4:51 е чудесно време за събуждане. И то без съдействието на външни фактори. В градчето будни сме само аз, реката и една кукувица. И топлата вода в банята още спи, което е много освежаващо.
Събираме се. Чифт изпрани гаще и чорапе биват простряни на оградата на реката в центъра на града, за да дръпнат слънце докато тръгнем. В Алпите си простирахме парцалите по оградите на къщите, сега вдигнахме левъла.
Трябва да тръгнем в 8. И успяваме. Още с тръгването хващаме по як път. Много алпийски ми е, напомня ми на прохода Фалцарего в Италия.
Спираме за кафе и гьозлеме, че на Павката, милият, така му се пие кафенце, че ни разказва за двойно еспресо с мляко все едно е романтична история.
Продължаваме към Сиде. Гот ми е, въпреки кефенето на Данчо по пътя. Спираме преди амфитеатъра и тръгваме на разходка.
На крайбрежната улица попадаме на кафене Easy riders, където собственикът ни посреща като приятели. Урежда биричка за желаещите и ни свързва с хора в Анталия, които ще ни свършат разни работи. Много яко.
Вятърът ни разхлажда, а морето се плиска в скалите под нас. Дишам мириса му и рея поглед над хоризонта. Обичам морето. Нямам търпение да стигна до Анталия и да поджапам в него.
На тръгване при моторите има група хора. Веднага ни заговарят. Показваме им маршрута на тениската на Пламен, който днес си е цял манекен, предвид колко пъти се разсъблича да си показва гърба. Кефят ни се. То всички хора, с които сме се заговаряли, много ни се кефят, а докато се движим все има някой, който ни снима. Бъзикаме се, че сигурно вече и по новините ни дават като новата атракция в Турция.
Излизаме от Сиде умрели от жега, защото не пропускаме червен светофар. Отиваме до амфитеатъра в Аспендос. Данчо, Пачо и Павката влизат, ние с Пламен и Лидка се кифльосваме с телефоните под някаква сянка. Наваксвам с пътеписа. Пачо тръгва по каньони и водопади, останалите се отправяме към Анталия.
Искам да наджапам в морето, да се изпружа на плажа, да ме напича слънцето, да почета малко книга. Обаче не се получава точно така. Първо, че се забавяме много време с камериерки, стаи и пране. Второ, че комуникацията ни е разпиляна и не се разбираме кой къде ще ходи – на водопад или на плаж. Повечето искат да ходим на някакъв водопад, където ще ни откара лодка. На мен ми е интересно, но предпочитам сценария с плажа. Пламен одеве ми каза, че и той иска плаж, обаче не знам дали не е размислил за водопада. Защо не го търся да го питам, нямам отговор. Сама не искам да ходя, защото… и аз не знам защо. Значи ще се ходи на водопад и забравям за плажа. Криво ми е, ама съм свикнала. С Лидка се натаманяваме на нейната тераса да пием кафе с изглед към морето, когато Данчо идва и нещо се разфучава. Пламен му се обажда, че е пред хотела и ще ходи до плажа. Отиваме на плаж. Ама аз съм с екипа, за да ходя на водопад, деба. Преобличам се.
Отиваме на плаааааж! Каменист плаж. Едва стъпвам. Ни е за джапанки, ни за без. Тъмен облак е скрил слънцето. Разкош. Неам думи. И неам нерви. Мисля, че 40 години трупане на опит вече трябва категорично да ми набият в главата, че нещата не се случват, както си ги фантазирам. Никога. Запомни, НИ-КО-ГА! Наистина трябва да спра с фантазиите, колкото и да не понасям думата трябва.
Сядаме на някакви шезлонги, които ни струват по 35 лири броя. С Пламен си поръчваме кафе, останалите си носят от хотела. Данчо се пляцика в морето, ние сме кифли.
Циклим известно време, след което решаваме все пак да опитаме да идем до водопадите. Убедена съм, че няма да намерим лодка, ама да видим. Дават ми 18 минути да се оправя за разходка. Справям се. Пред хотела съм само аз. Убедена съм и главата си залагам, че не съм недоразбрала къде и кога трябва да се срещнем. След 10 минути дрънчане на вързаната ми тенекия просто отивам там, където би могло да са представителите на мъжкия пол – при моторите си. Познах. Голям познавач на човешката душа съм.
Хващаме такси и слизаме до пристанището. Лодка, разбира се, няма. Локдаун. Тръгваме на разходка из стария град. Приятно е. Има много цветя и мирише страхотно. Попадаме на красива градина.
На мен ми е супер тъпо, защото се разхождаме без Лидето. Тя трябва да се оправя за утре, защото се прибира. И цялата ни дезорганизация прецака последната ѝ разходка. Много, много тъпо ми е. Не, че е изпуснала нещо кой знае какво, ама все пак въпросът е принципен.
Събираме се за вечеря. Опитваме се да правим планове за следващите няколко дни. Не успяваме да направим дори за утре. Пълна скръб сме. Лягаме си безславно. Трудно заспивам, защото Павката така изцепи на рецепциониста “Good night, палавнико!”, че не мога да спра да се смея сама като олигофрен.
Бонус точки:
1. Душът пак няма слушалка!
2. Познайте към какво гледа терасата ми?
Познайте!
Познайте!
Познайте!
Познайте!
Познайте!
Познайте!
Познайте!
ПОЗНАЙТЕ!
ПОЗНАЙТЕ!
ПОЗНАЙТЕ!
ПОЗНАЙТЕ!
ПО-ЗНАЙ-ТЕЕЕЕЕЕЕ!
Та-ра-та-дааааааам!
Драсчиииии!