300 метра, без да стане ясно дали гони нас или бяга от Тони. Толкова бях шокирана, че дори не се сетих да заснема тази безумна картинка.
Тук вече гласно признах, че Иво и Милен взеха правилното решение, за разлика от нас. А наум само си повтарях “Няма ли да свърши? Кога ще свърши? Крайно време е да свърши!” И свърши – асфалт не остана. Пред нас имаше каменист черен път. Покарахме, покарахме, ама то няма каране, б@си… Накрая спряхме и започнахме да се чудим какво да правим – дали да се връщаме или все пак да продължим. Тук беше проведен телефонният разговор, с който започва този разказ и последното изречение от който разговор аз не бях чула. Докато Данчо говори с Пламен, ние с Тони съставихме план как те ще продължат с моторите, а аз, за да не тежа и преча на Данчо, ще тръгна пеш. Отидохме и сведохме гениалната си идея до знанието му. Той избоботи “В никакъв случай.” Ние се опитахме да го оборим с аргументи, но той категорично заяви “Тя тук сама няма да се движи по никакъв повод!” Ама толкова строго и непоколебимо го каза, че се отказах да противореча.
Измислихме втори план – Тони, който е с високопроходим мотор и този камънак за него е далеч по-малко драматичен, да тръгне напред. Ако стигне до асфалт, ще звънне да тръгнем и ние. Ако пък задъни в съвсем кошмарни условия, ще се върне и хващаме наобратно. Тръгна Тони, а Данчо рязко ми каза “Сложи си каската!” Питам го защо – ако Тони се забави 15-20-30 минути, аз с каска ли да кибича… А той, с вече доста притеснителен тон ми отговаря “За да може бързо да бягаме, ако се наложи.” Тук вече започвам да не разбирам какво се случва, но ме обзема лека паника. “Какво става, Любов?” А той – “Момчетата казаха по телефона, че тук е бъкано с мечки” Е, дали нахлупих каската и скочих върху мотора за по-малко от секунда? Нали знаете вица за топлите л@йн@? Коремът така ме преряза от уплах, че щях преждевременно да изиграя сцената от вица.
Постояхме така около минута и 23 секунди, след което единодушно и леко панически решихме, че тръгваме напред след Тони, пък каквото сабя покаже. Пътят беше кошмарен – камъни, нанагорнища, пропасти… На Ангуа хич не ѝ се нрави къде сме я забатачили и колкото и добре да се справя, все пак камъните успяват да я подмятат на посоки. Страх ме е, та знае ли се! Представях си сюжети, достойни да бъдат екранизирани в американски хорър със заглавие “Върколачка срещу мечка” или с още по-конкретното “Внимавайте колко тъпи решения вземате.” Например, представях си как камъните изхвърлят мотора в пропастта, но ние по чудо успяваме да скочим от него. И докато едновременно се радваме, че сме оцелели и се панираме какво да правим, ни връхлита огромна озверяла мечка и ни прави на мармалад. Втори сценарий – отново камъните изхвърлят мотора, но ние не успяваме да скочим от него, а се сурваме надолу. Аз съм паднала върху дънер точно през кръста, прешлените ми са натрошени, далакът ми е разпран и агонизирам в хрипове, докато гледам срещу мен Данчо с пронизан от клон бял дроб. Накрая пак идва мечката, но ние това вече не го виждаме и усещаме… Болен мозък! Ама страхът ме превръща в изрод, какво да направя… А си беше наистина страшно!
Все пак успяхме да издрапаме до асфалта, където ни чакаше Тони. Той не беше разбрал за опасността от мечки и щом му казахме, извади от куфара спрей против мечки! Трябваше да знам за този спрей по-рано, за да ми пази страх, вместо да изпадам в егати филмите. Ама, както и да е – и тази дивотия мина и замина. А великолепната Ангуа напълно обори всичките приказки от по-рано днес, че не ставала за извън асфалт. Става и още как! Обичам я!
Следващите има-няма 10 километра до Загражден бяха превъзходни – с огромна лекота ги изпътувахме. Разбира се, че не бяха превъзходни. Това си е един стандартно очукан междуселски път, но след онзи ужас ни се стори като отсечка от инфраструктурата на рая. Изпаднахме във възторжени възгласи, когато минахме покрай заветната табела “Загражден”! Спряхме пред първата срещната кръчма и попитахме къде се намира къщата, в която са отседнали Пламен и компания. Отговорът на хората ни даде да разберем напълно смисъла на думите “Не бързай да се радваш” – трябваше да се върнем до въпросната табела и от там да се качим до мястото ПО ЧЕРЕН ПЪТ!!! Сериозно ли?! Ама, сериозно?! Няма друг път? Няма! И избор нямаме. Каквото-такова. Изкачихме го и този черен път, който поне не беше с камъни. В края му ни чакаше Пламен, който ни посрещна с такава огромна усмивка, че на момента забравихме през какво сме минали.
Влязохме в къщата и се настанихме на терасата. И тук започна най-яката част от целия ден. Започнаха да идват хората от на Пламен компанията, за да се запознаем. А Пламен някак беше пропуснал да ни каже, че това са голяма група хора, с които се познаваме виртуално от интернеДа и от сигурно година и повече споделяме и съпреживяваме пътешествията и приключенията си. И като се почнаха едни прегръдки и целувки, един кеф, че се виждаме на живо… Лелеее, беше ВЕЛИКО! Чувството е все едно се познаваме от поне 400 години, като през последните 120 не сме се виждали и сме си липсвали. Не можем да се наприказваме, смеем се, радваме се един на друг… Жестоко! Тази емоция напълно, ама напълно си заслужава километрите зор през камънака и страховете от мечки!
Хора, страхотни сте и съм невероятно щастлива, че се видяхме!!!
Толкова хубаво ни беше, че въобще не ни се тръгваше. Обаче трябваше да се прибираме. София беше далеч, а аз утре трябваше да съм на линия. С тъга станахме да си ходим, като на изпроводяк великодушно позволих на народа да се порадва на Dystopia, за която всички бяха слушали/чели и сега имаха честта да я видят на живо (хихихи). Изпратиха ни до моторите като все едно изпращат абитуриенти. И продължаваме да си приказваме и да не искаме да се разделим… Криво-лево си тръгнахме. Те ни махат от баира, подскачат, викат, а ние поемаме към вкъщи с изпълнени с топлина сърца. Велико!
Сега вече хванахме по правилния път. Пътувахме добре. Спряхме в с. Манастир, което е най-високото село на Балканския полуостров, където попаднахме на празника на селото. Но не се застояхме, защото вече се смрачаваше, а ни очакваше дълъг път. От Манастир до главния път за Асеновград пътувахме бавно и внимателно, защото шосето е дроб. На отбивката за главния път спряхме да хапнем по нещо – заведението е много прилично и готвят хубаво, да се знае. Това дефакто е точно на отбивката за Кръстова гора. Пътят до София беше скучен, а на магистралата по едно време ни награби смразяващ студ. За пореден път се прибрахме в полунощ. Как пък веднъж не успяхме да завършим пътуването си като нормалните хора, в нормално време…?!