13 август 2021 г., петък
Тъмно е. Това не е изненада. Всъщност съвсем тенденциозно изчакахме да се стъмни. Разполагахме с шпионска информация, че на Юндола има сбирка на ТДМ, където присъстват наши агенти, та минахме да ги видим. Виждахме се над час, изчаквайки да се стъмни добре. Мазохизъм някакъв.
Както казах, тъмно е. След като отказахме предложението на Минка да се зашибучим през някакви релси и чудесии, се движим по чудесен нов път. Чудесен, ама тази тенденция покрай асфалта да се насипва чакъл е толкова скапанярска и така разваля кефа от возенето по нови пътища. Чакълът винаги е така естетически разпилян по завоите, че често минаваш на “Господи, помилуй!” Защото, както многократно съм казвала, пред песо̀ко сички сме равни. Иначе е разкошно – прохладно е, мирише на бор. Най-вероятно наоколо има борове, но не се вижда, защото е тъмно. Добре, де, драматизирам. С новите фарове на Кроули, които светят като прожектори, видимостта е все едно е ден.
Дестинацията ни е някакво вилно селище в близост до хижа Трещеник. Стигаме до отбивката. Посреща ни черен път. Супер. Тръгваме полека, обаче на Пламен не му е комфортно, както и на мен.
Спираме. Данчо сваля моторите. Пристигаме благополучно, демек. Настаняваме се в една малко шантава вила. Пием вино и бира. Момчетата лекичко се вдетиняват.
Вечеряме. Убити сме. Мислехме да гледаме Персеидите, обаче резко хващаме да си гледаме клепачите отвътре.
14 август, събота
Събуждам се с адово главоболие. Снощи така и не си намерих читава възглавница и резултатът не се забави. Поглеждам часовника – 04:45. Фак. Търкалям се и се моля да не умра. Избутвам до 06:15 и ставам. В импровизирания хол попадам на пърформънс, реализиран чрез долби стерео съраунд – Данчо бичи трупи в дясно, Пламен – от горния етаж. Главата ми гръмва. Бързо грабвам вчерашното си кафе и се изнасям навън. А навън е раят! Прохладно, че даже студено, мирише наситено на бор, рекичка ромоли. Раят! Сядам и зациклям сериозно в продължение на два часа.
Момчетата изпълзяват. Обсъждаме какво ще правим. Аз имам подготвен маршрут, препоръчан ми от Криси. Включва офроуд. Обаче на Пламен не му се излиза от асфалта. Решаваме, че ще го мислим по-късно.
Отиваме на бензиностанцията в Якоруда. Там ще чакаме Стефчо. Стефчо е шашав търновец. И страхотен художник, обаче не иска да показва таланта си пред публика много-много, с което ме ядосва. Също така е и фен на блога, по негови думи. От днес вече ще е и герой в него. Идва Стефчо. Разказва за някакви сокаци наоколо, които вчера е обходил частично. Решаваме, че ще ги пообиколим, пък по-късно ще преценим дали ще минем и по моя маршрут или ще го оставим за друг път, когато на всички им се ходи по черно.
Тръгваме да разбутваме якорудските околия. Да разбутваме! Това явно е търновски лаф. Обичам да прихващам провансалски лафове, затова днес ще бутаме и разбутваме наред.
Хващаме към Конарско – Бунцево – Смолево. Разбутваме си приятно и лежерно. Малко се губим, после се връщаме, и така. Има приятни гледки към Рила, но нямам снимки от тях, защото навсякъде има стълбове и жици. Много са досадни. Имам чувството, че без да разбера съм платила абонамент за някаква странна услуга, която активира изникване на стълбове и жици всеки път, когато извадя телефона, за да снимам пейзажи.
Връщаме се на пътя към Юндола. Стефчо ще ни води да разбутаме до някаква люлка с форма на сърце, която се намира на баир на Света Петка. Пътят до него бил офроуд, тегав в началото. Пламен се отказва да се гърчи на черното. Ние отиваме, пък ще преценим.
Черният път започва тегаво, но не много. Става все по-стръмно. Наближаваме най-гадната според Стефчо част. Изглежда наистина гадна и е много стръмна. Искам да сляза. Данчо се запъва, но, алилуя, разумът надделява и спира, за да сляза. Слизам и снимам видео. Минава Данчо и се скрива зад една скала. Спирам телефона и тръгвам да пешеходствам. Показвам се зад скалата и… УЖАС!
Кроули е на земята, а Данчо го държи да не легне съвсем. Крещя в каската “Добре ли си? Добре ли си?” Той мълчи. Как е успял да падне без звук да издаде, не знам. Чувам го, че диша тежко. Кроули тежи, а наклонът е ужасен. Тичам да помагам. То 65 кила да се търкалят по нанагорнище е едно тичане… Ама тичам. Виждам, че Стефчо също тича към тях. Преценявам, че той ще стигне преди мен и забавям крачка. Вадя телефона и пак снимам.
Обаче виждам, че нещо не успяват да го вдигнат. Оф! Припомням си, че само преди седмица българският национален отбор си тръгна от Олимпиадата с медали в силовите спортове, спечелени само от жени. Отивам, запъвам Кроули откъм двигателя и го изправяме. Господ е българКА, нали така беше?
Данчо изкарва мотора до люлката и сядаме да си поемем въздух. Гадничко беше. За щастие на Данчо му няма нищо, а Кроули има само сувенирна драскотина на ролбара. Но Данчо е супер ядосан. Не толкова за щетата на мотора, колкото заради това, че не го е овладял. Говорим му със Стефчо, че няма нещо по-нормално от падането, когато тепърва се учиш да излизаш от пътя. Обаче ще трябва да мине време, докато му мине яда.
Правим си снимки на люлката.
Ще тръгваме още нагоре към някакви скали с гледка. Мен ме е сдрусала нервата. Качвам се, обаче ми е тегаво. Слизам и се качвам няколко пъти. Не мога. Не виждам смисъл да се правя на много яка, като не съм. Предпочитам да извървя пътя пеш. Пък и няма да ми е за първи път. Добре, че е кратък.
Предстои връщане. Деба. Казвам, че ще си го изходя. Момчетата казват, че ще минем през друг, по-лек маршрут. Обаче на мен ми е наистина гадно. Одеве, докато коментирахме къде ще бутаме, Стефчо ми разправяше, че ако ми е тегаво ще се кача при него, защото возел като най-внимателния шофьор на автобус – плавно, леко, комфортно… Бъзикахме се, бъзикахме, ама те, на! Хващат да ме кандардисват наистина да се кача при него. Баси тъпнята. Не виждам това с какво ще допринесе за спокойствието ми, даже напротив. Убеждават ме с аргумента, че като съм при Стефчо няма да преча на Данчо, ако пак попаднем на шитав терен. Хубаво. Ще се качвам. Захождам от дясната страна, както съм свикнала. Стефчо се противи и настоява да се кача от ляво. Пф… Знам, знааам, страничната стойка ще поеме мотора ако взема, че го изкандилкам. Но ми е по-лесно да се качвам от дясната страна и Данчо си ми е свикнал. А и той държи толкова здраво мотора, че трябва доста да се постарая, че да го катурна. Ама, не мога да имам претенции сега. Качвам се от ляво. Грациозно качване. Е, виждала съм и по-тромави, но все пак се класирам в челната тройка.
Следва напрежение за мен. Но, трябва да призная, далеч не колкото очаквах. Даже си беше доста добре. Стефчо бута офроуда от 12 години и е толкова падал-ставал, че вече на черното е като удома си. И това си личи – излъчва спокойствие. Това явно ми подейства, защото малко се поотпуснах. Той започна да ми говори разни хубави неща, които в името на драмата ще запазя в тайна, та съвсем неусетно стигнахме асфалта. Няма да си кривя душата – прав е Стефчо, бива си го. Отнасям разни подбъзиквания при кого ще се возя оттук нататък. Лигльовци.
Звънкаме на Пламен да дойде и тръгваме към гара Аврамово, където има събор.
Наплющяваме се с разкошни телешки кюфтета.
Мързи ни. С триста зора се надигаме и тръгваме. Следваща дестинация е пътят Аврамово – Кръстава. Пърпоркаме си жизнерадостно. В края на пътя хващаме към Сърница. Някъде по трасето решихме, че ще пробваме маршрута, който първоначално бях набелязала, пък ще преценим дали ще го караме целия.
Спираме на отбивката и полягваме на полянка, за да поизпънем гръбнаци. Телефонът ми звъни. Стоянчо. Щом виждам на дисплея “Стоян Рудозем is calling”, моментално се светкам с кого се разминахме при Кръстава. Видях аз в движение едно много познато яке, обаче не успях да се сетя чие е. Ето чие било. Разбираме се да ни изчакат с Наско на Юндола. (Имаме още двама дебютанти в блога.) Отказваме се от моя маршрут вече окончателно. Оставяме го за друг път, когато ще отидем само мераклии за офроуд.
Пламен и Стефчо тръгват към Юндола, а ние все пак правим едни два километра от пътчето, за да не сме капо. Караме наобратно. На една беседка виждаме ТДМ-ската група. Тъкмо ги подминаваме, когато виждам Пламен и Стефчо да ни махат. Обръщаме и спираме. Хората ни правят кафе. Обаждаме по някой лаф и пием кафенце, обаче малко припряно. Все пак Стоянчо и Наско ни чакат. Тръгваме.
Пристигаме на Юндола. Явно този уикенд тук е сборният пункт на мотористи от цяла България. Малко след нас идват Денислав и Милен. (И те за първи път черпят от славата и блясъка, които носи картотекирането в блога.) Събираме се забавна групичка. Са, тая снимка уж бях казала, че няма да я публикувам, за да не послужи за някакъв компромат, ама вижте ги какви са ми хубавци, как да не ги споделя с вас?!
Наско и Стоян тръгват, че път ги чака до Рудозем. С Милен и Денислав решаваме да идем до Белмекен. Стефчо и Пламен не щат, щели да се разхождат. Интересно… но няма да им се месим, те си знаят.
Качваме се на Белмекен. Хладничко е. Абе, направо си е студено. Разбутваме почетна обиколка и известна доза снимки.
Връщаме се. На Юндола се разделяме с момчетата и тръгваме да се прибираме.
Пристигаме точно на ръба преди спокойно да кажеш “стъмни се”. Пламен вече се е прибрал. В хотела са се настанили група медицински сестри (май бяха такива). Крещят като кози, а заради тях и обслужването в ресторанта е чевръсто като на умряла котка опашката. Поне да бяха некви секси, че да задоволят фетишисткото око на момчетата, ами то пълна скръб. Здраве да е.
Накратко, днешният ден беше много наситен. С емоции, със срещи, с гледки, с всичко. Добро разбутване беше. Дано и утрешият е такъв.
Айде, че ми дойде салатата.
П.П. Пламен вчера изцепи мега якия лаф, който нямаше къде да вметна в пътеписа, затова го плескам тук, за да го овековеча за поколенията: КРОУЛИ Е МЕРЦЕДЕСЪТ НА БЕЕМВЕТАТА! Велико!