Колкото и да не ми се искаше да занимавам аудиторията с глупостите си, организацията на това палаткуване протече толкова абстрактно, че няма как да я оставя несподелена.
От няколко месеца сме се навили да ходим за няколко дни на палатки. Миналата година пропуснахме и ни беше криво. И, остави нас, ами и децата са се навили. А нали знаете какво означава това? – постоянен тормоз с въпроси и разговори по темата. Запалихме с разкази за лагеруване и дечурлигата на Боби, които никога не са ходили на палатки, та очакването и еуфорията са пълни.
Заплюли сме си язовир Широка поляна, което е любимо наше място. Тече трескава подготовка на багаж, пазаруване, теоретично разпределяне на целия катун по колите и непрекъснато премятане на всевъзможни списъци.
Но ден преди заминаването прогнозите за времето все по-гръмко ни обещават, че ще ни вали, вали, вали… Изпадаме в лека паника. Не е никак яко да си на палатка в продължение на няколко дъждовни дни. И то с деца. Ще има “Скучно ми е.”, “Тъпо ми е.”, “Измокрих си 12-ия (и последен) чифт обувки.” и т.н. Въпросът въобще да не ходим не стои на дневен ред, защото това би означавало много на брой тъжни и разочаровани деца.
С Данчо предприемаме търсене на ново място. Той разучава картата на България, а аз спамя де що срещна група за палаткуване във Фейсбук. Прекрасната Тони от Варна ме надуши в една от групите, добави ме в други групи, прие присърце драмата и започна да рови спомените си, за да ми намери местенце. Благодаря, Тони ❤️
Според времето се ориентирахме към язовир Кърджали и язовир Студен кладенец. Обаче нямаме идея как е там. Продължавам да спамя групите, но без отговор по същество. Сещам се, че Габи от Кърджали може да даде някакви насоки. Пиша ѝ. След което виждам, че е късно и умирам от срам. Но тя не спи и ми пише, че ще потърси информация. На следващия ден ми звъни. Свързала се с неин приятел Иван, който е зает да бърка цимент, но въпреки това услужливо и подробно дава насоки за най-доброто място на Студен кладенец, след което ни свързва с овчаря Йовчо. Схемата е велика. Благодаря, Габс ❤️
Йовчо е на терен и проверява дали мястото е свободно – свободно е. Дава упътвания и казва да му се обадим, когато пристигнем. Денят преминава в подготовка на багажа. Както казах, когато отиваме на палатки, сме като катун. Нещо страшно е – оборудване, храна, хиляди боклуци… Данчо и Люси товарят колите – нашата и на Пипи. Правим работна вечеря, за да преговорим организацията и за да дадем възможност на Люси, който няма да идва, да ни каже за пореден път, че не сме добре.
Денят на голямото пътуване
Данчо, Дани и Иван тръгват рано с големия катун (нашата кола). Ние с Ева и Пипи ще тръгнем след работа с мини катунчето. Момчетата пътуват безпроблемно. Но по новините чуват, че магистрала Тракия е блокирана от протест. Обаждат ми се да проследя случващото се, защото на нас ни предстои да минем през магистралата. Гледам новинарските емисии, които предават от мястото на протеста, и проклинам прословутия си късмет. Как все на мен се случва?! Обнадеждаващото е, че плановете на протестиращите са да отблокират пътя преди тръгването ни. Дано.
Момчетата пристигат на мястото по обяд. Данчо е недоволен и мрънка. Опасявам се, че не е на точното място, но не му го казвам, за да не се размрънка още повече. Обажда се на овчаря, който изпраща брат си. Оказва се, че наистина не са на правилното място. Отиват, където трябва. Захващат се със строеж на лагера.
Следобед е. Пипи и Ева идват да ме вземат. Боря се с тъпчене на храна в хладилната чанта. Хич ме няма в реденето на този тип пъзели. Данчо успява да натъпче страшно много неща в малки пространства, а аз въобще не мога да оползотворя пространствата. Както и да е, поне събрах важните за оцеляването ни продукти. С триста зора смъквам тежката чанта. Донагмецваме колата, която пое неподозирано количество багаж, начело с огромна маса.
Тръгваме. 4 метра по-късно Ева казва, че ѝ се ходи до тоалетна. Обикаляме блока и спираме пред предния вход. Давам ѝ моите ключове и се качва вкъщи. В това време ми звъни Данчо, за да ми каже, че е забравил да вземе възглавници. Тръгвам да се качвам. Ключът е в Ева и не мога да вляза във входа. Ще я чакам да се върне. Габи звъни, за да провери докъде сме го докарали и за да ми каже, че в Кърджали започва да вали. Супер! Ева идва, вземам ключа и се качвам. Звъня на Данчо, той ме насочва къде да търся възглавниците и казва, че и на язовира е заваляло. Много добре, много! От дъжда бягахме, на дъжда се натресохме. Ама няма изгледи да е силен и продължителен дъжд, та не сме притеснени.
Тръгваме. Вече наистина. Магистралата е отблокирана, така че поемаме смело. Лек ни път!
Около Ихтиман колата свири аларма за маслото. Прилошава ми. И друг път ни е давала тази сигнализация без причина, но въпреки това се напрягам. Решаваме, че няма да се панираме и ще спрем чак на Пазарджик. Освен драмата с маслото, колата се лашка по странен начин, когато стъпи на неравност. Пипи твърди, че така си прави и не е нещо притеснително, но аз вече съм се одървила от паника. Като цяло не се чувствам комфортно при пътуване, защото съм филмарка, та ми трябва много малко, за да изтръпна. Спираме на бензиностанция край Пазарджик. Ядем. Проверявам грешката за маслото в нета – оказва се, че си е бъг на марката автомобили, който се проявява при определени обстоятелства. Успокоявам се и потегляме жизнерадостно. Настроението вече става по-приповдигнато и пътуваме спокойно.
Пускам навигацията, защото нямам никаква идея къде слизаме от АМ Тракия и се включваме в АМ Марица, а още по-малко по кои пътища минаваме след това. На Марица ни валя кратък, но зловещ дъжд. Справихме се и даже оцеляхме. След Хасково хващаме междуградски шосета. Влизам в ролята на Минка и напътствам Пипи. Трудно постигаме консенсус за посоката, защото аз ѝ казвам, че на кръстовището/кръговото е направо, тя ме пита “Накъде???” Пак казвам “Направо!”, тя пак не ме разбира. Заявява ми, че правилната команда е “Натам!” Ок, казвам “Натам!” и соча с ръка. Получава ни се. Обаче критикарката Ева се включва и ни обяснява, че грешим, защото правилните команди са “натам” за завой на ляво и “насам” за завой на дясно. За мен става все по-объркващо. Смеем се и се разбираме, че ще се упътваме жесто-мимично и ще се ориентираме контекстно. Жени и посоки… шок и ужас. И много смях.
Пътуваме си лежерно и забавно. От време на време се сблъскваме с идиотски ситуации, крещим, хилим се като пачи, пак крещим. Ева констатира: “Като некви простаци сме!” Продължаваме да се хилим. Пътуването мина много по-приятно и спокойно, отколкото очаквах. Нямахме кофти ситуации, объркахме пътя само веднъж и минахме безпроблемно през последните разбити километри преди местоназначението.
Пристигаме, стоварваме багажа от нашата кола и помагаме на момчетата да довършат строежа на лагера. Казвам “строеж”, защото Данчо обича да има всички сгоди и предприема наистина строителни дейности, като например сковаване на полева кухня. Настаняваме се, облагородяваме района, правим си вечеря и се размазваме.
Добре дошли на язовир Студен кладенец! Приятен престой!
Ден първи, официално
Събуждам се крива.
Надали има някой изненадан от това. Който ме е чел досега знае, че рядко се събуждам в различно от криво състояние.
Снощи беше мега топло и Данчо остави прозореца на палатката отворен, следствие от което е събуждането ми от премръзване. Освен това теренът, на който сме опънали лагера, е под лек наклон. Обаче повреденият ми гръбнак не понася това съвсем малко отклонение от идеалната хоризонталност и ме наказва с брутално изтръпнали крайници. Свежо утро, бих казала.
Иначе денят премина приятно и спокойно. Хората, които бяха наблизо, си тръгнаха. Огромното овчарско куче и многото котки вече бяха свикнали с нас, а и ние с тях, и се търкаляха наоколо неангажиращо. Овце блеят и се разхождат покрай нас, което ни развеселява. Децата се забавляват, хранят се и си почиват без да ме занимават, което е безценно. Данчо досглоби разни екстри, с момчетата донесоха вода за миене и напълниха душовете. Отдадохме се на мързел и почивка.
Сефтосах си хамака! Имам го от близо две години. Подарък ми е от мил колега за “таен дядо Коледа” от по-миналото коледно тържество на фирмата, обаче досега нямах възможност да му се нарадвам. Много ми е кеф. Чета си книжка, която се очертава приятна, люлея си се между боровете и се наслаждавам на момента. Прекрасно е! Ева ме кръсти “мис Пашкул”.
Много е горещо тук. Температурата се покачва над 30 градуса. Влизаме в язовира, но дори водата в него е топла и не разхлажда. Водата в душовете така се е стоплила, че вечерта си се къпем все едно ТЕЦ “Трайчо Костов” ни водоснабдява.
Привечер идилията ни е към своя край. Един по един започват да прииждат къмпингари за уикенда. Овчарят ни беше предупредил, че през почивните идват много хора, та го очаквахме. А утре вечер пристига и останалата част от нашата тумба, така че си вземаме довиждане с тишината и спокойствието.
Правим си страхотна вечеря и се натъпкваме свинската. С остатъка от нея нахранихме Мечо (овчарското куче). Той е много мило и културно животно, което нито досажда за храна, нито се държи недружелюбно. Лежи си по сенките около нас, а през нощта гони приближаващите се към лагера животни. И изпълнява команди. Огромен (в буквалния смисъл) сладур е. След вечеря с децата тръгваме “на лов” за сърни и падащи звезди. Видяхме стадо сърнички. После лягаме на шосето да гледаме Персеидите. Избрахме шосето, защото до него не достига светлинното замърсяване от увеличаващите се лагери наоколо. Беше красиво. Някои звезди падаха позьорски – бавно и със силна светлина. Много яко.
През деня преместихме палатката ни на уж по-равно място и подложих под дюшека две якета. Дано съм изравнила положението и да спя по-добре.
Лягаме. Хората около нас също си лягат и за щастие не се очертава лудница до посред нощ. Единственото ми притеснение е да не решат да ползват чудесно скалъпената ни баня за тоалетна, но се надявам, че като ни видяха да се къпем в това заграждение, се сетят за какво е и за какво не е предназначено.
Ден втори
Събуждам се в почти добро настроение, което си е събитие. Преместването на палатката и усилията ми да изравня дюшека са дали търсения резултат и съм спала добре. Пием кафе, закусваме, раздаваме го лежерно. Постепенно идват още и още хора. За кратко време наоколо вече се е събрала тълпа. Огромна група каякари. Приличат на хора, които не за първи път са в такива условия, така че се надявам след като премине шумотевицата и суетата по настаняването им да се държат съобразително и да не си пречим с простащини и несъобразителност.
По обяд вече е адски горещо и се бухаме в язовира. Много се забавлявам с децата. Те си растат, нали това им е работата, и стават едни доста приятни млади хора. Все съм се опасявала, че ще бъдат гадни и противни тийнейджърчета, на които ще ми се иска да преям вратовете, но не се оказах права. Не, че са си наши, ама са съвсем ок. Добри деца, както се казва. Да, имат си своите настроения и особености, но не са скапанярчета. Ева и Иван, както е било винаги, ни забавляват с лафове и щуротии на килограм, а Дани е внимателен и любезен млад мъж. Абе, супер са. И не ме занимават с капризи, което за мен и моята непоносимост към хората е най-ценното.
След пляцикането в язовира някои се отдаваме на почивка. Каякарите са във водата и в лагера е тихо. Данчо и Дани се захващат да майсторят пейка. Бръмчат с винтоверт и чукат с чук. Тоест, допринасят за следобедния ни сън. Ама, какво да ги правиш… най-едри са от всички останали и нямаме шанс при евентуална саморазправа, затова ги изтърпяваме.
Бобката пристигат в 19:30. Синовете му Пламен и Игнат и племенницата му Нина (особено тя) чакат този момент от месеци. Очите им греят от щастие. Обхождат лагера, щракат снимки и се настаняват в предвидената за тях палатка. Е, малко са изненадани, че заведението не предлага единично настаняване и ще трябва да се групират по двойки. Тепърва им предстои да се сблъскат с живота на полеви условия, та се очертава да е забавно.
Валил ще дойде нощес, защото дългът към Ро̀дината го е призовал. Но е изпратил по Бобката около 20 кг. месо. Изпадаме в тих потрес какво ще правим толкова храна. Явно ще наблегнем на НВД тези дни.
Децата обикалят, играят, щастливи са.
Бибиткини пристигат в 9 без малко. Посрещам ги полу гола, защото тъкмо влизам в банята. Отивам да се изкъпя и оставям бригадата да “засади палатката”, както казва Кали, дъщерята на Биби.
Благополучно е 22:30 сядаме около масата и започваме частичното унищожение на безобразното количество храна.
Децата хващат на нощна експедиция. Чуват чакалите, връщат се развълнувани. После пак хващат гората. Голям кеф.
Бобката е яхнал скарата и свят му се вие. Децата са се подредили покрай масата и вдигат безобразен шум. Решаваме да ги нахраним и да ги разкараме, че да вечеряме спокойно. Идеята е колкото добра, толкова лоша. Да, наядоха се и си биха камшика. Но изядоха почти всичките пържоли и за нас останаха около седем килограма карначета. Мразя карначета.
Валил пристига в 23:30, точно за вечеря. Ядем и с горчивина се бъзикаме с количеството карначета. После половин час мием чинии. С деца на палатка е много забавно и мнооого тегаво едновременно.
Играем карти до 2:30. Уж очаквах населилите се около нас каякари да са тегавата компания, но май се оказахме ние. Дано не съм права.
Ден трети
Събуждам се с главоболие. Всичките ми усилия да оправя наклона на дюшека са били напразни. Тази сутрин пак се беше свлякъл и изкривил. Пипи се оплаква от същото. Натъпквам се с хапчета, колкото и да не ги обичам, защото така боли, че очите ще ми изпаднат.
Хващам да правя кафе. Никога досега не съм правила, защото ме е страх от газови котлони, а и не се справям с “кубинката”. Обаче сега само двамата с Валил сме будни, но той хвана нанякъде, та кафето е в моите ръце. Въпреки изненадващия ми ентусиазъм, не се справям. Причината е, че Данчо така е затегнал кафеварката, че въобще не мога да я отворя. Провесвам нос и чакам някой да се събуди. Валил се връща и я отваря. Зареждам кафе и вода. Опитвам да запаля котлона, но нищо не постигам (от шубе). Галин и тук се намесва, та, разгеле, има изгледи да пием кафе. И пием. Мммм, много хубаво съм го сготвила.
Поетапно се събуждат и останалите. Започва се ритуалът за закуска, наречен “Данчо пържи мекици”. Аз лично не бих си причинила този ад, но той хем много обича мекици, хем му е кеф да радва децата с глезотии. Три килограма тесто е превърнато в мекици и изядено. След тестената вакханалия прилагаме генералния принцип на якото плюскане “Полегни, за да разбере храната, че е ядена от кралско величие”.
Денят премина в такъв мързел, че няма какво да се разказва. Търкаляне, ядене, пак търкаляне, пак ядене, още по-закръглено търкаляне… Малко карти, малко плуване в язовира… Децата си измислят разни игри и се забавляват… Общо взето, безкрайна лежерност.
Направо наистина не знам какво да разкажа… Мързелът rulz!
Ден четвърти
Ще си тръгваме.
Насторението е протяжно. Ставаме, влачим се лежерно, ядем, циклим. Ама трябва да се стягаме, че нас си чака.
Започваме да събираме катуна. Първо, защото трябва да се прибираме, а София хич не е близо. Второ, защото започва леко да прикапва, а да събираш палатки на дъжд е много тъпо и е желателно да се избягва максимално. Тъпо е, защото палатките ще се намокрят почти отвсякъде и трябва след това отново да се разпънат на сухо място, за да изсъхнат.
Галин тръгва, защото трябва да се прибере рано. Бибиткини също се справят чевръсто и тръгват. Тях пък ги чака път с две малки деца. Разкошотия.
Оставаме ние и Бобката. Имаме да събираме безброй палатки. Дани ни помага, а останалите дечурлига сме ги изритали да скитат из гората, защото тяхната помощ всъщност само ще усложни нещата. Справяме се доста добре. До момента, когато идва ред на надуваемата палатка на брата на Данчо, която се събира в кръг. Божкееей! Така се овъртехме, че е цяло чудо, че успяхме да се разплетем. Докарахме палатката до някаква приблизително овална форма и я зарязахме така. Сашо да си я оправя, като я е купил такава смахната.
Подреждаме тетрисите в колите. Смотаната аз, докато навирам някакви тъпотии в колата на Пипи, изпуснах вратата и ударих колата на Бобката. Ужас! Чисто новата му колица! Как може да съм толкова нескопосана?! Бобка, маме, толкова, толкова съжалявам!
Почистваме след себе си и тръгваме. Тръгването винаги е тъпо. Опитваме се да си създадем някакво настроение, ама не ни се получава кой знае колко жизнерадостно. Пеем с Васил Найденов, “лягаме” по завоите все едно сме на мотор. Ама вътрешно ми е тъпо, че утре съм на работа.
Пътуваме добре, без някакви драматургии. Е, в Кърджали изпуснахме Данчо на един светофар, поради което се изгубихме и се лутахме из града, ама това е част от забавлението.
На магистралата беше станала катастрофа и задръстването беше ужасяващо. Преди Пазарджик хващаме вдясно през селата. Прибираме се успешно към 19:30 часа.
Като цяло, добре ни се получи. Щастлива съм, че децата са щастливи. Това е най-важното.