Ден 14, 14 май, петък
След разкошен петминутен пърформанс в 4:45 главата ми е като войнишко канче. Посрещам изгрева разпльокана в несвяст на терасата.
Не ме разбирайте погрешно. Уважавам религията и порядките на мястото, където се намирам, макар да не съм привърженик на религиите по принцип. Преди да тръгнем си представях как приемам песните на ходжата като част от енергията и очарованието на тези непонятни за мен земи и как това допринася да се потопя в истинската атмосфера. Истината се оказа не точно такава, единствено и само защото среднощните изпълнения убиват и без това непоносимо лекия ми сън. Нищо повече.
Днес изпращаме Лидка да се прибира и ми е супер криво. Трябва да се връща на работа, защото без нея ще настане хаос във въздушното пространство, а никой не иска това, нали. Тъжно ми е, защото я харесвам и много си свикнах с нея. Рядко жена толкова ми допада, че да не искам още след третия час да стоя максимално далеч от нея, за да не ми дрънка глупотевини. И, честно казано, малко се притеснявам, защото ще пътува сама два дни. Няколко пъти повдигах въпроса да си тръгнем с нея, а вчера и с момчетата го обсъждахме, обаче тя е категорично несъгласна с това. Не знам. Тя е супер нинджа и всичко ще бъде наред. И ѝ се кефя, че ще остане малко сама със себе си.
Лек път, Лиде! Ще ми липсва сладурското ти “таман”. И не само. ❤️
Младежите се хващат да оправят нещо по веригата на Пламен. Аз събирам багаж. Трябва да пренатаманим и интеркомите. И днес сигурно ще тръгнем по обяд. Все пак в 10 потегляме.
Тръгваме по D400. Тегавиня – ограниченията на скоростта са убийствени. Спират ни жандарми. Тези са тегави батки. Не могат да постигнат единодушие дали искат паспорти или шофьорски книжки. После забатачват нещо в кабинката. Сигурни сме, че са във филма с регистрационните номера. Не ни дават да пушим. Момчетата се напрягат още повече от това. Отиват да говорят нещо с някой по телефона. Оказва се именно драмата с регистрационните номера. Пускат ни. Продължаваме си все така тегаво. Ограничения и напрежение. Ще се гръмна. Честно, писна ми от напрежение. Честно. И на Пламен веригата не е ок, а не можем да намерим работещ сервиз. Това е от недостатъците на ситуацията с локдауна – нищо не работи.
Ограниченията по пътя свършват, обаче започва хлъзгав асфалт, който не позволява по-бързо движение от това при ограниченията. Стигаме до Мира, Минка ни забожда в някакви парници, връщаме се при входа. Не ми се влиза, но Пачо вече е купил билети. Влизаме всички. Разхождаме се вяло и сядаме за кафе. Има хамак, а аз искам да лежа поне седмица. Обаче някакъв тюфлек се е разплул на него. Разгеле се разкарва по едно време, та и аз се поразплувам.
Движим се вече с панорама към морето. Красива панорама към морето. Но ми е в ляво през пътя, а когато гледките са позиционирани така, снимките не приличат на нищо. Затова не снимам, а гледам и ми е хубаво. За пълен разкош мютвам интеркома, защото too much words. И ми е добре.
По някое време спираме. Мисля си, че сме стигнали, но не сме. Спрели сме били, за да видим някакъв плаж. Гледам аз плажа в далечината, а глас вътре в мен крещи “Виждаш ли колко далечни са мечтите ти? Виждаш ли?”
Спираме на бензиностанция в Калкан. Някакъв местен чопарист спира да зарежда. Данчо го пита дали може да каже къде да сменим веригата. Показваме му на Пламен мотора. Човекът взема драмата ни присърце и започва да звъни по телефона на негови приятели със сервизи. Забавното е, че решава, че моторът е мой и говори само с мен. Разпитва ме и ми обяснява. И аз му обяснявам. Пламен отнася голям смях за това, че моторът му е женски. Обаче човекът с чопъра се обижда, защото не разбира на какво се смеем. Но продължава да се опитва да ни помогне, за съжаление не успява. Момчетата решават, че все пак веригата ще избута до Пловдив и тръгваме. Отново мютвам разговорното и си цикля.
Пристигаме на Секликент. Това е ждрело на река, което се разглежда ходейки през реката. Пачо разправя, че ще станем вир вода и трябва да облечем дрехи, които ще намокрим. Имам лек проблем от комплексарско естество. Сложила съм клин, което само по себе си е потресающо, а не искам да си мокря и блузата. Опцията ми е да ходя по бюстие и да обсипя каньона с грация като момиче на Нешка Робева плюс 37 кила. Тръгвам с тениската, а ако стане много мокро ще преглътна себе си и ще удавя реката в сексапил.
Нахлузваме каски, обуваме гумени обувки и се впиваме в потока. Момчетата се впиват, де, аз пъпля. Студено и тегаво ми е. Успявам някак да премина на другия бряг без щети, държейки се за обезопасителното въже и за Данчо. Влизаме в каньона. Реката се оказва плитка и не толкова студена. Гадничко се ходи по камъните, ама не е драма. Установявам, че ми е по-добре да ходя във водата, защото под нея камъчетата се наместват по-лесно и ръмбят по-малко. Свиквам и ми е забавно. Ама наистина щеше да е по-забавно, ако водата беше повече. Накрая вече съм толкова надобряла, че силния поток в началото го минавам на самотек, без обезопасително въже и чужда помощ.
Успях да се опазя и се намокрих само до средата на бедрата, което е много добре. Преобличането ми е изнервящо, защото кой ли не минава покрай параванчето ми, а някакъв мангал даже си паркира колата с изглед към голото ми дупИ и не се трогва от Данчо, който му обяснява да се разкара. Здраве да е.
Тръгваме към Залива на пеперудите. Пътят е страшен – стръмни фиби, чакъл и урви. А залязващото слънце така ни заслепява, че караме на “Господи, помилуй!” Въобще, откакто тръгнахме да пътуваме на запад, вечерното слънце ни разказва играта. Всяка вечер имам чувството, че ретините ми са изгорени, а на шофиращите въобще не ми се мисли какво им е.
Пристигаме на залива точно когато последния слънчев лъч се скрива зад хоризонта. Аз го изпускам, разбира се, защото едва се тътря по мега тегавите скали. И все пак е красиво! И няма пеперуди, което е супер. Изпитвам ужас от пеперуди. За щастие те са долу, на плажа. Информирала съм се предварително кога, къде и как пъплят и знам, че няма да се срещнем.
Сядаме на люлките над залива и търсим хотел. Намираме хотел с име “Лидия” във Фетие. Букваме го заради символиката, че Лидка е с нас. Освен това условията и цените му са чудесни. Пак ни се получи.
Пътят от залива до хотела във Фетие е един огромен ремонт. Отбиваме по разни сокаци и скачаме из всевъзможни дупки. Пламеновците все си пеят някаква песничка “Дружно се мандръцаме…”, сега дружно я танцуваме. Сигурна съм, че са ми изпаднали няколко дроба.
Спираме пред хотела. Хората ни гледат като голям камък. А уж говорихме по телефона. Казват ни и различни цени. Какво става?! Оказва се, че в града има два хотела “Лидия”, които два хотела са омешали контактите си в гугъл – телефонът на единия е на адреса на другия и обратно. Невероятно, но факт.
Успяваме да намерим правилния хотел, срещу който има и работещо заведение. Отиваме първо да поръчаме храна, която ще ни доставят в хотела, след което се настаняваме. Идва огромно, наистина огромно количество храна. Нещо сме се изгубили в превода при поръчката и се случва нещо ужасяващо. Много мразя да изхвърлям храна. Оставяме я до контейнерите, за да я ядат кучетата.
Пак опитваме да правим маршрут за утре. Пак нищо не направяме. А някога, когато това пътуване беше все още план, даваше вид, че ще бъде стегнато и организирано. Дааа, бе, да!