❗️Последвайте youtube канала “Шашави приключения”, в който качваме видеа от пътешествията – https://youtube.com/@Crazy_adventures_bg
Ден 4, 3 май 2022 г., вторник
Тази нощ чух ходжата. Освен това днес е празник и песнопенията са по-продължителни и по-тегави. Щастлива съм, макар и да не успях да заспя повече.
В смотания хотел няма кьорава тераса, където човек да седне да изпуши една цигара. Пия си кафето на стълбите пред хотела. Студено е. Данчо идва и с присъщия му ентусиазъм изнамира слънчево място зад някакъв трафопост. И Валил идва. Някак сплотяващо-романтично е да се разбуждаме зад трафопост, сред строителни отпадъци.
Сядаме на закуска. Не само вечерният, а и сутрешният персонал на хотела е неадекватен. Забавляваме им се. А и след малко се махаме от това абсурдно място, та сме дзен. Е, на тръгване ме доиздразват, защото ми искат 20 лири за фрешовете на закуска. Убава работа, ама циганска. Платихме брутални пари, не стига, че не им работи СПА-то, ами и някакви кокошарски плащания ни цицат. Заслужиха си да ги рейтна в гугъл.
В 9:15 тръгваме. 45 минути закъснение. Всеки ден вдигаме закъснението с няколко минути. Пак добре, че не са часове.
Пътуваме по прави и супер скучни пътища. Изпадам в някакви тегави разсъждения, следствие от вчерашни разговори със Симона, а след това с Данчо. Мисля си за това, че съм обречена да полагам усилия дори за най-незначителните и елементарни неща. Завиждам на хората, на които им се получават нещата. При мен всичко е от втория път, при това когато извадя късмет. Усилия, усилия… Всичко иска да положа усилия. Не се оплаквам, приела съм се такава, каквато съм, но понякога ми натежава. А пък не искам да звъня на Петя, за да я занимавам с терзанията си, нека си почине от мен поне една седмица. В крайна сметка що пък да не ползвам личния си блог, за да си излея личните емоции? Не виждам що не.
Спираме за разбуждане, защото този убит път ни приспива. Лошото е, че ни очаква още немалка доза от него.
Досадното пътуване продължава. С голям зор се държа будна. Опитвам се да си създавам някаква занимавка, като оприличавам формите на облаците и пейзажите на някакви неща. Ето например тук минаваме между гърдите на великанка, която е накокръжила ваторете (Васе, благодаря за лафчето!):
Валил пък е полегнал и пътува така:
Данчо и Митачето може би му завиждат, ама да са мислили като са решили да си водят кадъните и да нямат място да полегнат.
Наааай-накрая скършваме ву леву и хващаме из баирите. А баирите са скално жилище до скалното жилище. Жестоко! Стигаме до селцето Soğanlı, което се намира насред най-концентрираната част от античния скален град. Плащаме по 15 лири на пропусквателен пункт към основните забележителности – християнски църкви. Обикаляме и разглеждаме, навираме се навсякъде, където успеем. Жилищата са супер яки. В църквите има частично запазени стенописи. Много е интересно. Проблем е, че в действителност не знаем къде се намираме, защото аз не успях да се подготвя за днешния маршрут, а тук има само един-двама чичаци, чийто английски се свежда до “билет”, “ядене” и “пиене”, съответно няма кой да ни разкаже каквото и да е. Ето снимки за гледане, пък ако ми остане време днес, ще попрочета това-онова и ще добавя информация в края на текста.
По пътя към Кападокия пътуваме изцяло сред скални селища. Изумително е!
Кападокия ни посреща с… адските навалици и задръствания! Ужас! Ужасен ужас! Давам си сметка какъв не огромен, ами направо чудовищен късмет сме извадили миналата година с локдауна. Сега е някакъв ад!
Спираме на първото отбелязано популярно място. Аз играя пазител на моторите и наваксвам с пътеписа, Данчо се занимава с организирането на нощувката, а Симона, Митко и Валил разглеждат забележителности. Връщат се и казват, че в пустите и зашибучени градчета от преди малко им е било много по-яко и усещането име е било много по-истинско. Аз съм на същото мнение, но аз по принцип предпочитам дивотиите. Тяхното мнение ме изненадва, ама явно и на тях тълпите и комерсът са им неприятни. Отиваме до Розовата долина. Правим някоя и друга снимка и се пускаме към Гьореме. Спускането по изклатените стръмни завои е адово заради милионите пъплещи коли и идиотите, които спират при музея. Излизаме от Гьореме с мръсна газ. Добре де, преувеличавам, предвид задръстването. Виждаме още едни стърчулки, преправяме маршрута, за да не се връщаме през Гьореме, и приключваме с Кападокия. За да не сме валат, слагам една снимка на Розовата долина, една с накацана от чок маймуни Розова долина и една със скално образувание, което предизвиква тайнствени усмивки на лицата на кадъните.
Пътуваме през разкошни градчета и селца. Хилосваме се с разни жандарми. На едно спиране си намирам стъклено топче с пламъче в него. Много яко. Тези топчета се наричали ”сирийчета”. Не знаех, а забравих да питам Данчо защо. Ще го питам след малко.
Следващата ни спирка е каньон Ihlara. Сутринта бе вметнат небрежно в маршрута (Благодаря, Ице ❤️), което се оказа чудесно решение. Каньонът е страхотен! За съжаление нямаше време да слезем да се разходим под скалите, а го разгледахме само отгоре. Данчо пуска дрона (да се чете “протяга ръка”) и правим селфита.
Развълнувани от каньона, някак без да се усетим, се озоваваме в ситуация, която рано или късно щеше да се случи, защото е в графата “нема как да не стане така”. Заораваме в черното. Страшен калищак през нивите. И то не по грешка на Минка, което е най-тъпото. Едно е тя да ни прецака и да си я хейтим, друго е Маршрут бей да е окепазил работата. Измъкваме се само с леко подхлъзване на Митето, което бе толкова незначително, че дори не успях да го фотографирам. Валил пък яко се изкефи и разджурка нивите с крайно неподходящия си за целта мотор, ама него си го хапе кучето.
Остават ни още две дестинации за днес, но май ще скипнем по-далечната (Çanlı Kilise), защото вече се стъмва. Спираме пред останките от скалния манастир в Селиме. Първоначалното създаване на комплекса не е официално датирано. След археологически проучвания се предполага, че ранните християни, населявали Кападокия, са направили големи разширения и са го довели до мащаба, в който е днес, когато през IV век християнството е прието за официална религия на Византийската империя.
Разхождаме се по близката до пътя част от манастира. Намирам дупка с форма на сърце и съвсем истински пегас.
И точно тук, на това страхотно място, ни хваща вечерната молитва. Невероятно е! Велико! Приказно! (линк към видеото – https://www.facebook.com/netka.koeva/videos/3149164268732926/?
Вече по тъмно пътуваме към Aksaray. Пристигаме в хотела. Вкарваме моторите през арка в градината.
Хотелът е хубав и сме доволни. Рай в Аксарай. И ни струва общо 800 лири, което е безобразно добре. Предобряме асансьора, но бързо се измъкваме. Оправяме се и излизаме.
Отправяме се към центъра. Мислим да хапнем нещо на крак и да се разходим. Данчо пита някакви младежи дали говорят английски, те му казват “не” и подминават. След малко се връщат и подават на Данчо телефон, за да говори. Обадили се на техен приятел, който говори английски, за да говори с нас. Уау! Баси хората! Разбират се, че търсим някое хубаво място, за да хапанем. И тия двамата като ни подкараха да ни водят. Боже! Изумени сме. Честно, баси хората!
Вървим дълго. Започва да вали. Остават още 10 минути ходене. Изнервам се. Мокра съм. Ядосвам се на Данчо, че все ги завърта некви излишни схеми. Озоваваме се на манджа стрийт. Дюнери, тъпотии. Намираме Доминос и решаваме да ядем пица. Хич не ми се тъпче с тесто, ама не искам и пръчовини, а най-много искам да се свърши вече тая история с храната. Пицата е хубава. И са ни надписали поръчките:
Ще си тръгваме, обаче заваля силно. Едно от момчетата в пицарията говори добре английски. Хваща се да ни търси такси. Двама отказват, защото дестинацията е близка. Уговарят трети. Момчето застава при нас да си говорим. Родом е от Ирак и ни разказва за там – къде е опасно и къде безопасно да се отиде, къде има красиви места за гледане. И за войната ни казва. Той е кюрд и му е трудно в Турция. Казва, че крие, че е кюрд, защото ако това се знае, би му усложнило живота много. Мечтае да се махне от Азия и иска да отиде в Австралия.
Таксито идва. Нагмецваме се петимата. Шофьорът е на 1000+ години. Както каза Галин, изтръпнал е като кракът на умряла коза. Или пък беше овца. Пуска ни романтична музика човекът и ни прибира безаварийно.
П.П. Ей, избягахме му на дъжда!