Как се започва пътуване в Турция към днешна дата:
Всички: Не ходете, не е добре! Има пълен локдаун, комендантски час, забрани за пътуване, а освен това е Рамазан. Безсмислено е, а и притеснително дори.
Ние: Добре.
Започва едно епично приключение. Е, надявам се да е епично. Поне по план звучи така. Планът даже звучи и изглежда епично-оптимистичен с елементи на нереалистичен. Но ще видим. Времето ще покаже.
Ще обикаляме Турция. Като под “обикаляме” имам предвид точно това – обиколка. Графиката представлява кръг, движещ се приблизително по границите на държавата. Не мога да ви я покажа, защото включва 47 точки, ако не се лъжа, и гугъл мапс си чупи сървърите като чуе за нея. Също така не мога да кажа къде ще ходим, защото този път, както стана обичайно за мен напоследък, нямам никаква идея къде отиваме. Въобще не се поинтересувах. Целият трип е налят в ексел, а аз като чуя за ексел с повече от пет реда, също си чупя сървъра. Тоест това пътуване ще крие изненади както за четящите пътеписите, така и за мен самата. Допускам, че за мен моментите с изненади не винаги ще са приятни, но пък най-вероятно за вас ще са забавни. Практиката до момента доказва и едното, и другото.
Но, стига толкова увертюри. Започвам по същество.
Да ви запозная с главните заподозрени, част от които дебютират с летящ старт в блога. От ляво на дясно на снимката: Пламен (когото тук ще наричаме Пачо, а ако много ме дразни ще сменя о-то с а), Веси, Орхан (който е нашият домакин в Истанбул), Стефчо, Павката, Лидето, Пламен, Данчо и моя милост.
Нахлупвайте каските, стягайте наколенките и да потегляме.
Ден 1, 1 май 2021 г, събота
Транзитно придвижване от местоживеене до сборен пункт Истанбул
Ставам рано. Не защото тръпна в очакване за пътуването, а защото пак съм в кукувишки период и се будя около 5:24 всяка сутрин. Не съм крива, макар събирането на багаж до никое време да предполага обратното. Това с багажа се оказа голяма драма. Свела съм своя до санитарния минимум и пак имам чувството, че сме катун. Взела съм 5 тениски, термо бельо, 3 комплекта обикновено бельо, една рокля, една пола, две сетрета (едно тънко и едно по-дебело), новите ми мега яки мото дънки, мото клин, яке, леки маратонки, пауър банка и жици, малко козметика и доста лекарства, защото на моята възраст сутрините започват с по една шепа от същите. Общо взето не пълня изцяло отредения за моя милост куфар. И все пак имам чувството, че съм прекалила. Впоследствие се оказа, че съм с най-малко багаж от всички, което иде да рече, че съвсем не съм кифла.
В 7:45 обяздваме Кроули, уговаряме го да е послушен и да ни заведе на разкошни места и си пожелаваме лек път. В 8:01 пристигаме на срещата с Лидето на изхода на София и в 8:12 тръгваме към Пловдив. Пътуваме леко и спокойно, защото по магистралата няма почти никакъв трафик. Срещаме се с Пламен, с което нашата групичка вече е напълно окомплектована. Останалите ще тръгнат от Ямбол в ранния следобед. Пием кафета, пушим цигари и потегляме. Отново пътуваме спокойно. На финалната права около Свиленград, както отлагаме спирането за зареждане, така се оказваме на границата незаредили. Нямаме идея къде точно след границата има бензиностанци, а Лидето е на последни изпарения. Затова обръщаме и се връщаме на близка бензиностанция. Зареждаме, поразсъбличаме се, защото вече е адски топло, пийваме и хапваме по нещо дребно и се връщаме на границата.
Нашата граница я преминаваме както обичайно – проформено. На турската граница чакаме дълго на припек. Освен това имаме притеснения дали въобще ще ни пуснат, защото нямаме идея дали няма да измислят някакви административни усложнения предвид пълния локдаун. До гишето на митница всичко върви бавно, но гладко. На митницата ни казват да отидем до офис D3, след което да се върнем. Защо – не казват. Поглеждам и изтръпвам – на това място, наречено офис D3, преди няколко години обърнаха колата с карантиите навън. Разкош. Със свити сърца отиваме на гишето. Оказва се, че е някаква административна процедура. Тегавото е, че гишето се обслужва от ленивеца от онова анимационно филмче, на което не помня името, но се сещате за какво говоря. Ленивецът едва помръдва и обслужва хората преди нас ааааадскииии дъъъъългоооо вреееемееееееееее. Нас за щастие ни опатква по-чевръсто. Връщаме се на митницата. Апатично батенце ни кара да отворим куфарите, хвърля по един бегъл поглед на съдържанието им и ни изпраща да си ходим. Е, добре дошли в Турция!
Следваща стъпка е да си вземем винетен стикер – HGS. Това е предплатена винетка, от която те таксуват при преминаване през платени пътища. Спираме на едно място, изпращат ни на друго. Нямат винетки, но ни обясняват, че има 15-дневен период, в който можем да я вземем. Ако минем по платени пътища без винетка, когато си вземем такава, при първото преминаване през тол системата ще ни бъдат таксувани и предишните преминавания. Това е супер. Ще си купим стикери през някой от следващите дни. Пием кафета и чайчета и се отправяме към Истанбул. Пътуваме спокойно, макар и скучно. Днешното пътуване като цяло е супер скучно, тъй като единствената му цел е придвижване до сборния пункт. Трафикът е слаб, следствие от локдауна. Минка и китайката на Пламен се опитват да вкарат тръпка, като едната навигира след примерно 13 километра да завием на дясно, а другата ни праща след 241 километра в ляво, но игнорираме спора им.
Влизаме в Истанбул. Невероятно е колко е празен градът. Направо сюрреалистично. Този огромен град, който е като кошер, сега е пуст. Щъкат хора и автомобили колкото в Тутракан в момента. Странно е, но ни устройва идеално. Малко преди да достигнем хотела преминаваме през яка навалица. Оказва се, че снимат сериал, а ние дефилирахме пред сами обективите на камерите. Йес, ще ни дават в Листопад!
Пристигаме на местоназначението в 18:15 часа. Орхан ни посреща. Орхан е един разкошен човек, приятел на групата ни, с когото ние с Данчо едва днес се запознаваме лично. Този разкошен Орхан беше крайно изтормозен от нас покрай организацията на пътуването. Благодарим ти, човече!
Настаняваме се, отмиваме следите от пътуването от себе си и се събираме пред хотела. Пристига и втората група. Събрахме се!
Докато останалите се настаняват, една разкошна дама от рецепцията ни регистрира HES-кодове. Този код, условно казано, представлява Covid-досието ни и без него не можем да влизаме на обществени места.
С Лидия, Данчо, Пламен и Орхан правим лека крайбрежна разходка. След нея се събираме за вечеря. В момента тук може да се седне за хранене единствено в ресторанта на хотела, в който си настанен. По време на вечерята Стефчо предлага промяна в маршрута, защото там, където трябва да отидем през следващите няколко дни (не знам къде, както вече казах), ще вали много. Започва се някакво обсъждане, на което не отдавам значение.
След вечеря тръгваме на разходка. Хотелът ни се намира на чудесно място – на брега на морето и на 3 минути ходене от Синята джамия, Света София и Топкапъ. Истанбул е празен. И разкошен! Такава прекрасна разходка из този град сигурно се случва веднъж в живота. Наистина е разкошно!
Прибирането от разходката е забавно. Забатачваме се из някакви шанаджийски сокаци и е много яко. Някакъв младеж ми подарява дрънкулки-талисманчета. Много е яко. Малко преди хотела някакъв дебил се опитва да сгази Веси. Данчо влиза в пререкания с него. Ситуацията се разминава само с двуезични псувни. Прибираме се в хотела. Пушим по цигара преди лягане и правим финално заключение, че не сме наясно какво точно ще правим утре.
Имам притеснения относно нощното озвучаване, което ме очаква тази нощ. Двойката Пламен-Пламен е в съседната стая, с която ни дели преходна врата. Това означава, че хъркането ще е стерео. Дано поспя поне малко…
А за утре… Утре-то е изпълнено с неизвестни, което го прави интересно.