Турция 2021 – Гьобеклитепе и Харран

Ден 10, 10 май, понеделник

А само преди две седмици думата “понеделник” обръщаше стомахът ми наопаки. Днес харесвам понеделниците. Може би е заради вятъра, който плющи в покрива на шатрата и нашепва нещо на непонятния си език, което нещо успява да ми вмени мисълта, че понеделниците могат да не бъдат гадни. Знам, че ще ми мине и то след не повече от седмица. Но сега е така. А вие бачкайте, защото все някой трябва да крепи тази икономика да не изтрътка.

Като се заговорихме за работа се сещам за реплика, която шефът ми, за когото многократно съм казвала, че е супер пич, много обича да ми казва: “Идваш по-късно на работа, за сметка на което ще си тръгнеш по-рано, за да запазиш баланса в природата, нали?” Днес съм аналогичен случай – легнах си късно, но за сметка на това станах рано. Ама ми е добре. Отварям вратата на шатрата и ме огрява слънце. Вземам едно столче и сядам на слънчевата пътека.

Държа да отбележа, че съм закъснявала за работа само при наистина наложителни обстоятелства.

Събираме се за закуска в голямата шатра. Данчо се появява размазан. Отдавна не съм го виждала толкова изморен.

Закуска няма. За таймингът ни въобще да не говорим. Всички търкаме екраните на телефоните от скука. Пачо установява, че с вързаната на възел коса приличам на Горгона Медуза. Честно казано очаквах това да се случи много по-рано, предвид че все ме оприличава на разни тъмни субекти, но досега беше зациклил на Джак Спароу. Което е разбираемо. И аз обичам да мисля за Джони Деп. Особено в Шоколад. Но и като Лудия шапкар го обожавам. Обичам луди хора. А той е от яките луди. Оф, май от скука вече пиша пълни глупости.

Закуската идва. Хапвам малко сирене със сладко от портокалови корички и отивам да стягам багажа. Криво-лево успяваме в 10 и половина да се организираме за тръгване. Вятърът продължава да е силен и малко се притеснявам. И добре, че снощи ме домързя, защото ме беше хванала лудата и мислех да разплитам плитките. Ако го бях направила, сега на този вятър щях да се изнервя от навирането на коса навсякъде.

Отиваме на Гьобеклитепе. Духа адски вятър. Със сто маневри успяваме да закеркенечим моторите на стръмния паркинг така, че да не паднат.

Качваме се до входа, плащаме билети и влизаме. С бус ни извозват до обекта. Не знам как да го нарека, защото не е ясно какво е. На мен кръговите му форми ми приличат на светилище, но аз не съм капацитет в археологията. Честно казано не съм особено впечатлена. Да, огромна история има тук, предвид че това е най-древният монолитен комплекс в света. Но може би все още неразгаданото му предназначение ме лиши от усещане. Обичам да си представям енергията на подобни места и да си фантазирам, обаче тук не ми се получи. Това не е “моето” място, сори.

Отиваме към Харран. Това място ми беше мерак, без да знам нищо за него. Прочетох някакви неща в нета, колкото да не съм съвсем като в небрано лозе. Все пак тук се намира един от най-старите университети в света и не върви да ходя такава неграмотна наоколо. Пътуването е гадно – идиоти шофират по улиците, а горещината е отвратителна. Пристигаме в Харран. Голяма цигания е. Някакъв мотор ни се навира от ляво и кара с нас. Изнервя ме. Иде ми да си опъна ръката и да му нанеса саблен удар. Спираме на точката, подадена в маршрута, която се намира зад крепостта. Онзи спира до нас, скача от мотора и започва на много добър английски да ни кани да ни разхожда. Съгласяваме се. Минава ми през ума, че ще ни резне главите, ама да видим.

Паркираме в двор пред няколко от характерните за града къщички.

Тръгваме на разходка. Обикаляме крепостта. Отиваме до университета.

Типът ни разказва интересни неща. Най-впечатляващото е, че в близост до Харран е открит монолитен комплекс, подобен на Гьобеклитепе, но още по-древен. Датиран е на 13 000 години. Можете ли да си представите какво е това? 13 хиляди години…

Умираме от жега. Виждаме камила. Но така и не отиваме до голямата група къщички. Имахме желание да ги видим, обаче горещината така ни изтърбушва, че повече не помисляме за тях. Сядаме в двора. Носят ни кафе. Влизам да разглеждам къщичките. Прохладно е. Иначе нищо съществено. (Съжалявам за липсата на ентусиазъм, сигурно горещината разкашква емоциите ми.)

Режат ни диня, която си поискахме като дойдохме. И тя не ми харесва. Прекалено узряла е и ми стои сипкава. Жегата ме напряга. И сметката ме напряга. Вече нямам търпение да си тръгнем, въпреки че не искам да слагам и екипа. Тъпа жега. Данчо си облича изстудяващата жилетка. Аз не смея да си сложа моята. Шубе ме е да не настина, каквато съм кекава.

Пътуваме отново много тегаво, по същите като гореспоменатите причини. Поне на мен ми е тегаво, де, за другите не знам. На някаква бензиностанция преценяваме, че ще скипнем някакви неща от маршрута и ще цепим по магистралата към друго нещо, пък докъдето стигнем. Вярвам, че всички четящи се ориентираха прекрасно от последното изречение. На магистралата откровено заспивам-будя се-заспивам-будя се. Адски зле ми е. Така съм отцепвала само веднъж, когато щях да обърна мотора във Франция. Едва се крепя на седалката. Притеснявам се, че ще направя беля. Спираме чак след края на магистралата. Не мога да повярвам, че съм жива, честно.

Решаваме да търсим място за нощувка и да се приключва този ден. Тръгваме да ровим на разстояние 80-ина километра, обаче толкова време не намираме работещ хотел с англоговорящ персонал, че накрая се спираме на един на 3 километра. Намираме се в Osmaniye. Хотелът на външен вид е чисто и просто бардак и е на улица, която ми създава чувството, че съм в Меделин. Не, че някога съм била там, но съм гледала доста филми за Пабло Ескобар и имам представа как изглеждат колумбийските улички, където живее контингентът. Момчетата нареждат моторите като тетрис.

Настаняваме се. Идва вечерята. Павката дали е поръчал 200 неща? Да.

Лягам си. Нямам сили дори да кажа нещо мега мъдро за финал. Ще прочета някой ред, защото напоследък въобще не спазвам правилото си да чета повече, отколкото да пиша. Ето ви една папарашка снимка от Пламен, която ме кефи.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Този сайт използва бисквитки, за да ви предложи по-добро сърфиране. Разглеждайки този уебсайт, Вие се съгласявате с използването на бисквитки.