Ден 3, 3 май, понеделник
Akçakoca – каньон Хорма
Събуждам се рано, 5:30. Излежавам се. Не бързам да ставам. Днес няма да бързаме. Надигам се от кревата след час. Правим си кафе. Добре, че си взехме два буркана инстантно кафе, защото тук няма. В съседен хотел отказаха на Пламен да му направят, защото не е гост. Пълна тъпня.
Полека всички се разбуждат и се събираме на оперативка. Както стана ясно вчера, плановете се променят динамично. Налага се Стефчо да предаде водачеството на Данчо. В продължение на час се излива огромен поток информация. Стига се и до оффлайн карти.
Този път и аз се опитвам да слушам и да запомням някакви неща. По-късно се оказва, че запомненото от мен е пълен мармалад, ама важното е да сме живи и здрави.
Стягането за тръгване е протяжно. Последната част от подготовката е свързването на интеркомите. Днес ще вържем абсолютно всеки с всеки. Процедурата отнема доста време и нерви. Връзваме се с преобладаващ ефект и тръгваме.
Вече е горещо. Караме покрай морето, но това не помага. Единствената ни глътка свеж въздух са тунелите. Давам си сметка колко абстрактно звучи това, но в тях е малко по-прохладно, а на нас ни е необходима прохлада. Но пък тези прохладни тунели разгорещяват Пачито и се започва една романтична тирада по ботевградски. Сигурна съм, че не можете да си представите какви сексуални фантазии може да отприщи пътната инфраструктура на Турция… Но това е друга тема – необятна и крайно неподходяща за каквато и да е публика.
Спираме на бензиностанция да заредим. Нямат бензин. Спираме на следваща и зареждаме. Данчо вижда, че в близкия град има винетки. Решаваме да спрем да вземем. Добираме се до мястото, което се намира на много шибана уличка, движението по която е по-шибано и от самата нея. Няма винетки. Решаваме, че ще купим само ако се сблъскаме с тях директно някъде и няма повече да обикаляме да търсим. Пътуваме по крайбрежния път. Все така горещо и скучновато е. Ама нека е скучно, не искам особени вълнения.
Влизаме в град Зонгулдак. КПП-тата са през три километра. Спират ни на всяко едно. Досега навсякъде само ни махат и сме чао, а тук ни попиляха. Жега, задръствания и проверки на всеки шест минути. Разкош. Зонгулдак е толкова фак, че е пълен ташак. Изнервени излизаме от него и с нетърпение спираме след няколко километра пред някаква пещера, която е точка от маршрута. Повечето от нас нямахме намерение да влизаме, но сега горим от нетърпение да се впием в хладината ѝ. Да, да, ама не. Капълъ! Не работи. Пълна шитня. Набутваме се под миниатюрна сянка. Пламен се е заговорил с някакви хора. Вика Лидка, но аз съм по-наблизо и отивам. Оказва се какво? – Проверкааааа. Седят си хората в колата пред пещерата и си проверяват разни заблудени като нас хорица. Оправяме се с тях. Пушим по бърза цигара и нервно си тръгваме. Спираме на бензиностанция след няколко километра и релаксираме от видения зор. Точно сме се разплули, когато Пламен казва, че талонът на мотора му го няма. Всички изтръпваме тихо. Представяме си как трябва да се връщаме в Зонгулдак. И това добре, ами как ще намерим талона?! Ужас. След кратка минута на ступор талонът бива открит. Пфъъъъ. Отдъхваме.
Продължаваме. Отиваме към някакво градче, където никой не е запомнил какво трябва да видим. Градчето се казва Амасра и не е нужно да казвам, че името му бе споменавано цял ден с цел забаление, защото най-вероятно това се подразбира от самосебе си. Спираме на някакви зададени координати, оглеждаме се тъпо и не се сещаме каква забележителност трябваше да видим. Спрела работа сме. Решаваме поне да хапнем нещо. Някакви младежи убедително ни упътват към заведение. Греда. Не работи. Обикаляме сокаците и не намираме място за хапване. Тръгваме си.
Отправяме се към финалната точка за деня – каньон Хорма. Поне знаем къде отиваме и какво ще видим. Пътуването започва да става приятно. Навлизаме в по-планински район, пътчетата са готини, покрай нас е зелено, а въздухът започва да става поносим за дишане. Нещата придобиват друг вид на изглед. Разбира се, на мен все нещо трябва да не ми е натамън. Така ме тресва главата, че полудявам. Обаче си трая, защото не искам да разбутвам организацията. Издържам около час, но Лидето забелязва, че съм прекалено умълчана, та си признавам какво ми е. Спираме до една чешма, за да се освестя.
Остава ни около половин час до финала на пътуването. Минава бързо. Пристигаме пред хотел, който Стефчо е отбелязал като подходящ. Лидето преговаря в конферентен разговор със собственика, брат му и още някой. Тече безумен превод в ефир посредством два телефона. Договаряме някакви условия за нощувка и вечеря. Не са много ОК, но не ни се занимава тепърва да търсим друго място. Преконфигурираме се – аз ще спя с Лидето, а Данчо ще е с Павката. Тази преокомплектовка дава храна за хумор през цялата вечер. И това не е за разправяне, макар героите в нашата история много да искат да разкажа ежедневието ни в цялата му… пъстрота, така да го кажа. Повярвайте ми, ушите ми слушат такива красоти, че направо съм изненадана как още не са окапали. Ушите имам предвид.
Данчо се наслаждава на пасторалния пейзаж:
Та, настаняваме се и се мятаме пак на моторите, за да отидем до каньона Хорма, който е само на 5 километра от нас. Някак си се поизгубваме на правото и забиваме в оффроуд, но бързо се осъзнаваме. Ето ни пред каньона. Предстои ни разходка, 3 километра в посока. Тръгваме смело. Красиво е. Много е красиво. И е впечатляващо като инфраструктура. Вървим, пълним очите с гледки и дробовете със свеж въздух, възклицаваме впечатлени. Снимките не могат да покажат и половината очарование на мястото, но все пак ето ви няколко:
Обаче на по-кекавата част ни идва малко байгън. На 1500 метра обсъждаме да се връщаме, защото гледките ни се струват еднотипни, а и ни мързи, ако трябва да сме честни. Обаче Пачо ни наритва. Продължаваме. И добре, че не се отказваме, защото малко преди края попадаме на едно от най-впечатляващите места на каньона. Доволни сме.
Връщането вече е голям зор за мен. Бъхтя, пръхтя и почти раждам калинки. Има табели на всеки 500 метра. Разстоянието между тях го усещам като 7500 метра всяко. И се стъмни. Последният километър изглежда зловещо в тъмнината. Много яко! Добираме се до моторите, като аз се чувствам на границата между живота и смъртта. Но си заслужаваше!
Минаваме през бензиностанцията, за да си вземем вода и напитки и се връщаме в хотела. Хазяинът ни посреща с храна в плик и ни казва, че ще си ядем в стаите, защото не може да ни пусне в ресторанта. Разкошно. Хем се ядосваме, хем се забавляваме с пънкарията. Обособяваме терасата на Данчо и Павката и се натъпкваме да вечеряме там. Всъщност мъжете се натъпкват там, а жените сме в стаята. Съвсем по местен тертип – мъжете и жените вечерят отделно. Имаме снимки, че даже и видеа от тази идилия, но няма да ви ги показвам, защото звучат прекалено интимно. А интимностите, ако не е станало ясно, ги запазвам в тайна. Каквото е станало около Хорма каньон си остава около Хорма каньон. ЧаЛ!