❗️Последвайте youtube канала, в който качваме видеа от пътешествията – https://youtube.com/@PlamenPetrov-kj1nx?si=lmqBRlPXdv2bIxY9
Събрали сме се скромна дружинка и смятаме да попътуваме. Плановете ни са да разцъкаме семпло маршрутче из западна до централна Турция. Най-далечната ни точка ще е Кападокия. Комерсче, ама повечето от нас не са били там, та какво да се прави – ще им правим кефа. Иначе ще се стараем да се придържаме към не толкова популярни маршрути и места. Аз самата отново нямам ясна представа къде ще ходим, но ще се опитам този път да се информирам и да разказвам някакви интересни места, за да има някаква полезност от логореята ми, а не само да дрънкам дивотии.
Да представя отбора: Симона, Митачето, Галин (даже Валил), Данчо, Кроули, Минка (има си хас!) и аз.
Снощи се събрахме в Свиленград. Придвижихме се до тук с идеята и надеждата утре да сме на границата по-рано, за да избегнем задръстванията. Хазяинът ни ни разби плановете в аванс, като каза, че в почивни дни навалицата се формира още в 6 часа. Бах това пазарене в Одрин, бах тая мода да се ходи в Истанбул. Е, няма да стана в 3 часа, за да мина границата, та кво ще да е. Разбираме се за тръгване в 8.
Ден 1, 30 април 2022 г.
Ставаме с часовник в 6. Е, будна съм от малко по-рано. Жената в кафенето отсреща обеща да отвори в 6:20. Чакам я на нисък старт.
Улиците на Свиленград са осеяни с нападали розови цветчета. Много е красиво. Митачето, който е аграрът сред нас, казва че това е Секура – японска вишна.
Пием кафе и обсъждаме вишните, комарите и пчелите. Знаете ли с колко атмосфери комарът забива хобота си? – 100 000. Словом: сто хиляди! Впечатляващо! (Казах ли, че ще говоря полезни неща, а?!)
Толкова много хора ми казаха, че ще чакат пътеписите ми от това пътуване, че се чувствам притисната. Хич не ми се пише. Мързи ме. А и съм в лека депресия, или не толкова лека, и апатията ме е налегнала жестоко. Ама се натискам и сядам да пиша. Трудно е. И то не толкова заради мене си, колкото заради Митачето. Не спира да дрънка глупости и не мога да си събера акъла. И друг път съм го казвала – Митко е лидерът в личната ми класация за простаци. Това е много позитивна и престижна класация, не си мислете, че е неква проста!
В 8 часа и 7 минути потегляме, което е доста добро спазване на тайминга. Аз и не очаквам да имаме някакви драматични закъснениения със сутрешното тръгване, защото си познавам групата и знам, че е много стегната.
Е, лек път!
От осми до около четвърти километър преди границата има ремонт на пътя и движението е в едното платно. Доста е понагмецано, обаче това да си с мотор, макар и огромен туч с куфари, е огромно предимство в такива ситуации.
Минаваме границата тегаво, но все пак не като да си с кола. Замалко да стане скандал с една майненска стринка. Ама замалко, щото не съм я чула, че ми е отправила реплика. А колко щеше да е хубаво да изпусна напрежението… Но като съм глуха, ще си ходя напрегната.
Добре дошли в Турция!
Първата ни среща с жандармерията се осъществява около 340 метра след преминаването на границата. Спираме пред тоалетна, защото вече се не трае. Заключена. Жандармите наблизо се втурват да ме упътват към тоалетната в джамията. Разкошни хора! Липсваха ми! Докато аз чуруликам, младежите наобикалят Кроули и Данчо, радват им се, даже се пазарят за по едно кръгче, ама не им връзва.
Днес цел ни е да се придвижим максимално навътре в посока Кападокия. Нямаме предвидени атракциони, само спонтанни спирания за ядене, пушене и пишкане. Пътуваме скучно по страхотен като състояние път, който е алтернативен на магистрала. Мисля си за нашите алтернативни пътища, например този към Вакарел, на който миналата седмица си изхвърлихме бъбреците с моторите, а не ги питам хората с колите какво им е.
Малко преди Gelibolu ни спират жандармите. Правят ни проверка и ни упътват към ресторант. Влизаме в града, циклим в задръстване, Минка ни завърта на тур за овации из центъра. Паркираме на мото паркинга.
Намираме място за хапване и сядаме да думнем по някоя пръчовина. Аз наблягам на пържените картофи и халва със сирене. Чудесна комбинация.
Минаваме през прословутия новопостроен мост.
Хич не съм фен на “хитовете на сезона” и не обичам да ходя там, където е модерно, но обстоятелствата бяха поставени така. Обаче не мога да отрека, че мостът е впечатляващ с размерите си. Внушителна мегаструктура. Цената за преминаване на мотор е 50 лири.
Малко след Чанаккале спираме на бензиностанция. Отново срещаме един пич с мотор, с когото разменихме две бързи думи на границата и който пътува за Ирак. Сега вече се запознахме и разприказвахме. Казва се Иво. И много ме дразни заради дестинацията си. Разпитваме го за подробности за пътуването. И като каза тоя човек “Ако не са ви твърди плановете, айде тръгвайте с мен.” И като дръпна най-чувствителните струни на душата ми с тези си думи… присви ми се стомаха. Искам в Ирак, мамка му! Искам в Ирак! Но останалите от отбора нямат възможност за гъвкавост относно времето, а би било скапаняшко от наша страна да ги оставим. Друг път ще ида в Ирак. И в Иран. И в Сирия. И в Ливан.
Разменяме контакти с Иво, оставям отпечатък върху куфара му, правим си снимки за спомен и си пожелаваме лек път.
Пътуваме. Вятърът е ужасен. Студено е. 12 градуса. 11 градуса. 10 градуса. Бах тоя април, ще ни тормози до последно. Започвам да се смръзвам. Миналата седмица ходихме в Гърция уж на по-топло, пък си свалих електрическата жилетка чак последния ден. И сега е същата работа. Единствената разлика е, че не съм си взела жилетката, мамка му, и мръзна редом с простосмъртните.
Спираме на бензиностанция, за да се постоплим. Мечтая за топла напитка. Виждам машина за кафе и производните му. Припадам от радост. Избързвам с радостта. Машината работи само с карта. Реална. Пластика. За електронна не ще и да чуе. Пазарим се с какичката да ни плати по една напитка, а ние да ѝ дадем пари, но тя не ще. От някъде се появява един добър човечец, който предлага да ни вземе напитки. Жив да е! Сядаме да ги изпием и да се стоплим. Горещият ми шоколад почти замръзва още на втората глътка, толкова е студено. Хващаме да решаваме къде ще нощуваме. Данчо намира хотел. Звъни, но не говорят английски. Отново прибягваме до услугите на човечеца с кафетата. Свършва ни работа. Дважди жив да е!
Продължаваме със зимното пътуване. В Акхисар спираме за оперативка. Днес предобрихме плана и се придвижваме по-напред от очакваното. Решаваме да отметнем една от забележителностите, предвидена за утре, защото е близо до мястото, където ще нощуваме. Въпреки експедитивното решение, оперативката се проточва. Все пак освен Митачето, с нас е и Валил, който също се намира на челна позиция в класацията ми, която споменах по-горе. Симона също хич не я слуша главата. И те така краткото спиране прераства в 40-минутен хилеж. Сутринта тръгнахме много стегнато и така се и движехме дълго време, но вече ни наляга яката лигавщина.
В 20:00 часа пристигаме пред храма на Артемида. Обектът е затворен. Звучи логично, предвид късния час. Мятаме по един поглед през оградата и се отправяме към хотела.
Настаняваме се, хапваме някакви шитни и си лягаме.
П.П. Смятам това пътешествие да протече под мотото “Вземай от тоз живот с пълна сила, че не се знае знае ли се!”, с поклон пред тежката загуба, която претърпя един от нас 🖤