Ден 2, 2 май, неделя, Великден
Истанбул – Akçakoca
Събуждам се в 6. Бързо минавам през банята, правя си кафе и се изнасям на пейка на брега на морето. Под пейката намирам стотинки, което приемам като добър знак. Свежо и приятно ми е. За моя радост притесненията ми за стерео хъркане през нощта не се оправдаха и съм спала добре. Наоколо е пусто и тихо. Разкошно е.
Спокойствието ми е нарушено от идваща от далечината музика. Оглеждам се и виждам приближаваща се група мъже. Нещо се напрягам. Имам някакви притеснения да не стъпя накриво и да не наруша някакви порядки. Придърпвам роклята си под коляното и мятам якето върху голите си рамене. Хората ме подминават без въобще да ми отдадат значение. Пия си кафето и решавам все пак да пиша пътеписи за пътуването, макар да ме мързи адски много. Данчо идва и сяда да се любува на атмосферата заедно с мен.
Около 8 часа вече всички сме налични в ресторанта. Закусваме и се правят планове за маршрута. Толкова ми е лежерно, че си блея в хоризонта, бъркам си в носа и изобщо не слушам плана. В 9:15, докато само преди 5 минути се влачехме като черва, изведнъж рязко тръгваме. Ама толкова рязко, че не успяваме да си вържем разговорните. Нищо, на следващото спиране ще ги оправим.
Пътуваме си по празните улици, гледаме си море и архитектура. Супер приятно ми е, че разговорното не ми е включено към никого. Тишината ми се отразява много добре. Изпадам в някакви размисли. Това, което беше единственото ми притеснение, когато се заговори за това пътуване, е сработването с хората. Не крия, че съм тегава работа. Some kind of vampire, един вид. И съм с тежка мизантропия. Затова имам доста опасения относно това как ще се сработим с групата. Единственият, когото познавам добре и знам какво мога да очаквам от съвместното ни пътуване е Пламен. Всички останали са ми малко или повече непознати и тепърва ще се опознаваме и нагаждаме. Надявам се, че ще си паснем поне дотолкова, че да си изкараме добре. Оф, нещо ме налегна тегавиня. Спирам да мисля.
Излизаме от Истанбул.
Излизаме от Истанбул.
Още излизаме от Истанбул.
Продължаваме да излизаме от Истанбул.
Този град е чудовище.
След, по мое усещане, изминати стотици километри, успяваме да излезем от Истанбул. Спираме на бензиностанция. На един му преебан интеркомът, на друг му меки гумите, на всички ни е горещо. Ама, много е топло. Температурата се върти около 32 градуса. Небето е мрачно и навсякъде се носи мъглявина. Ако не бяха облаците, сигурно съвсем щяхме да изпукаме от жега.
Продължаваме пътуването по магистрала, а аз продължавам да не знам къде отиваме. Вътрешният ми компас, за който смея да твърдя, че е доста добре ориентиран, ми казва, че се движим на изток. Обаче не му вярвам, защото според трите думи, които чух по повод многото изприказвани приказки за маршрута, останах с впечатление, че ще тръгнем на юг. Питам Данчо и Пламен накъде се движим – именно на изток, съгласно първоначалния график на пътуването. Всичко върви по план.
Всъщност не.
Както е казал любимият ми сър Тери, “Хаосът се намира в изобилие тъкмо там, където някой се опитва да въведе ред. И хаосът винаги надмогва реда, защото е по-способен организатор.” Или пък друга реплика, която не помня дословно, която казва нещо от рода, че нашите планове служат за разсмиване на боговете.
Плановете леко се объркаха. Леко. Случи ни се случка, която няма да разкажа. И то не, защото искам да се правя на интересна или нещо подобно, а защото трябва да мине известно време, преди да бъде разказана. Но я споменавам, защото общо взето тук пътеписът свършва и започва разказ за хората, които срещаме и какво правят те за нас. Моля, без паника! Всичко е наред!
Озоваваме се в жандармерията в Akçakoca за разпит. (Насе, ще те разочаровам, не стигнахме до затвора.)
Данчо, като един от по-англоговорящите сред нас, влиза да дава показания. Останалите седим в беседка в двора. Хората са мега велики. Малко трудно се разбираме заради езиковата бариера, но идва преводач и всичко се подрежда. Носят ни кафе, чай и ледено студена вода. А ледено студената вода ми идва като манна небесна в този ужасяващ задух. Шефът на жандармерията ми подарява лъжичка, защото много обичам лъжички. Велико!
С нас е и приятел на Орхан, който се притече светкавично да съдейства. Всичките тези хора ни организират логистики и ни намират място за настаняване. Шефът на жандармерията, който също е моторист, ни ескортира до местния мото магазин.
Свършваме си работата тук. Хората ни черпят с кафе. Вече сме на път да предрусаме от почерпки. Преводачът и приятелят на Орхан ще ни водят в хотела. Искаме да се отблагодарим на хората за съдействието. Шефчето казва, че иска единствено да си направим обща снимка, след което сваля връзката за ключовете от врата си и я подарява на Данчо. Нямам думи. Просто нямам думи. Велики хора.
Пристигаме в хотела. Пред нас се ширва разкошна гледка към морето.
Приятелят на Орхан ни откарва с Пламен на квадрат до пицарията, където поръчваме 10 пици. Сърцето ми кърви, защото се налага да ям тесто. Но наистина нямам особен избор, тъй като няма какво друго да се яде. Здраве да е. Има дни, в които прегрешенията в храненето са простени. Връщаме се в хотела. Повечето минаваме през банята, а Данчо през морето. Луда работа. Казва, че водата му е била студена. Което на нормален език означава, че е адски студена.
Преводачът и собственичката на хотела ни уреждат бира, защото пица без бира не вървяло. Не знам дали е така, ама е факт, че хората намират бира и то по време на Рамазан. Преводачът остава с нас докато се увери, че всичко ни е наред и нищо не ни липсва. Страхотен човечец, страхотен.
Хапваме и тръгваме на кратка разходка до плажа. Фотографите сред нас (аз не съм в това число) улавят разкошни кадри от залеза.
Стигаме до плажа и аз топвам крачета в моренцето. На връщане от водата се закеркенечвам на стълба, която не е баш стълба. Едва издрапвам. Пачо щраква папарашка снимка от това ми изпълнение, която след това показва на другите с анонса “Джак Спароу излиза от морето накован с ром”.
Вечерта е тиха и приятна. Седим в двора и правим обзор на събитията. Не правим планове. Очевидно е, че плановете търпят поражения. Ще импровизираме. Утрото е по-мъдро от вечерта.
Всичко е наред.
ПродАлжаваме напреТ.
П.П. Орхане, ти си велик! И приятелите ти са велики! Великани! Не знаем как ще ви се отблагодарим…