Ден 2, 1 май 2022 г., неделя
И вчера в Свиленград, и днес тук в Salihli, денят започва с кукане на кукувици. Като далеч нямам предвид себе си. Излизаш навън и те посреща хорово “ку-кууу-ку”. Такъв масов пърформънс чувам за първи път. Изкукала работа.
Снощната подредба на плановете показа, че прогнозата за времето е по-скапана, отколкото се очакваше. Даже доста по-скапана. Очертава се да ни вали два дни, считано от утре. Това хич не е свежо. Налага се да понапънем малко нещата, ако искаме да се запазим максимално неподгизнали. Така е, когато се заречеш, че от утре започва лежерното пътуване. Същото е като да се заречеш, че никога няма да направиш еди какво си – съдбата се изтъпанчва насреща ти, за да те опровергае.
Днес ще пътуваме из района на град Кула (Kula), който е пълен с вулканични образувания и антични постройки. Много са и са разпиляни на голяма площ, та не знаем кое ще успеем да видим и кое не. В плановете влизат и пешеходни маршрути, но се опасявам, че тях може би ще ги пропуснем, за да успеем да избягаме от валежите поне днес. Отбелязали сме и античният лидийски град Mesotimolos, който се намира в района на град Ушак, чието име много ме кефи. Трябва да идем и до стъклената “сеир тераса” над каньон Ulubey, от която се разкрива красива гледка към каньона. Финално трябва да се озовем в Анталия, където ще нощуваме. Кое, как и дали ще стане, денят ще покаже.
Тръгваме в 9:10 часа, което е само с 10 минути по-късно от планираното. Въпреки че сутринта изпуках от студ, температурите вече са съвсем човешки, с тенденция към високи. Пътьом решаваме да пропуснем едно тепе, което иска доста ходене.
Пристигаме на Kula Peribacaları Tabiat Anıtı. Местността представлява огромен комплекс от скални образувания, предимно тип пясъчни комини, подобни на Стобските пирамиди, но много по-впечатляващи.
За да има някаква полезност по темата, перифразирам циганския превод от гугъл преводач: “Тези интересни образувания, наречени “Приказни комини”, се появяват, когато големи количества вода се спускат от склоновете на долината и вятърът ерозира туфовата структура. Песъчливите скали се “отмиват”, като по този начин се образуват конусовидни тела с “шапки”. Тази ситуация разкрива, че потокът от дъждовна вода на повърхността е по-важен от ефекта на вятъра при образуването на приказни комини. Тъй като Кула има геоложка структура от вулканичен произход, дъждовете и ерозията лесно създават интересни естествени образувания.” Дано успях да приведа абсурдния превод в някакъв що годе разбираем вид. Колкото до вулканичните туфи (в ед. ч. е “вулканичен туф”), директно предлагам цитат от уикипедия, защото материята за мен е по-трудна за асимилираме и от творчеството на гугъл преводача: “Вулканичните туфи (на италиански: tufo) са група порьозни скали, съставени от циментирани в твърда маса здрави, разнообразни скални и минерални късове, пемза и вулканично стъкло, които са продукти на вулканични изригвания, лавови потоци или лахари. Размерите на отломките се движат в широки граници. Вулканични туфи се получават и от смесването на този тип скали с морски седименти. Свързващото вещество е вулканична пепел, глинести или силициеви вещества, а понякога и продукти от разлагането на вулканичната пепел.” Стига толкова.
Вече е доста топло и започваме поетапно да събличаме дрехи. Пропускаме и едно мини каньонче, че черния път към него ще ни забави, а ходенето пеша още повече. Ех, как ме е яд, че сме с толкова ограничено време по принцип, а сега и тия дъждове съвсем напъват работата!
Движим се по приятни шосета, като всяко следващо е по-тясно и зашибучено. Наоколо се стелят нашарени с минимум 50 нюанса зелено поляни. Безкрайно приятно е.
Завиваме по черен път. Като го видяхме как се спуска надолу, първоначално се позамислихме дали да продължаваме. Но Валил не изпита колебания и се шусна. И добре, че го направи! Попаднахме в друг свят! Боже! Пред нас се ширва древният лидийски град Месотимолос (Mesotimolos). Е това е място, което е не просто възхитително, а абсолютно умопомрачаващо. Не знам… аз просто нямам думи, с които да го опиша. Накъдето и да се обърнеш, виждаш впечатляващи вулканични скали, осеяни с входове към скални жилища. Невероятно е! Спираме в края на пътя и катерим най-близките баири, влизаме в помещения, гледаме гледки. Боже! Наистина не мога да го опиша. Ето снимки, но и те не могат да възпроизведат огромните мащаби на скалния град и огромното впечатление, което оставя у мен.
Тръгвам си от тук с много мъка. Искам да обикалям още и още, но вече ми е неудобно, защото останалите са при моторите от доста време, а аз не особено възмутимо си се катеря по скалите. Бих прекарала цял месец тук. Сигурно и той няма да ми стигне, но пак ще е нещо. Със Симона съвсем сериозно заобсъждахме опции да си купим палатки и да останем за няколко дни.
За съжаление не откривам никаква информация в гугъл, освен че местността е защитена и трябва да бъде проучена. Това със защитата е просто някаква куха административна процедура, разбира се. Относно проучванията, честно казано съм малко озадачена, че са занемарени, защото оставам с впечатлението, че в Турция обръщат внимание на историческото си наследство, поддържат го и го използват за привличане на туризъм. Но явно това ми впечатление е грешно. Разбирам, че конкретно това място е наистина адски мащабно и иска огромен ресурс за изследване и поддръжка, но си мисля, че би могло поне лесно достъпните и очевидно (според вандалщините) посещавани обекти да бъдат стопанисвани. Знам ли…
Месотимолос остави в мен толкова силно и едно такова извън обяснимото усещане, че не знам какво друго би ме впечатлило повече. Пак ще дойда!
Не много по-късно сме пред втория по дължина каньон в света – Ulubey Canyon. Плащаме по 10 лири, обуваме калцуни и се изтъпанчваме на стъклената сеир тераса над каньона.
Ето малко гугълска информация и за това място: “Каньонът Улубей заема площ от 119 хектара. Той е широк 100–500 m и 135–170 m с обща дължина от 40–45 km. Потоците Ulubey Creek и Banaz Creek (притоци на река Büyük Menderes) преминават през каньона Ulubey. Главният каньон по протежение на двете реки има десетки големи странични каньони. Стените на каньона са високи 10–30 m и 50–55 m. В стените на каньона се виждат поне три тераси. Освен това по каньона има много конусовидни карстови хълмове.”
На тръгване ни заграждат група чичковци и лели от Измир. И те са мотористи. Напълно не знаят английски. Лично моят турски се свежда до “тамън”, “кармазъ” и “дордума”. Това не е особено полезно. Въпреки езиковата бариера не спираме да си говорим и даже май успяваме да си разберем по нещо. Ако не полезно, то със сигурност е забавно.
Докато ние си приказваме с хората, Маршрут бей а.к.а. Данчо е реорганизирал плановете, свързал се е с един готин тип от Сиде, с когото се запознахме миналата година, и вече организират нощувката ни там.
Следващата ни спирка е на около 40 минути. Ще разгледаме старият мост Cilandiras Köprüsü с водопада до него. И тук малко гугълщина: “Намира се над Banaz Creek, който е приток на река Büyük Menderes. Според община Ушак, мостът с една арка е построен през фригийската епоха на Анадола. Дължината му е 24 метра, а ширината е 1,75 метра. Височината му над реката е 17 метра. Двете страни на моста се наслагват върху скала. По време на поддръжка към оригиналната конструкция е добавена циментова част. В момента до моста има малка водноелектрическа централа.”
Спираме на голям паркинг. Някакъв ефенди ни загражда да плащаме за паркинга. Валил и Митачето влизат в серия и започват да му повтарят “Мерси! Мерси!” с ръка на сърцето. Човекът се разсейва от олигофренията им и не плащаме. Отиваме под моста за снимки. На него се състои сватбена фотосесия. Този така мил момент ни напомня за една наша романтика, която спретнахме миналата година. Пускаме няколко базици към наличното ни действащо лице от онзи сюжет. Кво, животът поднася лимони, важното е за какво ги използваш.
Качваме се на моста. Булчицата отърква рокля в Данчо. Дано не го урочаса нещо! Снимаме водопада.
Чичкото от паркинга пак е налазил Симона, Митко и Валил, убеден, че са французи. Мерси!
Данчо и човекът от Сиде финализират организацията по настаняването ни. Минка твърди, че имаме много път до там. Решаваме, че мостът ще е последната забележителност от днешната ни програма, скипваме един амфитеатър и казваме на Минчето да ни води директно към морето.
На Митачето моторът е с малък резервоар и трябва да зареди. Спираме на бензиностанция. Пистолетите на колонките са развалени и не изключват, в следствие от което имаме два от три мотора оляти с бензин. Много свежо! Дебилна история. Сядаме и чакаме разлятото по ауспуси и генерации да се изпари. Данчо и Митко оползотворяват времето с изработване на уплътнение от капачка за някакво прецакано казанче на мотора на Галин. От БМВ ще трябва да им платят едни много пари за оптимизация.
Пътуваме.
Пътуваме.
Пътуваме.
Имам чувството, че е цяла вечност, а сме минали едва половината разстояние.
Спираме да хапнем. Най-накрая леща! Опуквам две. Щастлива съм!
Продължаваме. Чакат ни 220 километра. Пътуваме разкошно от гледна точка на време и гледки. Дискомфорт създава надраната пътна настилка. Голяма част от шосето е надрана по дължина. Не знам защо го правят това, със сигурност има някакво обяснение, но създава адски ядове на моторите. Подхлъзва гумите в каквито посоки си поиска и е много гадно. Не знам как го усещат каращите, но от гледната точка на липсата на контрол от моята задна седалка е ужасяващо. Точно когато Данчо ме успокоява, че няма как да се подхлъзнем и да се пребием, минаваме покрай катастрофа между кола и мотор. Моторът е разкъсан. Ама наистина, все едно някой е седнал и го е накъсал на парчета. Страхотен ужас! Видях само жандарми и служители на пътна помощ, но нито един цивилен. Надявам се, моля се хората да са живи и максимално здрави!
На 100 км. от Сиде правим последна спирка. Озоваваме се на бензиностанция, обградена от мандаринови градини. Мирише божествено! Ще се разплача от удоволствие. Още по-хубаво става когато тръгваме и през целия път наоколо има мандарини и ароматът им ни ескортира. Пълна припадвация!
Влизаме в Сиде. Моите спомени от това място са свързани с руини, антични храмове и приятно градче. Но се оказваме в турския Лас Вегас. То са светлини, то са архитектури, то са чудеса на чудесата. Страхотия някаква! Този ужас въобще не съм го забелязала предишния път. Не знам къде съм дремала, ама ѐ, пропуснала съм го…
Пристигаме в хотела в 20:30 часа. Вече е тъмно. То от известно време насам е тъмно. Толкова ли сме на изток, че се стъмва преди 8 часа?! Явно.
Настаняваме се, мятаме по някоя по-човешка дреха, някои даже се накипряме в рокля, и тръгваме към Есен. Есен е името на човечеца, дето е “наше момче” тук, най-накрая му запомням толкова сложното име. Отиваме в бара му. Атмосферата е страхотна, персоналът е страхотен, а добре звучаща банда забива приятен рок. Направо сме в рая! С Валил си говорим, че искаме да водим подобен на живота на Есен. Аз разказвам мечтата си да имам джаз бар на плажа. Мечтаем и се кефим.
Есен ни дава номера на негов много добър приятел, който е жандарм в Гьореме, за да имаме човек и там. Много яко! Колкото повече жандарми наоколо, толкова е по-интересно 🤭
Хапваме, разтягаме локуми, правим снимка, която Есен иска да си качи в инстаграм, и тръгваме към хотела.
В 0:00 с Данчо и Галин наджапваме в морето.
В 0:30 танцувам песни от детството си пред някакъв бар. “I can’t stop thinking of you ‘cause you’re the one I want tonight…” 💃🏻
В 1:00 ходим боси по ръмбав паваж и носим миниатюрни чашки, препълнени с горещо кафе. Или поне бяха пълни, когато ги взехме. Финишираме с по минус ⅓ кафе и минус известно количество кожа от пръстите на ръцете.
В 1:30 се прибираме. Сядам да пиша пътепис, че днес изостанах. Замислям се, че изоставанията ни като цяло се дължат не на пушене, ядене и мързел, както обикновено, а на хилежи. Много простотии и много смях се генерират и разказват играта на всякакви организации. Не се оплаквам!
What a day!
Наистина, днешният ден беше толкова, ама толкова пълен с красота и емоция, че направо преля, потече из света и го направи прекрасен. Освен “Благодаря!”, друго не мога да кажа.
П.П. Мерси!
П.П.2. Merci!