❗️Последвайте youtube канала “Шашави приключения”, в който качваме видеа от пътешествията – https://youtube.com/@Crazy_adventures_bg
За какво се сещаме, когато говорим за Холокост? За нацистки концлагери. Всички знаем Аушвиц, Дахау, Бухенвалд, Треблинка, Собибор… И всички знаем, или поне се надявам да знаем, какви ужаси са се разигравали в тях. Това, което аз не знаех е, че съвсем близо до нас, само на около 2 часа път от София, е имало още един концлагер. Не знаех. Огромен пропуск от моя страна. Наваксах го съвсем скоро, благодарение на братовчедка ми. Благодаря ти, малка вещице! Знанието, че наблизо има напълно запазен концлагер, който е отворен за посетители, не ми даваше мѝра дълго време. Може би цели две седмици. Изврънках Данчо да отидем. И ето, в първия възможен момент, стоим пред входа на концлагера.
Знаете ли къде се намира? Сигурно знаете, най-малкото защото сте прочели заглавието на този текст. Но все пак да кажа. Концлагерът се намира в град, който съвсем доскоро свързвах само с точката, при която слизаме от досадната сръбска магистрала и хващаме към Черна гора, например. А, и с това, че масово народът празнува там Нова година и плющи плескавици като за последно. Ниш.
Та, така. Влизаме в нацисткия концентрационен лагер “Червен кръст”. Звучи иронично. Сградата е строена през 1930 г. от сръбските военни. Намирала се в близост до комплекс на Червения кръст. Германците са проявили страхотното си чувство за хумор, кръщавайки концлагера по този начин. Отиваме на касата, която се помещава в бившата сграда на стражата.
Посреща ни приятна жена, която ни съветва какви билети да си купим, за да ни излезе по-изгодно. Вземаме карта за три обекта – лагера, кулата с черепите и историческия музей. Цената на всеки обект е по 200 динара, а картата за трите е 300. Няма да ходим в музея, но кулата влиза в плановете ни, затова избираме картата.
Жената ни провежда кратка беседа в двора. Аз вече съм подготвена, затова не научавам нищо ново. Данчо и Наско слушат внимателно и доколкото се справят със сръбския език. Информацията, която аз си бях набавила и казаното от уредничката се разминаваха само в цифрите. Но, както знаем, мен ме няма с тях, затова в разказа си ще цитирам само няколкото, които се припокриват. Който се интересува от подробносто може да прочете в гугъл – има данни на сръбски и на английски, така че ще се справите.
Комплексът се състои от три сгради. Голямата, която е била на военните преди войната, е мястото, в което са държани лагеристите. Двете сгради срещу нея са строени след бягството на лагеристи (за него по-натам). Едната е била административна. В едното крило на другата се е помещавала стражата, а в другото крило са били кухните и столовата.
В тези две сгради не пускат посетители. Влизаме в голямата. На първия етаж са били кабинета на коменданта, помещения за мъже (които бяха заключени) и залата за мъчения. В кабинета има невзрачно бюро, телефон и плакати с информация. Не го снимах. В стаята за мъчения стои сеното в краищата ѝ, върху което са лежали лагеристите.
За мъченията нищо не съм чела, а и жената не каза. Но можем да си представим извращенията, на които са подлагани хората. Няма данни в този лагер да са извършвани медицински експерименти. Това не означава, че не е било страшно.
Етаж втори. Отново помещения за мъже лагеристи. Особеното е, че в едно от тях са затваряли евреите смъртници – тези, които до няколко дни ще бъдат изтребени. Винаги ми е било трудно да проумея що за жестокост е това – да известиш някого, че скоро ще бъде убит. Мисълта, че скоро ще умреш, или че твой близък разполага само с броени часове, е убийствена. Моля се никога да не разбирам какво е чувството. За съжаление много хора с неизлечими болести живеят с нея. Но това тенденциозно да причиняваш този ужас на друго човешко същество е изродщина. Не че всичко останало е много яко, напротив, просто за мен това е върхът на гнусотията.
Тук са били натъпквани и хората от така наречената “интелигенция”. Нали знаем, че знаещите и можещи хора винаги са били враг на обществото. Защото за какво са ни някакви, които мислят и действат?! Само да развалят реда…
Качвам се на третия етаж. Там са затваряни жените и децата. Също там се намират и единичните килии. Те са малко по-хуманни на фона на други, които съм виждала, доколкото думата “хуманни” е адекватна в случая. Имат прозорец с решетки, гледащ към общите помещения, както и тръба в тавана, която вкарва в килията въздух и малко светлина. Но пък някои имат бодлива тел по пода, която със сигурност не благоприятства за престоя вътре.
Една от най-кофтите тръпки, които изпитвам в такива места, се случва в помещенията за майки с деца. Спомням си когато в Аушвиц видях издълбан в стената надпис “МАМА”. Сякаш ток протече през цялото ми тяло. Тук визуално далеч не е толкова страшно, но с всяка следваща крачка се сковавам. Сама съм на етажа, момчетата още са на долния, и усещането е още по-зловещо.
Тръгвам да слизам надолу, когато чувам крясъци и шумотевица от долните етажи. Деца, които тичат и крещят. Вътрешно съм рязко възмутена. ОК, деца са. Довел си ги тук, може би за да им покажеш нещо. Вземи тогава и ги научи как е адекватно да се държат на такова място. Срещам бащата на стълбището и го възнаграждавам с красноречив поглед. Той ме разбира правилно и започва да усмирява дечурлигата.
Излизам навън. Отивам до стената, на която са разстреляни последните лагеристи при бягането на немците от лагера, защото не са имали време да ги отведат до обичайното за целта място – хълма Bubanj/Бубань. За хълма – след малко.
Разхождам се из двора.
Лагеристите
За четирите години съществуване на лагера (1941-1944 г.) през него са минали 30 000 души. Над 10 000 от тях са били убити. Изтреблението се е случвало най-често чрез разстрел на хълма Бубань. По-малка част от жертвите са били убити в камиони с газови камери, чрез обесване и по други начини. Телата са заравяни в масови гробове, тук няма крематориуми. Какво се е случило с останалите 20 000, не разбрах. Надявам се, че са освобождавани.
Бягството
Както споменах в началото, в “Червен кръст” е реализирано едно от най-успешните бягства от лагера. На 12 февруари 1942 г. 105 затворници са избягали от лагера. Малка част от тях, не помня броя им, са били повторно заловени и убити. Пет дни след бягството, на 17 февруари, започнали произволни екзекуции на затворници в лагера, които били един вид назидание за бягство и предупреждение към лагеристите.
Благодарим на уредничката и си тръгваме от концлагера. Пред нас вървят семейството с крещящите деца. Разказвам на момчетата как съм строила бащата с поглед. Те отчитат, че са забелязали как рязко е започнал да налага ред, но не са разбрали, че заслугата за това е моя. След което започват да ми говорят как съм била родена за надзирател и некви такива. Данчо заявява, че трябвало да се казвам Гертруде. Наско пък втори ден ме нарича с “Луцифер” и производните му. Въобще от известно време разни хора ме оприличават на всевъзможни образи, нито един от които не се слави с престижна репутация, а все са в черно-сивата гама. Нещо не е наред. Уж не съм чак толкова кофти човек. Не разбирам какво се случва. Ще възстановя посещенията си при психолог, защото явно имам проблем, който околните забелязват, а аз не осъзнавам. Но нека оставим това и продължим към мемориалния парк.
Мемориален комплекс Bubanj
Хълмът се намира на 7 километра югозападно от лагера. Там са отвеждали големи групи лагеристи и са ги разстрелвали. Днес на хълма се издига мемориален комплекс в памет на убитите хора от концентрационния лагер.
Дългата 23 метра мраморна стена представлява релеф, изобразяващ пет композиции, които символизират „машината за убиване“: екзекуция и разстрел, граждански бунтове, капитулация на германските нашественици и окончателна победа над потисниците.
Втората и по-внушителна част от мемориала са трите огромни обелиска във формата на вдигнати юмруци. Според изчетеното в нета на обелиските се приписват две символики. Първата е, че трите юмрука символизират семейството – мъж, жена и дете, защото нацистите са избивали цели семейства. Втората – трите юмрука символизират трите етноса, които са били затваряни в концлагера и съответно избивани на хълма – евреи, сърби и цигани.
Иска ми се да си поговорим за хората. За изродите. И за тези, които са имали силата и волята да оцелеят въпреки изродите. И за това къде сме ние сега, какви сме, какви можем и какви не трябва да бъдем. Обаче нямам сили. А и вече многократно съм го говорила. Надявам се, че всеки от нас поне мъничко си дава сметка за всичко това. Вътре в себе си.
Помните ли какво каза Михаил от Белене? Аз помня. Думите му кънтят в главата ми: “Стъпвай леко, защото стъпваш върху трупове.”