❗️Последвайте youtube канала “Шашави приключения”, в който качваме видеа от пътешествията – https://youtube.com/@Crazy_adventures_bg
Ден 3, 2 май 2022 г., понеделник
Обичам такива понеделници! Дай, Боже, повече!
Снощната вечер беше дълга, а днес отново ставаме рано. Лекинко е тегавко, но поне няма да ходим на работа.
Вече втора нощ сме в Турция, а аз нито веднъж не съм била споходена от нощните песнопения. Явно спя несвойствено дълбоко, което е странно. Мазохизмът ми все пак иска някоя нощ да ме събуди ходжата и да послушам гласа му на балкона под звездите.
Пия си кафето, гледам си морето. Но времето е мрачно и това създава леко напрежение. Може би надпреварата с дъжда ще започне по-рано от очакваното.
Тази сутрин се влачим тотално извън графика. В 9 часа, когато трябваше да тръгнем, ние тепърва сядаме да закусим. Закуската е вкусна, което още повече ни отказва да бързаме. Овъртолваме се в забравени багажи и закъснели физиологични процеси. Тръгваме с един час закъснение, съответно сме с един час по-близо до дъжда. Като основен виновник за закъснението се успокоявам с позитивни мисли, например “Така е трябвало да стане.” и “Не се знае каква неприятност ни е спестило закъснението.”
Минка от сутринта се държи безобразно, като отказва да се съгласи с маршрута на Данчо. В Алания ни зашибучва безобразно. Спираме, за да се разправим с нея. Осеверяваме я и тръгваме.
Отиваме до Sapadere. Както можем да се досетим от името му, това е дере. Каньон. Всъщност си поиграх с любимецът ми гоглето, за да разбера какво означава името. Разбивайки го на съставни части, достигаме до следното романтично звучене: “Потокът, който е далеч от отъпкания път”. Добре си го натаманих, мисля.
Оставяме екипи и каски на съхранение при билетаджиите, плащаме по 15 лири на човек и влизаме в дерето. Приятно деренце е, скалите са високи, рекичката е синя. Кабелите, жиците и тръбите също изглежда да се чувстват комфортно. И навалица има. Успокояващото е, че разходката из каньона е не повече от 15 минути в посока, барабар със снимането и заплесването.
Най-красивото за мен нещо в каньона е едно от водопадчетата, при което водната пяна се разбива във формата на сърце.
Днешната програма ще е семпла откъм забележителности. Каньонът изчерпа 50% от плана, остава един водопад. Основният ни кеф в преследване на основната цел (да се завлечем максимално близо до Кападокия без да ни вали) е возенето из планините Тавър (Телец, Taurus).
Тръгваме от Сападере в посока Караман. Първата третина от пътя е ябълката на раздора между Данчо и Минка. Тя настоява да извъртим през майната ѝ, а той е решил да мине на̀преки. Разликата между нейното предложение и неговия избор е около 200 километра. Той ѝ е много бесен, псува я и я нарича с такива думи, че ми прилошава. Но и тайничко злорадствам. Тая пача ми създава постоянни ядове, а той винаги е на нейна страна. Не и сега. Вътрешно се кискам като доволна вещица.
Движим се по изненадващо лоши за Турция пътища. Един, за щастие кратък, направо си е изтърбушен. Чак не мога да повярвам, че попадаме на такива занемарени шосета. Тук пътищата като цяло са хубави, особено в сравнение с нашите.
Дълго време караме по път, виещ се високо в планината (2000 м.н.в.) и разкриващ разкошни гледки. Е, и леко зловещ с теснотата си и излитащите изневиделица джигити, които си шпорят като да са сами на пътя.
Достигаме точка, която е най-спорната между Данчо и Минка. Минаваме я. Продължаваме. Досадната госпожа преосмисля положението си и след малко се съгласява. Тая толкова ли не научи вече всеобщо наложилото се мнение, че пътят е там, където Данчо е решил, че е пътят?! (Пак се кискам.)
Навлизаме още по-навътре в планините. Ту изкачваме, ту слизаме. А температурите варират между 13 и 25 градуса.
След дълго каране Данчо спира за кратка почивка под нисък скален венец, който има интересна форма. Митачето казва, че му прилича на гръбнак, на мен пък ми прилича на зъби. Наоколо има много цъфнали дръвчета (ябълки може би, или вишни…), от които ухае прекрасно.
Още със слизането от мотора виждам един камък, на който има дупка с форма на… да, форма на сърце.
В момента, в който завиваме зад този скален венец, пред нас се извисяват още няколко такива, но много по-големи, много. С приближаването до тях забелязваме много дупки в скалите. А когато пътят ни превежда през средата на единия, предположенията ни, че дупките са скални жилища, се потвърждават.
Ах, защо нямаме повече време! И защо дъждът вече започва да ни покапва! Какво забавление щяхме да си спретнееем! Яд ме е.
Ядът ми се изпарява, когато на хоризонта се появяват сините води на язовир – Ermenek Baragi. Спираме за бърза снимка.
Караме над язовира. Наслаждавам се на гледката. Но погледът ми бива отвлечен от осезаемо променящите се скали в ляво. Започват да променят цвета си и да се извисяват все повече. И целите са в дупки. Изумително! Започва да ме обзема неконтролируема възхита.
Влизаме в Ерменек, който е сгушен между огромните надупчени скали и красивия язовир. Някакво вълшебство е! Стомахът ми се присвива като на влюбване. Гърлото ме стяга от мъка за това, че за 40 години не съм установила живота си така, че да не ми се налага да бързам, защото в понеделник съм на работа (при това вече в офиса! ужас на ужасите!), а да мога ей сега да реша, че искам да остана три дни в Ерменек, и просто да го направя! Искам да прекарам три дни в Ерменек! Обещавам си да прекарам три дни в Ерменек! Това място е феноменално! Вчера, след като видях Месотимолос, си мислех, че вече трудно ще може нещо да ме впечатли толкова силно. Но Ерменек и околностите му ми отнесоха главата безапелационно! Феноменално! Боже…!
Продължаваме да пътуваме между скалите и язовира. Километри! Скалите са все така изумителни – дупки, форми, скални “очи”… Имам чувството, че ще експлодирам. Спираме на една отбивка, за да отпуснем за минута и да дадем шанс на мозъците ни да асимилират заобикалящата ни магия. Дъждът тропа по каските, но не ни пука, трябва да се центрираме, защото главите ни са зашеметени. От тук успявам да направя и малко по-смислена снимка на язовира.
Тук ще пусна и малко семпли снимки от скалите, с ясната уговорка, че снимките въобще, ама въобще не могат да предадат реалните мащаби, както и изумителния вид на това феноменално място.
Горещо препоръчвам, даже горещо настоявам всеки, който пътува из Турция, да дойде в района на Ерменек! Задължително!
Следващата ни спирка, която ще изчерпи останалите 50% от плана със забележителности за деня, е водопада Gülnar Mersin Yerköprü şelalesi.
Продължаваме да пътуваме през планинските масиви, които вече са не толкова внушителни, но все пак много красиви. Отбиваме към водопада. Пред нас движи жандармска кола. Хем се забавляваме, че ни ескортира, хем лекичко се изнервяме, защото се влачи, а не върви да се пилнем и да я изпреварим на този тесен и криволичещ път. Не че е невъзможно, но рискуваме да се набутаме в няколкочасова не ососбено забавна полемика с господата в униформи, а нямаме нужда точно от това.
Спираме на входа за водопада. Започваме труден за провеждане разговор с билетаджиите, от който разговор се разбира, че трябва да оставим моторите тук, не може да влезем на паркинга за колите, който е по-близо до водопада. Освен това след час и половина затваряли, а преходът е минимум 2 часа. Ядосваме се. В същия момент се възхищаваме на напредничавите методи – хората си имат шеф на водопад. Ние този израз го ползваме в ироничен аспект, а хората си го привели на практика. Глей кво нещо!
Отказваме се от ходенето до водопада. Няма смисъл да препускаме като простинали коне. Един чичак ни завежда на едно място, от което в далечината се вижда водопада. Правя една кофти снимка на зуум, колкото да не съм капо. Снимам и едно цвете, за разкош.
Данчо арестува един що-годе успяващ да върже две думи на английски човек, който ни прави резервация в Караман, защото в избрания хотел пък и толкова не говорят. Справят се някак си.
Тръгваме си безславно от водопада. В движение снимам една стърчулка, която се вижда от пътя.
От водопада до Караман виждам много стътчулки. Някакъв силно фалически изразен район ще да е това. Или новолунието в Телец ме е треснало със закъснение…
Спираме на бензиностанция за гориво, а и да обмислим дали наистина да идем в този хотел или да търсим друг. Цената му е доста висока. Обаче това, че има басейн и че ще пристигнем в по-човешко време надделява.
Пристигаме в наистина човешко време. Часово време. Другото време обаче е шитня и дъждът вече се позасилва. Басейнът пък не работи. Пълен шит. Хотелът като база е ОК, но персоналът, остави, че не говори английски, но е и мега неадекватен. Храната в ресторанта също не е хубава. Само Симона, която вече носи името Чобан кадъна, и която със завиден кеф яде пръчовини, остава доволна.
Правим някакъв план за утре, свързан с дъждове, и си лягаме.
П.П. Влюбена съм в Ерменек! ВЛЮ-БЕ-НА!