Ден 4, 4 май, вторник
Pinarbasi – Merzifon
2:45 часа, ходжата оглася нощта, аз искам да се гръмна. Едва заспивам отново.
5:00 часа, историята се повтаря. Явно високоговорителите са съвсем наблизо, защото досега чак да ме събужда толкова често не е било.
В 5:30 вече съм окончателно будна. Въртя се като шугава, но не ставам, за да не събудя Лидето. Издържам до 7. Чувам, че Данчо и Павката са будни и се изнасям при тях. Сядаме на терасата да пием кафе. Започва да вали. Леко, ама вали. Колкото да разлигави пътищата. По прогноза днес ще е преобладаващо дъждовно и по-хладно. Момчетата изследват метеорологичните оракули с надежда да видят, че няма да е много зле. И останалите прииждат. Започва разбор на изминалата нощ. Не ви трябва да знаете. И на мен не ми трябваше, но бях приклещена на тясната тераса и се наложи да чуя.
Слизаме за закуска. Символичното количество храна ни развеселява. По едно време се появяват разкошни пържени яйца в масло, които закрепват положението. Започваме полека да се оправяме за тръгване. Дъждът започва да се усилва. Пфу. Мразя дъждобрани. Голяма шитня ми е с дъждобран. Ама няма начин, нахлузваме ги. Тръгваме около 10 часа. Отиваме на каньон Валла, където има панорамна площадка. Пътуваме 22 километра по кофти път. Поне за мен е кофти. А и нещо ми е напрегнато, не знам защо, та може би и затова ми се вижда кофти. Възможно е и да не е толкова кофти, не знам. (Кофти много пъти използвах думата кофти, знам.) Минка ни отвежда на зададени координати. Очевидно е, че не е това мястото. Поумуваме малко и се връщаме назад. Намираме верния път и спираме пред входа на каньона. Бяхме останали с впечатление от разказите на Стефчо, че можем да стигнем с моторите до самата площадка. Оказва се, че отново не сме слушали внимателно. До нея се ходи 1150 метра. Аз се отказвам още щом виждам табелата. Не ми се ходи въобще. Спи ми се и ми е тегаво. Лидето и Павката също се отказват, останалите отиват. Ние се разполагаме на една поляна и си почиваме.
Другите се връщат и показват снимки. Аз пък ще ви покажа само тези, които са за показване.
Следва да ходим до още един каньон. Дано е този, дето се стига до панорамата с моторите, защото ако не е, аз пак няма да ходя и накрая на деня ще се окаже, че днес съм била на съвсем обикновено ГПВ (гъз път да види).
Точно да тръгнем и Данчо изпуска Кроули от спряло положение. Хубавото е, че още не съм се качила. Лошото е, че съм прекалено близо до случката и няма как да снимам, а се налага да се напиням да помагам. Много тъпо, ‘начи.
Връщаме се обратно по гадния път. Някак успяваме да свържем всички интеркоми, но за съвсем кратко. Досега се връзвахме ние с Данчо с Лидето и Павката. Сега Данчо реши да се върже с Пламеновците. За мен това беше пълна тъпотия, ама той явно има други виждания, не знам. Или пък съм прекалено изнервена. Но предвид че Лидка и Павката са в края на опашката, той да се развърже от тях и да няма идея какво се случва назад, за мен не е ок. Освен това не проумявам как си представя, че аз ще ги предупреждавам за предстоящи препятствия или каквото е необходимо, като аз не виждам пътя, а само рисунките на каската му. Тая змия я научих наизуст, люспа по люспа. Както и да е. Напрегнах се. Ще ми мине.
Пътят за панорамната площадка на каньона се оказва затворен с бариера. Самата тя е на 3 километра от бариерата. Много тъпо. Отказваме се да ходим пеш, защото ни чака още много път и не е добре да губим време в дълга разходка.
Хващаме да пътуваме вече истинското пътуване за деня. По равнинни пътища, осеяни със селца и градчета. Скучно е. Много е добре, че поне времето е прохладно. Даже ми е леко студено, защото си свалих подплатата. Но така ми се спи, че дори студът не ме държи жива. Няколко пъти заспивам и се стряскам. Дрема като мисирка, както би казал Люси. Добре, че спираме на бензиностанция, за да пия кафе. Истинско кафе. Виждам, че имат черен сладолед. Още преди няколко години му се назландисвах, обаче все не намирах. Сега, щастлива, че ще се напукам с шоколад на умирачка, го грабвам от витрината.
Отхапвам огромна хапка и… оставам изненадана… Този толкова мечтан черен сладолед, имащ всички предпоставки да бъде брутално шоколадов, се оказва с вкус на кокос. Тотално разочарована съм.
Движим из по-хълмиста местност и наоколо има гледки. Но пътят е кофти. Целият е покрит с някако черно нещо, може би шитав асфалт, и се пързаля. Караме внимателно.
Влизаме в Tosya. Гладни сме. Спираме на някакъв булевард, по дължината на който има някакви заведения. Търсим супа. Чо̀рба. Ама нЕма. Решаваме да си вземем нещо от ресторанта, пред който сме спрели и да намерим навес, под който да ядем на крак, защото вали. Пламен вкарва гениалната идея да ядем в строежа до ресторанта. Идеално е. Хипстария отсекъде. Даже си има маса и пейки. Момчетата аранжират мебелировката и я почистват посредством духане.
Чакаме да ни сервират. Бавят се. Покрай строежа минават двама мъже с големи торби. Нашите скачат и започват да викат по тях и да им махат. Помислили, че са момчетата от ресторанта. Хората изпадат в ступор. Смях.
Носят ни храната. В кутии, но, забележете!, с истински прибори. Тънем в лукс и гнетем.
След убавото си е редно да има и малко шитня. Животът е виенско колело, все пак. Бръмчим по магистрала. Мокро и гадно е, а вятърът вее на кофти пориви. Спираме, за да сложим дъждобрани. Тоест останалите да сложат дъждобрани. Мен цял ден ме мързи да сваля моя и това си ми върши чудесна работа. Поръчваме си и по кафе. Обсъждаме дали да продължаваме към крайната цел за деня (не ме питайте как се казва мястото, не знам) или да запазваме хотел наблизо и да не се изнасилваме тепърва да минаваме 200 километра в дъжда. Часът е 18:26. Решаваме да караме до някакъв град, на който не запомням името, намиращ се на не помня 20 или 40 километра от тук и според зависи дали там вали или не, да преценим какво да правим.
Времето се пооправя, дъждът спира. Подминаваме града, ще се опитаме да стигнем докъдето трябва. Уж всичко е наред, обаче пак се раздухва кофти вятър, препръсква и се смарангясва. И се стъмва. Спираме на някаква бензиностанция, за да се реорганизираме и да се ориентираме към настаняване в най-близкото възможно място. Един от служителите ни насочва към близкия град Merzifon (кръщаваме го Пасифлора, Персефона, Марципан…). Данчо се заравя в мапса и намира някакъв хотел. Цената му е доста ниска на фона на останалите три хотела в града и се опасявам, че ще е неква мега мизерия, ама каквото-такова.
Пристигаме пред хотела. Премръзнала съм. Лидка и Павката влизат да видят как са нещата и имат ли свободни места. Казват, че е супер. Настаняваме се. Хотелът наистина е супер. Дори се уговаряме с хората утре да ни поизперат някоя дреха.
Сядаме в лобито на етажа да обадим по някоя щуротия и се трупясваме.
П.П. Днес в действителност ми беше много тъпанарско. Някъде вътре. Само моя си тъпанарщина, несвързана с никой и нищо. Не знам защо. Нямам причина. Има и такива дни.
П.П.2. Преди да тръгнем четох книга, сюжетът на която се развива в Турция. От нея си създадох нагласата, че би могло тук да се докосна до душевното състояние на суфите, каквото аз го усещам. И, като се абстрахираме от смахнатото ми настроение, се чувствах в някакво подобно на очакванията ми състояние. Не мога да го опиша с думи точно сега. Върти се около “тук”, “сега” и “без да бързаш”, но не мога да го дефинирам.