Алпи 2019 – част 15 – пътят към вкъщи 2

Ден 16, 10.08.2019
Сараево – Созопол
1030 км., 18 часа с около 5 часа почивки

Пием кафе на тротоара, който всъщност е стълбище, пред хотела. Митака се опитва да закуси, преджваквайки мазен салам с неясен произход. Коментира: “Като им гледам закуската, вече ги разбирам защо са толкова войнствено настроени.”

Изнизваме се от Сараево безпрепятствено и хващаме главния път за Вишеград. Пътят движи в планински район, по поречието на река Дрина. Много е приятен и, което е по-важното, прохладен.

Спряхме за по кафе в Андричград (Каменния град на Костурица). Седнахме да пием кафе в кебапчийница, която смърдеше яко на лой. Ама, това е част от автентичността на пътешествието.

От тук пътуването се превърна в ад. Жегата вече беше безмилостна. Поне преминахме границата Босна-Сърбия за под минута. “О, бугари? Чао, бугари!” Чак не ни се повярва. Ние очаквахме стандартните за тези места проверки и философствания. В Сърбия нещата рязко се влошиха. Пътят до Чачак е мега, мега зле, в следствие на което има много участъци в ремонт, в следствие на което имаше отвратителни задръствания. И много прахоляк и мръсотия. Макар и да се промушвахме където можем в задръстванията, пак беше тегаво. Даже Митко, който е стриктен до безобразие, се беше изнервил и беше готов да наруши де що има правила.

След Чачак поне пътят доби някакъв човешки вид и започнахме да се движим по-нормално. Обаче си оставаха едни много километри по бавни пътища и в изпепеляващи температури. Термометрите варираха между 34 и 38 градуса. Гадост. Всичките видове енергия ни напускаха, а напрежението се покачваше. С огромен кеф се качихме на магистралата за Ниш, където горещината беше още по-голяма заради напеклия се асфалт, но поне километрите се отмятаха по-бързо. След магистралата трафикът отново се нагмеца. Въобще, това пътуване беше най-гадното от цялото пътешествие. Спряхме за по една ледена напитка (а Митко реши да експериментира с горещ чай), възстановихме малко сили и с мисълта, че сме на финалната права, взехме последните 100-ина километра до Калотина някак по-жизнерадостно. На границата беше манифестация, обаче безскрупулно се ръгнахме отпред и минахме за минути.

Колкото и да е тегаво и неприятно едно пътуване, важното е да завърши благополучно. Всяко прибиране вкъщи носи едно особено топло чувство. А нашето прибиране ни донесе още по-велика емоция. Бяхме се разбрали с Митко, че ще спрем на първата бензиностанция след границата. Влизаме в нея и виждаме паркирани няколко мотора. Данчо казва “Я, това дали не са нашите хора?” Захождаме към моторите и наистина – това са нашите хора! Направили си груба сметка кога ще се появим и дошли да ни посрещнат! Лелеее, велико! Толкова, толкова, толкова ми беше хубаво, че на няколко пъти насълзих очите. Неописуемо е. Много ви благодарим, че сте такива откачалки, душици мамини! Обичаме ви!

Митака си тръгна, защото го чакаха вкъщи, а ние останахме да се видим с момчетата. От дума на дума се заговорихме, че Ева е в Созопол с баща си. Данчо сподели идеята си да идем при нея. Сега! И откачалките Боби и Галин скочиха веднага. Честно казано – призля ми. Това означаваше още много път и то по нощите. Обаче тримата откаченяци така се бяха навили, че сърце не ми даде да им откажа. Намерихме къде да нощуваме в Созопол, минахме през вкъщи да оставим багажа и да вземем неща за море и в 23:30 отпрашихме. Ненормална работа. В 03:27 акустирахме в Созопол. До 04:30 ядохме палачинки и си лалахме глупости сред алкохолизираните туристи на главната улица. Та така – мега яко е обкръжението ти да е пълно с идиоти 🙂

Е, нашето велико алпийско предизвикателство завърши. Тръгнах без особено желание и с много предубеждения. И с надеждата, че това излизане от зоната ми на комфорт ще ми донесе позитиви. Така и стана – преживях страхотни моменти, видях невероятни места, подложих на изпитания силата и волята си и показах сама на себе си, че мога повече, отколкото предполагам. Това, че надделях над мързела си и описах в пътеписи всеки един ден, е сериозно постижение за мен и се гордея със себе си. А пък това, че много хора ги четяха, съпреживяваха пътуването с нас и очакваха с нетърпение всеки следващ разказ, ме прави безумно щастлива! Въобще не съм очаквала, че някой извън семейството ми ще ми чете писанията. Благодаря ви, хора!

И тъй като няколко човека ме разпитваха за различни неща от пътуването, ще седна тези дни и ще напиша едно резюме. Ако някой се интересува от конкретна информация, нека ми пише в коментар тук или в съобщение във Фейсбук, за да я включа към резюмето.

Отивам да поплувам с Ева и да се порадвам на плажния мързел.

До скоро! И bon voyage!