Тръгваме на пътешествие, което ще бъде яко. Сигурна съм. Сигурна съм, защото започна с инцидент. Винаги, когато започна нещо каръшката, след това ми е много яко.
Но нека караме поред.
Този отпуск ни е планиран откакто свят светува. Всяка година по това време вазираме нанякъде. По лична причина. И сега е така. Проблемът е, че не можем да измъдрим какви да ги дробим една седмица, даже 9 дни. Гонят ни стотици мераци, обаче шантавата противоепидемична неяснота ни дърпа контрата и не смеем да тръгнем на някое много амбициозно пътуване, за да не се окажем заклещени някъде под карантина. Затова сме свели избора до два варианта – разплуване на морето или пътуване в северна Румъния. Имах огромното желание да прекарам отпуска си във Фазаново, където винаги успявам почти напълно да се центрирам и съживя. Доскоро тази мисъл ме държеше жива. Но от известно време яко ми се скита. И сега везните се лашкат неудържимо. Едва снощи взехме решение – Румъния ще е! Остава днес да решим кога ще тръгваме – довечера или утре. Има време, ще решим.
20 август е. Днес баща ми щеше да има рожден ден. Като дете съм се отвисяла по гробища. Имам сериозна травма. Затова към днешна дата отбелязвам този ден по мой си начин – ставам рано, паля си цигара, паля още една и я оставям да гори на срещуположната страна на пепелника за него. И му говоря, я наум, я на глас, някакви мои си неща. От известно време завършвам този си ритуал с думите: “Моля те, пази ме днес!” Имам причина за което. От няколко години насам на 20 август регулярно през 3 години претърпявам някакви сакатлъци и вече подхождам леко страхливо към него. През 2014-а се пребих като куче и си счупих рамото. През 2017-а пак се пребих, почти се удавих и си пукнах носа. (Оттогава носът ми мърда при хрущяла, но пък се поизправи, което е естетически полезно.) Миналата година на 20-и коремът ми бе пронизан от гадна болка, диагностицирането на която отне 6 месеца, а излекуването на проблема още 4. И макар сега да не е ред за тъпотия според 3-годишния цикъл, аз съм сдухана. Това е и причината да се колебаем кога да тръгнем.
Обяд е. След вяла дискусия решаваме, че ще се преборя със сдуханярщината си и ще тръгнем днес. С 300 зора букваме хотел във Видин и набързо стягаме багажа. Следват 4 тъпи часа, изпълнени със служебни тъпотии и очакване да стане време да тръгваме.
Тръгваме!
Пътуваме тегаво. Трафикът е ужасен. Какъв е този ужасяващ наплив към Петрохан, не разбирам. Бавно и славно пъплим по един от най-противните ми старопланински проходи. Стигаме до заведението, което е почти на изхода на прохода, и решаваме да спрем да хапнем. Има много хора. Захождаме бавно в паркинга. Виждаме едно свободно местенце и се насочваме към него. Изведнъж… Бам! Кроули се накланя и ме изхвърля. Не знам какъв нинджа-фифел съм направила, но успявам да се приземя на крака. Осъзнавам се. Някакъв тъпанар тръгнал да си изкарва паркираната кола без да се огледа и ни нацепил отстрани. Данчо държи мотора в полулегнала поза и едва го удържа да не се прекатури. Помагам му да го изправи, но не можем да го изправим напълно, защото колата го е подпряла. Крещим по онзи идиот да премести колата, а той сваля прозореца и почва да обяснява, че не ни е видял.
– Премести колата, бе!
Тоя продължава нещо да говори.
– Абе, премести колата назад, че сме заклещени!
Тоя слиза и идва при нас да ни се обяснява.
– ПРЕМЕСТИ ШИБАНАТА КОЛА НАЗАД, БЕ, ИДИОТ ПРОСТ! – вече крещя истерично.
– А, да преместя колата… – сеща се какво му говорим и се връща на шофьорското място.
Някакъв човек идва да ни помогне. Тъпанарът тръгва да мести колата напред. Вече всички наоколо крещят “НАЗАД, БЕ,….. (на празното място сложете каквото се сетите)” Премества я с два сантиметра. След още крясъци я премества достатъчно, че да изправим Кроули. Паркираме го до тротоара. Поел е удара с ролбара и общо взето нищо му няма. На Данчо левият крак е ожулен. Не е усетил от какво. Аз треперя. Много се изплаших и много се ядосах. Още не сме си събрали акълите, когато онзи идва и отново започва да ни се обяснява. 800-годишен е, очевидно неадекватен. И хваща да ни дрънка глупости – и той бил колега моторист, и той имал рана от падане. Чак запретва крачол, за да ни я покаже.
– Изчезни! – изсъсквам му.
– Ама колега съм.
– И това ти дава право да газиш други мотористи ли? – Данчо започва да набира.
– Изчезниииии! – и аз набирам.
– Ама аз както си излизах и моторът така ме връхлетя…
Тук вече публиката не издържа и се включва с бурни възгласи. Един младеж вика на Данчо:
– Резни му една главичка!
– ИЗЧЕЗВАЙ, ИДИОТ ТАКЪВ! – изревавам. А и сигурно вече съм го изгледала с “онзи поглед”, за който съм чувала какво ли не, защото тъпанарът се изнизва.
Поръчваме си някаква храна и сядаме. Хората наоколо ни успокояват и коментират. Едни пичове, с кола, разправят как онзи и тях е щял да отнесе на влизане в паркинга. Не знам. Все повече подкрепям тезата, че след една възраст книжките трябва да се подновяват максимум през година и то след психо и медицински тестове. Това е безобразно. Та той е неадекватен! Всъщност добре, че беше възрастта му, защото само заради нея Данчо го изтърпя и не го ошамари. А имаше и още желаещи. Тъпа работа. Тъпа. Дано поне това ни е против уроки и пътуването наистина да ни е супер.
Пътуваме към Видин през Арчар. Трафикът е понамалял и е спокойно. Залезът е красив. Опитвам се да снимам. Не ми се получава добре.
Трябва да сменя техниката. Макар да не обичам да снимам, все пак ми се ще малкото снимки, които правя, да са красиви. Ако Епъл удържат на думата си и пуснат 13-ката дни преди рождения ми ден, кака ще си подари нова айфония за четиресетака.
Пристигаме в хотела. Посреща ни младеж. Лафим си нещо. Споменава за дискотеката. Дискотекааа…?! Оказва се, че сме нацелили хотела, в който правят най-голямата открита дискотека в града. Пуул парти, мадафака! От 23 до 6 часа. 5-600 човека. Честито! Приемаме го от веселата страна. Но утре сутрин пак ще си говорим по въпроса.
Черпя ви с едно секси Съмърсби и отивам да се пръсна с Аутан, щото положението е “Ше те хапат ко̀мари”. А вечерта още не е започнала…
