Ден 11, 11 май, вторник
Снощи имаше някакво събитие в града, представляващо огромна колона автомобили, която обикаля улиците, развява знамена и надува клаксони. Не разбрахме какво е. Но продължи точно до когато ми се приспа. Съобразителни хора.
Много исках тази сутрин да си пия кафето на аварийната стълба, която минава пред стаята ми, защото атмосферата навън е много пънкарска. Обаче вратата към нея е заключена. Какво по-логично от това аварийният изход да е заключен? Safety first.
Примирявам се и се качвам на терасата на ресторанта.
Днес сме се зарекли да тръгнем в 8 часа. Време е да се стегнем и да наваксаме около двудневното забавяне, което направихме още в началото. Това ще ни коства ранно ставане и пропускане на още места от плана, но няма начин.
Пребивам се в банята. За по-ефективно разсънване. Малоумният душ пуска ту студена, ту топла вода. Уж съм го нагласила само на студена, но все пак успява да ме застреля с адски гореща струя. Реагирам с пирует от “Лебедово езеро”, който завършва с лишено от всякаква грация приземяване. Разминавам се само с повърхностни охлузвания на крайниците. Това на крака ме боли, ама ще мине.
Успяваме да тръгнем в 8:10 часа, което е велико. Пътуваме много добре. Температурите са идеални. Толкова ми е приятно, че се отнасям в някакви мои си мисли и се рея безтегловно из пейзажите. Спираме за по кафе, но обръщаме концепцията на втора закуска.
Тръгваме по път, който започва със серпентина и минава покрай язовир. Гледките са красиви.
Пътят продължва в смесица между кофти асфалт и черно. Затова навигацията ни дава 2 часа и половина за 80 километра до водопада, към който сме се запътили. Но не е много гаден, не ме напряга. И на Лидето ѝ е поносим. Екстра.
Отбиваме по друг път. И тук има гледка, част от която пропускаме, защото си мислим, че ще се върнем пак оттук, но не се оказа точно така.
Отбиваме по трети път. Ждрело. Красота.
Стигаме до бутка за такса за вход към водопада. Цакат ни 18 лири на мотор, което не знам много ли е, малко ли е. Още един завой и ето, пред нас са водопадите Капузбаши (или КапузбашЪ, не съм сигурна). Спираме за снимки и продължаваме към паркинга. Следват разходки и фотки.
Сядаме на масите на затворено заведение и вадим провизиите от на Павката резерва. Той самият сяда да разцъка табла с местни келеши.
Тръгваме към големия водопад. Е тук вече е пълната лудница. Баси якото! БАСИ ЯКОТО!
Докато се събираме след разходката, гледаме една крава как се е заклещила в телена ограда. Чудим се как да ѝ помогнем, но ни е страх да не реагира агресивно и да ни изпотрепа. Човек с камион спира и спасява кравата. Дава ни два огромни хляба. Супер яко! А и тъкмо поопразнихме куфара на Павката.
Тръгваме към Кападокия. По пътя Данчо вижда някакви скали и ждрело. Спираме и разцъкваме кратко. Намираме си провирачка.
Следва пътуване, което отново ми е толкова спокойно и лежерно, че ме мързи дори да извадя телефона и да снимам красотите наоколо. И останалите зациклят и се успиват, дори и Данчо. Което не ме устройва. Спираме на бензиностанция. С гасенето на двигателите от намиращото се точно тук минаре започва репертоарът по посрещане. Бъзиците са на мой гръб.
Последна права преди Кападокия. Продължавам да се рея над планините, над полята, над нещата. Толкова безтегловно не съм се чувствала отдавна. Следваме маршрута на Стефчо. Обикаляме разни места. Всичките съм ги гледала по хиляди снимки. Може би затова не съм в особен възторг, заради пренаситеността от снимки в нета.
То Кападокия не беше част от първоначалния план, а се появи по някое време. Аз не настоявах да ходим, но нямам и против. Ако обстоятелствата бяха нормални и тук беше бъкано от туристи, въобще нямаше да искам да дойда. Но сега, по време на Ковиди и локдауни, е пусто и съм ОК. Готино е, ама не припадам от очарование. Единствените две неща, които ме кефят в цялата работа са летенето с балон и Сема – танцът на дервишите. А ако има опция за скок от балон, това вече ще е велико.
Успяваме да направим една от класиките в жанра – да видим Розовата долина по залез. Готино е. Ама те залезите са готини сами по себе си.
Намираме хотел. Готин е. Имитира стар град, без да е прекалена бутафория. Нашата стая е под земята, а банята е още едно ниво надолу. Забавно.
Вечерям кюнефе. Най-накрая. Вече единадесети ден съм тук, а едва сега стигнах до кюнефето. Баклава още не съм яла. Това е много добре. За снажната ми фигура имам предвид.
И тук идва най-голямото ми разочарование – заради локдауна няма балони, няма дервиши. Тъпо ми е. Както каза Ева миналата година по това време, а аз не ѝ направих забележка за казаното, “Шибаните китайци ми преебаха живота.”
Въпреки горното, смело и отговорно заявявам, че днес ми беше много готин ден. Сигурно защото през повечето време бях out of space.