Ден 12, 12 май, сряда
Пътеписите ми стават все по-скучни и телеграфни, знам. Може би се натрупва умора. А може би не успявам да преработя и изразя многото емоции, които ми се наслагват. Бъгам се. Ще се опитам да се поправя.
Рано сутринта се разхождам по покривите на хотелските сгради. Представям си, че съм ориенталска принцеса, която се опитва да избяга от злия везир, който я е взел в плен, за да принуди баща ѝ да му предаде властта. Не намирам летящо килимче, което да ме отнесе далеч в един по-смислен свят, а само мързеливо такова, което се е изплющяло на слънце и не помръдва. Господ е събирач и среща еднаквото с еднаквото, дори те да се опитват да избягат от себе си. Опъвам се на килимчето. Черна котка ми се умилква. Павката ми щрака папарашки снимки.
Организацията е лежерна. В 10 тръгваме към музея. Знаех си, че не трябва да ходя. Половината помещения са затворени, а останалите са еднотипни. Пламен споделя, че му е апатично. На мен също. Само две неща ме впечатляват – ниша, която под определен ъгъл изглежда като сърце и един сладък малък куч.
Докато чакаме да се съберем пред музея се изсипват група туристи. Втурват се към моторите като невидели и ги разглеждат като музейни експонати. Девойките в групата пък са атракция за моите момчета. Седим на някакви пейки и не ни се мърда. За първи път от началото на пътуването чувам хорово “Не бързай!” Иска ми се да си го сложа като life event във Фейсбук. Намираме еспресо и съвсем се размазваме. Избива ни на простотия, от която прозира близко до бохемско настроение. Може да прозвучи странно, че от моята клавиатура излизат такива думи, но от години наблюдавам как Новолунието в Телец провокира в хората желания за безгрижие и удоволствия, дори немислими и абстрактни, като например да седиш и да си дрънкаш глупости, когато те чакат 600 километра път. Ако не ми вярвате, наблюдавайте се тези дни, особено по отношение на сексуалните си желания. Както и да е.
Тръгвам си от музея почти умрела, ентусиазмът ми е на кота нула. Сутринта в ресторанта звучеше песен, която най-вероятно е оригиналът на Хабиби на Азис. Жестоко ми се набива в главата. Решавам да споделя тази гадост и с останалите, за да не страдам сама. Положението става трагично. Данчо ни мютва интеркомите.
Отиваме в подземен град. Спазаряваме гида за по-бърза от обичайната обиколка на почти половин цена и влизаме. Тук вече е супер яко. Вървим през тесни и ниски коридори и влизаме в малки помещения. Клаустрофобията ми не се обажда, което е чудесно. Добре, че Данчо се отказа да влиза, защото със сигурност щеше много да се напрегне. Това, което най-много ми се наби в съзнанието е вино. Всяко второ помещение е за вино. Но, да, то трябва да се оцелява някак на това място, а какъв по-добър начин от пиячката има?!
Следва дълго пътуване. И то по магистрали. Откривам нов начин за спане – по-комфортен и по-безопасен. Щастлива съм. Спираме за бензин и кафе и продължаваме. Дълги километри скука и тъпня.
Най-накрая отбиваме към Ташкале. Обаче пътят резко се смарангясва. Чакъл. На печелившите – честито! Мандръцаме се по тая гадост. Разгеле, по някое време свършва. Стигаме до Ташкале, правим един тегел по смрадлива уличка, снимаме зърнохранилищата, а песента за добре дошли звучи от златно минаре.
Малко след селото има още нещо, което може би е крепост, не знам. Изглежда яко. Домързява ни да се катерим до него.
След крепостта се откри готино пътче, на което Данчо много се кефеше. Неговият кеф е стрес за мен. Оттук нататък само пътуваме. Духа кофти вятър и едва се държа. Не обичам вятър. А Данчо отказва да разбере какво ми е, когато духа вятър, а той кара бързо и се чепи по мотора. Здраве да е.
Спираме за финално зареждане и букване на нощувка в Bozkır. Зареждането добре, ама с нощувката се случва някаква греда. Тук има три хотела. Първият е мега кочина. Лидка, Павката и Пачо тръгват пеша да видят другите два хотела. Останалите оставаме да чакаме на изтърбушено площадче. Цялото село, или може би е град, е супер пусто. Един младеж, който не е съвсем на център, се върти около нас. Стъмва се и става леко крипи. И точно в този момент бива поставен край на Рамазана. И то не само с песента на ходжата, ами и с гърмеж на бомбички. Много е… автентично. Уцелихме точния момент на подходящо място – като изпаднали германци, ъъъъъ, булгаристанци сме.
Търсенето на хотел се увенчава с успех. Оставаме тук. Хората не работят заради празника, но ни дават три стаи и се уговарят със съседно заведение да ни направят по нещо за вечеря. Имат два вида пиде. Поръчваме по три от вид и сядаме на беседка край реката. Идва полиция, проверяват ни, виждат, че сме туристи и си тръгват. Стаите ни на пръв поглед бяха прилични, а и нямахме особен избор. На втори поглед са… абе… успокояващото е, че ще спим с покрив на главите си.
Лягам си с тържествените песни, огласяващи града. Явно краят ще е дълъг.