Ден 15, 15 май, събота
Ставам късно. В 7. С аларма. Звучи добре, стига да не бях заспала след 1 часа. Като пребита съм. Дългите пътувания винаги ме изцеждат. Днес и Данчо е пребит, с елементи на неадекватност. Може би ще успее да ме разбере как се чувствам винаги, защото все не ми вярва, когато съм изтърбушена.
В 9:20 тръгваме. След километър спираме за бързи снимки на древния град във Фетие.
Доколкото разбирам, концепцията за днес е да се изнесем максимално към България, по пътя на най-малко съпротивление. Няма да следваме плана и няма гледаме забележителности. За съжаление така и не успяхме да наваксаме изоставането и ако искаме да не пътуваме денонощно, трябва да направим компромис със забавленията и да шпорим яко.
Пътуваме тегаво – отново ограничения и полиция. Допъпляме до Акиака. Плажът е забранен за посетители. Полицай с ръчна сирена разгонва осмелилите се да пристъпят на пясъка. Правим кратка разходка. Селото, както ми каза Ицо (Ице, целувки), е мястото, откъдето е произлязла родопската дърворезба. Нас ни впечатляват красивите цветни градини.
Сядаме на някакви изоставени може би сергии пред магазин срещу ресторант, където ни сервират да ядем, защото е забранено да се сяда в ресторантите. Пънкария.
Тръгваме на тъпо пътуване. Ама тъпо-тъпо. Жега, скука, тъпотия, спиране за зареждане, жега, скука, тъпотия. Мислите ми препускат от тема в тема. Мисля си как искам вече да съм вкъщи. Мисля си как би било много яко ако тепърва тръгвахме към изтока. Мисля си и разни неща, провокирани от Новолунието в Телец, дето ви разправях за него. Страшна работа е скуката.
Спи ми се ужасяващо. Многократно заспивам. Като пич си заспивам, късам лентата до черно петно. Спираме, за да се освестя, защото направо съм опасна за себе си и за другите. Кошмар.
Павката решава, че ще отиде на гости на негов приятел. От вчера ми минава мисълта, че Павката ще си тръгне преди края на пътуването. Не знам защо, някакво вътрешно усещане е. Сега това се случва и се чувствам странно. Стигаме до Измир, където се разделяме. Малко ми е като “Дългата разходка” на Кинг, но без фаталното отпадане на играчите.
Лек път, Павка! Морският сезон започва и ще се виждаме често ❤️
Продължаваме с магистралите и шитните. Отврат. Оф, отврат. По едно време ми светка най-гениалната идея на света. Умирам от яд, че не съм се сетила по-рано. Дни и стотици скучни километри по-рано. Изключвам се от конферентния разговор и СИ ПУСКАМ МУЗИКА! Божкей, пускам си музика! Слагам любимия си плейлист на shuffle и запявам с пълен глас. Ох, сега, когато пиша това, отново умирам от кеф. Пях, пях, пях. Крещях като ненормална, движейки се из баири и поля. Верно, че после ме подбъзикваха, че са ме чували, ама хич ми не дреме. Чувствах се велико! Страхотна терапия за освобождаване от напрежението! Оттук нататък това ще е! Как не съм се стила досега, деба…
На върха на някакъв баир спираме. Ще слагаме дъждобрани, защото напред вали. Трябва да пишкам преди да нахлузя омразния скафандър. Наоколо са само голи склонове. Удрям дъното – момчетата се обръщат с гръб, а аз клякам зад Кроули. Дъно, казвам ви, дъ-но! Но важното е да сме живи и здрави.
Завалява. Не много, но все пак вали. По принцип сме се насочили към Чанаккале, което е на 140 километра от тук. Но Пачо видял в гугъл някакви хотели на около 30 километра от нас и се надяваме да работят, за да нощуваме в някой от тях, вместо да се гърчим още два часа в дъжд и тъмница до Чанаккале. Пътуваме бавно, а Пачо мечтае на глас как ще стане същото, както в предишно тяхно пътуване до Дурмитор, а именно, че ще попаднем на хотел в гората, в който ще ни сервират хубава храна и ракийка и ще е много яко. Мечтииии. Моля се само да намерим хотел, който да работи и да не е крайно гаден.
Влизаме в селото и се лутаме по улиците, за да намерим хотела. Намираме го. На баир над селото е. В гората. Интересно. На рецепцията ни посреща младеж, който твърди, че е от Булгаристан. Има и свободни стаи. И ще ни сервират вечеря. И ракия! Доста, доста интересно.
Слизаме в ресторанта. Само ние и още двама човека сме в огромния ресторант. Сервитьорът започва да ни носи храна без да сме поръчвали. Първо свежа салата, после разкошни лозови сармички, след което страхотни пържоли и за финал баклава. И ракия от тукашната, дето е като мастика (не разбирам тези неща). Като гръмнати сме. Думичка не сме продумали, а ни обсипват с божественярски вкусотии. Това е неква луда работа.
Този път не просто ни се получи, ами НИ СЕ ПОЛУЧИ!
Са ви оставям, защото другите си карат кефа, а аз пиша. Не е справедливо.
П.П. Познайте на коя велика жена пригласях по пътя: “И кой нашепва, че нощта е наша?”