Лек път, Любов!
С тези думи започваме всяко пътуване. Ритуал.
21 август 2021, събота
Както се опасявах, тази нощ не се спа добре. И то не толкова заради дискотеката, колкото заради възглавницата. Дискотеката не беше крайно шумна, а музиката беше някакво ритмично тупс-тупс, не брутална чалга. Обаче възглавницата ми беше толкова изчепена, че главата ме поцепи. Се тая.
Излизам в двора на хотела и попадам в Бейрут. Тотална кочина. Добре са се “забавлявали” видинчани. Вземам едно кафе и се скривам в не много обербатено от партито място. Намирам си монети. Това е добра поличба.
Към 8:30 тръгваме. Мостът е адски затлачен. Не само от тирове, но и от коли. Никога не съм го виждала толкова задръстен. Сигурно се дължи на транзитно преминаващите псевдо-западно-европейци. Тръгвам пеша между коли и камиони, за да проправям път на Кроули.
Влизаме в Румъния. А, добре дошли! Весело да си изкарате!
Днешният ден е общо казано транзитен. Маршрутът е Видин – Крайова – Трансалпина – Алба Юлия и нагоре. Бутан и разбутван е толкова пъти, че ентусиазмът ни е почти като ако бяхме на сръбската магистрала. Целта е да идем максимално на север от Алба Юлия, за да отпочнем истинското пътешествие по непознати земи.
Пътуваме относително добре. Трафикът се разрежда, а температурите варират между 20 и 24 градуса, което е съвсем ок. От време на време пъплим през разни градчета, където положението е каубойска среща. Събота е и всичко живо е по улиците, а тукашните пешеходци са пълни камикадзета. С всяко следващо идване в Румъния все по-добро впечатление ми правят шофьорите – стават все по-културни. Спомням си първия път, когато дойдох в Румъния. Беше преди 11-12 години, бяхме с кола, а дестинацията беше Букурещ. Ад. Ама ад! Движението беше толкова адово, че истински се страхувах за живота си. Сега е съвсем различно. Да не говорим и колко толерантни към моторите са. Ще видим как ще е високо на север, дано е същото. Та така, бръмчим мега внимателно, но в общ план всичко е точно.
В Румъния, както и в Албания, много ме кефи радостта на хората, когато видят мотор. Макар точно тук трасето да е моторджийско и дневно да минават безброй мотори, хората се радват от сърце. Деца и възрастни махат, свиркат, усмихват се широко. Много е яко.
Спи ми се и подремвам, но отговорно – не се отпускам до зашеметяване. Трудно ми е, особено когато за известно време градусите гонят 30. По едно време набивам една каска на Данчо, което се явява сигурен признак, че е време да спрем. С влизането в Трансалпина температурата се нормализира, но пък движението е натоварено, та пак пъплим, а аз още дрема. Спираме в Rânca (произнася се Рънка). Хапваме някаква компромисно прилична храна. По принцип гледам да не обядвам, когато пътуваме с мотора, защото се успивам юнашки, обаче днес съм доста гладна. Смрачи се, позастудя, а нагоре изглежда още по-мръчкаво и не ми се рискува да дзиндзирикам. Обличам си подплатата. Добре, де, обличам си коженото яке под моторджийското, защото забравих да го прибера и се метлее волно из куфара, но за сметка на това съм забутала подплатата някъде на дъното. Не ми е никак комфортно, ама всеки си пати от акъла си. Откривам, че имам вътрешен джоб на мото якето! От само две години го имам, така че е нормално да не съм разбрала, че има вътрешен джоб. Много му се радвам. Вече няма да треперя дали ще изтърся някъде документи и пари.
Днес на Трансалпина има парад на идиота, сигурна съм. Едва дочакаха да ги похваля и веднага се втурнаха да ме опровергават пустите му румънски шофьори. Супер нагмецано е, такъв ужас не е бил досега. И всеки кара все едно е сам на пътя. Бият се контри в средата на фиба, а ти спираш зад него и благодариш на природата, че водачът на композицията ти е достатъчно дългокрак, че да възпре търкалянето по нанадолнището. Крайно неприятно е. Нямаме търпение да се разкараме оттук. По някое време се светкаме, че на Кроули това му е сефтето на Трансалпината, та спираме за бърза снимка на фона на Карпатски върхове и огромно стадо овце, което обаче не се вижда на снимката.
Продължаваме бавно и славно в тромава колона. Спи ми се ужасяващо, както никога досега. Късам лентата на пресекулки и се чувствам като в паралелна вселена. По-големият проблем е, че и на Данчо му се приспива. Спираме на отбивка, за да се разсъним.
Клякам, скачам, пия много вода, само и само да спра да заспивам права. Закрепваме се в някаква кондиция и продължаваме. Все така скучно е, но се държим.
Спираме в Алба Юлия за кафе и нещо шоколадово. Да, не трябва да ям захар. Обаче избирам по-малкото зло пред това ей сега да припадна и/или умра от неадекватност. Поръчвам си нещо, което трябва да е яко шоколадово, обаче се оказва гадост. Не е вкусно, изяждам по-малко и от половината, но поне ме вдига.
Гледаме хотели на около час оттук, за да се заземяваме за днес. Сблъскваме се с проблем – в над 20-е места за настаняване, които намираме в посоката ни, леглата са с табла откъм краката. А това наистина е проблем за Данчо, респективно и за моя сън. Сериозна драма. Отделно, че повечето са с общи бани, а аз това го приемам само в крайно краен случай. Освен всичко не можем да се свържем с избраните като компромисни варианти. Сервитьорчето опитва да ни съдейства, обаче гредата е пълна. Много яко. Решаваме да тръгнем, пък ще търсим на терен, има достатъчно места в букинг, ще избираме.
Тръгваме по път 74, след това по 74А, а после по 75 в посока Albac, откъдето хващаме на запад и ще търсим място да нощуваме. Тези сокаци са много приятни, без да са претенциозни. Горички, пасторални пейзажчета, селца. Някакъв чичак ходи по шосето с коса на рамо, точно като във вица. Леко настръхвам.
Излизаме от Albac започваме да търсим хотел. Първи, втори, трети… няма места. Ба го, другарко! Кво стана̀?! Уж имаше много свободни места, а за един час си еба капаците. Не мога да разбера на какво се дължи тази навалица. Всичко наоколо е некво никво. Не в лош смисъл, но все пак никво. Явно пропускаме нещо, на което би се дължала навалицата… Ровим букинг – ни-що! Най-близкото свободно място е на 23 километра, в село/град Въртоп. Звучи ми супер забавно. Букваме и тръгваме. Пристигаме по здрач, но поне няма да спим под открито небе, а има и какво да се яде.
Данчо се ядосва, защото се бяхме уговорили да пристигаме рано и да имаме време за разходки. Успокоявам го, ама не е лесно да го успокоява човек. А аз наистина съм ок. Така се случи, замръкнахме, ама майната му. От утре си влизаме в обещания режим “равномерно и рано” и това е. Пфффф… става ми смешно само докато го пиша. Сигурна съм, че това нема как да стане, ама да си чешам пръстите нещо…
Е, добре дошли в Трансилвания! Истинското приключение започва. Дано да ми е толкова странно и различно, колкото очаквам!