Отново нямах намерение да пиша пътепис. Този път Бобката беше мрънкалото, което ме врънкаше да пиша, но обратно на предния път, не мрънкалото си заслужи писането. Главните виновници за следващите словоизлияния са Наско и Тиксара. Ще си кажете “Наско е ясен кой е – авторът на превърналата се в култова реплика “Да иба, майка му да иба!” Но кой е пък този Тиксара?” Тиксара не е нов герой, просто досега не се е изявявал. Тиксара е моторът на Наско. Това е моторът с най-якия звук. Не обичам бръмчене, но този много ме кефи, особено в тунел. Бууууу… настръхвам. Името на мотора е комбинация между модела му BMW XR (хикс ар) и думата “тиксо”. Това с тиксото идва от един виц. Мислех да не занимавам публиката с вътрешноведомствен хумор, но този пътепис и без това се очертава да е крайно разнопосочен, та затова ето ви вица:
“Учителят казал на децата да си донесат домашните любимци в училище и да разкажат за тях. На следващия ден децата донесли кой куче, кой коте, а Иванчо носи един проскубан хамстер. Учителят го пита:
– Иванчо, защо твоят хамстер е толкова проскубан ?
– От тиксото, господине.
Учителят се възмутил:
– Иванчо, как можеш да го увиваш с тиксо, горкият хамстер?
Иванчо невъзмутимо отговаря:
– Предишния не го увивах и се спука, докато го…тиийййт…”
Та, по време на едно пролетно пътуване до Гърция Данчо и Орлин обявиха Наско за подходящ да бъде увит в тиксо. И така, в шеги и закачки, които ще спестя, моторът бе именуван “Тиксар”.
Но нека карам историята подред.
Преди около година четох самодивската поредица на Искра Урумова. Не мога да споделя някакъв възторг от сюжета или писателските умения на автора и да нарека книгите “литературно постижение. Но в тях намерих нещо много ценно за мен – карта с интересни места, за които не знаех или ги зная, но не съм ходила.
От тази книга научих за село Любовище. А когато се разрових в интернет за него, попаднах и на находящото се в близост село Златолист, за което съм чела интересни неща. Сложих ги в листа “Искам да посетя”. И ето, че най-накрая им дойде редът.
28 ноември 2020 г., събота
Събуждам се. Поглеждам часовника – 7:30. Не ми се мърда. Но трябва, ако искам хем да си изпълня всички сутрешни ритуали, хем да сме навреме на срещата. Пием кафе на терасата. Студено е. Къде, да му се не знае, съм тръгнала в това време?! Вярно, че имам подгрев на седалката и електрическа жилетка, ама ‘се пак е краят на ноември.
Колебливият ми подход към сутрешната организационна дейност едва не ме прати в графа “закъсняващи”, която по принцип недолюбвам. Все пак пристигаме минути преди уречения час. Едновременно с Орлин! Ха! Сигурна бях, че ще дойде, келешът му с келеш. Не съм го виждала откакто се потроши. Казва, че е малко по-добре, но възстановяването е бавно. Ще пробва да се повози с нас, но само донякъде, за да не рискува да нощува на съмнително удобни чужди легла, които би могло да му засилят болките.
Наско и Лидия идват. Пием кафета, пушим цигари, лаламе си глупости. Протакваме тръгването с надежда, че рЕзко ще се затопли. Напразно.
Към 10:30 се мятаме по моторите и потегляме. Включвам си жилетката, подгрева го оставям за по-натам. Много пече тая жилетка. По някое време спира да ми пари. Решавам, че се самовключва и изключва и не правя нищо. На Владая Орлин ми казва, че кабелът ми виси отстрани. Ясно, самоизключва се, ама не както си мислех, ами през хлабавата букса. На мен ми се стори хлабва тая букса още когато я включвах, но не изказах съмненията си на глас, защото от историята с топкасата на Орлин стана ясно, че момчетата не ми вземат думите сериозно. След известно трътлезене прибирам кабела в джоба.
Спираме за кафе след Перник. Слънцето напича, или поне осветява, магистрала Струма, та ни създава илюзия за комфортни температури. Пиша на Ванката Узунов, който ни запазва стаи в Узуновата къща в Мелник за довечера. Продължаваме по стария път за Благоевград. Добре е – времето е приятно, няма много трафик. Джиткаме си готино. По някое време Орлин иска да спрем. Казва, че не му е съвсем комфортно на ребрата и ще се прибира. Прав е. По-добре да не насилва нещата, за да не си докара още ядове за нема нищо. Разделяме се. Малко по-късно, когато вече си е вкъщи, ми изпраща гнусната песен на Ала Пугачова, за да си я имам за из път. Келеш.
Пътуването ни протича много приятно. Не съм си включила отоплителните екстри, но няма и нужда, защото температурата се покачва и гони 10 градуса. Минаваме успешно през “любимото” ми Кресненско дефиле. Подчертавам “успешно”, защото това шосе много ме напряга и все си представям някакви мармалади. Малко преди Сандански спираме за пиш-пауза. Ванката ми е писал да помислим за храна, защото в Мелник заведенията не работят заради локдауна. Казва, че има скара в хотела. Решаваме да подсигурим вечерята още в Сандански, за да не стане да гладуваме. Не, че нямам нужда от някой друг ден (или седмица) гладуване, ама… Жената на бензиностанцията ни насочва към месарски магазин в града. Отиваме и подсигуряваме съществената част за борбата с глада. След това спираме и в голяма хранителна верига, където напазаруваме още някакви неща.
Около 15:00 ч. пристигаме в Мелник. Бат Вальо, бащата на Ванката, ни чака. Разтоваряме багажите, за да сме по-подвижни през предстоящото gelände и тръгваме към Златолист.
Културният път от Мелник към Златолист (не-културният е през Рожен, откъдето ще се приберем) е в посока Папаз чаир, през селата Хърсово и Катунци. В Катунци има табела на ляво. Асфалтът постепенно се разбива и преминава в черен път. Но черният път не е някакъв драматичен. По него хората си пътуват ежедневно. Освен това Златолист е туристическа дестинация, та макар и черен, пътят е напълно проходим. Въпреки това на Наско не му беше кеф. Бавно, полека и с немалко псуване минава 5-6-те километра. Ако знаеше какво още го чака… но нека бъдем търпеливи и да спазваме хронологията.
Достигаме първата дестинация за деня – храм “Св. Георги” в Златолист. Село Златолист и храмът са известни с легендата за Преподобна Стойна. Тя е живяла в пристройка към храма и е погребана в двора му. Твърди се, че Преподобна Стойна е била лечителка и пророчица, която притежавала могъща сила. Хората идвали при нея за лечение на неизлечими болести, за разгадаване на неразгадаеми проблеми или за изповед. Въпреки че близо век пророчицата е възприемана като светица, църквата отказва да я канонизира. Църквата и територията покрай нея до ден днешен се смятат за лечебни. В двора има огромен вековен чинар, под чиято сянка през лятото нощуват хора, които вярват, че близостта им с дървото ще ги излекува. Казва се, че тези, които търсят изцеление, трябва да прегърнат дървото и да постоят така. А тези, които искат Преподобна Стойна да сбъдне тяхно желание, сядат на люлката, завързана за стария чинар, и люлеейки се отправят молбите си към пророчицата. Разбира се, в двора има и чешма с лечебна вода. Интересно е. Интересна е и човешката психика. Няма да разсъждавам по въпроса.
С Лидето влизаме в църквата. Разказвам ѝ за плочата с двуглавия орел, над която Стойна е левитирала според легендата. Качваме се до помещението, в което е живяла. Аз бях на ръба да се откажа, защото събуването и обуването на обувките ми е цяла гимнастика, но Лидия ме сръчка да не се трътлезя, предвид че съм дошла дотук. Първото помещение е голяма зала, цялата в стенописи и икони. Има три маси, върху които са поставени тетрадки, в които хората пишат някакви неща, най-вероятно желания. Има и купи с пари. Второто помещение е спалнята – малка стая с легло и много икони. И купи с пари. Сядам на леглото. Говорим си с Лидето. Тя разсъждава върху различното излъчване на лицето от всяка икона. Аз си мисля за иконите по принцип. Нещо не ги възприемам. Студени, травмиращи, излишни. Както и да е.
Излизаме пак в първото помещение. Няма хора. Веднага вадим телефони и нарушаваме забраната за снимане. Такава съм, обичам да нарушавам забрани, сорЕ. Не съм фен на църквите, камо ли толкова, че да ги снимам, но тук има единствени по рода си стенописи, за които съм чела. Под обектива ми попадат абсолютно уникалният стенопис с полугола жена и стенопис с рядко срещан герой по стените на църквите – дявола.
Последния път, когато снимах забранен стенопис в църква, беше в Сикстинската капела. Един карабинер ме изхвърли от нея. И по-добре, защото тъкмо беше започнало да ми прилошава от навалицата, а без неговия ескорт щях да се влача цяла вечност към изхода. Но това е друга история.
Излизаме от църквата и отиваме да прегръщаме чинара. Обичам езичеството, явно и Лидия. Впиваме се в огромния дънер и оставаме всяка с мислите си. По някое време се местим на люлката. Лежерно ни е.
До момента, в който Атанас изскача отнякъде и започва да ни дава зор. Пфууу, мрънкялници. Минаваме покрай чешмата, пийваме вода, правим последни снимки и излизаме. Докато се обличаме Лидето повдига въпроса за безразборното оставяне на пари от хората на подобни места. Това и за мен е много неприятно. Пошло откупване на грехове. Оф, стига, и тази тема ще я пропусна.
Надявах се, че като дойдем в Златолист, ще попаднем на някой древен местен човечец, който ще ни разказва супер интересни неща. Но не би. Попаднахме на маса търговци пред храма, които продават безобразни боклуци. Нормално за такива места. Нормално, макар и тъжно. Поне въпросните търговци казаха на Данчо какво е състоянието на пътя към Рожен, за който видяхме отбивка по-назад. Данчо и Наско обсъдиха информацията и решиха да минем. Така ще затворим кръга, вместо да се връщаме пак през Мелник. Пътят е 5-6 километра и като състояние е почти същия като Катунци-Златолист. Може би една идея по-стръмен на места, но не чувствително.
В Рожен хващаме отбивката за Любовище. Пътят започва зле. Кроули го прегазва неусетно. Спираме да изчакаме Тиксара и екипажа му пред прословутия пясъчен тунел, водещ към Любовище. Тунелът е правен от жителите на селото през 1961 г. Изкопан е на ръка, тъй като е рисково да се копае с машини през пясъчната основа.
Звъним на Наско, защото вече много се бавят. Казва, че се е напрегнал, когато е видял гнусното начало на отбивката, затова спрял да изпуши една цигара. Данчо му каза, че гадното е само до първия завой и той склони да продължи. Чакаме ги.
Така или иначе сме в процес на изчакване, ще взема най-накрая да представя Кроули в блога и да отговоря на въпроса, който всички ми задават, откакто го имаме, а именно “Как е?”
Кроули
Това е името на новия ни мотор. Аз съм му кръстница, което не вярвам да е изненада. Персонажът му е събирателно между демона Кроули от “Добри поличби” на Тери Пратчет и демона Кроули от сериала “Supernatural”, образът на който от своя страна е вдъхновен също от въпросната книга. Става ясно, че Кроули е демон. Кръстопътен демон. Когато стоиш на кръстопът и се чудиш коя пътека да хванеш, той идва и сбъдва мечтите ти. Е, за сметка на душата ти. Но те душите ни вече му принадлежат още от момента, в който надникмахме в дървения сандък, в който ни го доставиха. Но това, че Кроули е демон, не трябва да ни плаши. Той не е някакъв заклет фен на ада. Напротив. За него рая, ада и всички останали територии са просто терен, на който да се забавлява. Дотук с персоналността на облечения в черно джентълмен. По същество – Кроули е BMW GS 1250 Adventure и е сбъднатата мечта на Данчо. След дълги терзания и размисли реши да си го подари за 50-тия рожден ден. И добре направи. Аз лично го намирам за грозник, но си го обичам.
Как е?
Ми, как е?! Как да е мотор, създаден за дълго пътуване по всякакъв терен? Чудесен е! Комфортен, вози меко, стои стабилно на пътя. Няма как да го сравнявам с Ангуа, защото двамата са различни светове. Единственото общо между тях е че са черни и че са мотори. Всичко останало е коренно различно. Когато съм върху Върколачката, усещам неудържимата ѝ мощност, докато при Кроули се усеща спокойствие и стабилност. Тя е агресивна и динамична, той е уравновесен и се грижи за уюта ти. Ангуа те слива с пътя, което понякога е толкова осезаемо, че ти разбива камъните в бъбреците. Кроули създава усещането, че се движиш по шосето, седнал на мек фотьойл. Както казах – две различни вселени. Са, няма да минем и без мрънкане, ‘щото иначе няма да съм аз. Задната седалка на Кроули е много тясна. Чувствам се нагмецана между Данчо и топкасата. Освен това ми е супер тегаво да се качвам през тази теснотия, без да наритам седалката или куфара. От безброй качвания и слизания тези дни, аз успях да направя максимум две без да оставя следи. Може би ще му хвана цаката. Тегаво е и местоположението на дръжките, но и с това ще свикна.
А, Наско идва. Точно навреме. Минаваме през тунела и поемаме към Любовище. Според книгите, които споменах в началото, легенди разказват, че Любовище е място, където се отлеждат самодиви. Името на селото идвало от красивата мома Люба, по която, в различни ситуации според различните легенди, хората възклицавали “Люба, вижте!” Представях си селото изоставено-красиво-романтично. Оказа се не толкова изоставено, не толкова красиво и въобще не романтично. Ама, винаги става така, когато тръгна с голямата кошница. Снимах една къща, колкото да не е без хич.
Наско пак зачезна, та се върнахме да ги търсим. Спрели да се снимат с табелата на селото, когато стойката на телефона се счупила, от което последвало забавянето. Преминаваме през селото и се отправяме към село Кашина, където имало готин водопад. За него ни каза Пламен от Ботевград. Пътят бил “леко офроудче” или нещо в този стил. Не му вярвам. Минка пък решава да ни прекара през някакъв баир, но и на нея не вярваме. Между другото, с Кроули се появи и трето поколение Минка. Господ да ни е на помощ, защото засега пачата се представя потресающо зле. Между Любовище и Кашина се движим по черен панорамен път. Има няколко по-стръмни участъка, които не са особено приятни за Наско. Те се движат значително по-бавно. Мисля си, че днес те са в нашата роля от до преди две седмици. Голям джаз беше точно на най-неприятното изкачване. И то не заради самото него, ами заради огромното стадо овце, което го пресичаше. И няколкото, може би три, назлобени овчарски кучета. Ние преминаваме доста нахъсано, но Наско изостава. Впоследствие каза, че спрял да пуши една цигара докато се разкарат. Виждаме, че остава още малко до селото и продължаваме без да ги чакаме. Справяме се със стадо крави. Страшничко е, защото тия говеда са крайно непредсказуеми и очаквам всеки момент някое рязко да ни изджаса.
Влизаме в Кашина. Минка простата ни води през него. Стигаме до края му и спираме пред последната къща, от която се спуска стръмна пътека. Данчо преценява, че тук вече Наско със сигурност ще се откаже. Обръщаме и ги чакаме. От къщата излизат ловджии. Разправят, че пътят не е крайно зле, но не препоръчват да продължаваме сега, защото слънцето вече залязва и няма да е гот да замръкнем на това трасе. Виждам много яка табела и веднага я снимам. (Липсата на запетая ме побърква, но ще е селско да я фотошопна.)
Наско и Лидето идват. Слизат да се разтъпчат, говорим си със събралите се хора. Оказва се, видиш ли, че имало по-човешки път към водопада! Браво, Минче, браво! Същата си като баба си и майка си!
Решаваме да оставим водопада за по-добри времена и тръгваме към Мелник. Наско кара отпред, ние го пасем. Неговият проблем с gelände-то се дължи на недостатъчно дългите му крака. А може да е и на прекалено високия мотор. Общо взето височината на мотора се разминава с височината на Наско, поради което не стъпва с цял крак на земята. Това не е ОК при каране извън пътя, защото е съвсем вероятен сюжет да тръгнеш да стъпваш, но да нямаш земя под краката си и да се изпльоскаш. Та затова Тиксара се движи бавно по черното. Докато пъплим, аз правя опити за красиви снимки.
Слизаме в Рожен по тъмно. Спираме, защото Наско се е напрегнал и иска да попуши. Заключава нещо от типа “Да му ибем лекия офроуд на Пламен!” Настроението му оправят две сладурски кученца.
Прибираме се в Мелник. Спираме до единствения работещ магазин, за да си купим някакви напитки. Бобката пристига точно в този момент. Все едно сме се уговаряли за точен час. Настаняваме се и слизаме в кухнята, за да си приготвим вечеря. Сядаме в механата. Бат Вальо налива кана вино и сяда при нас. Разказва ни историята на къщата, разказва за гроздобера, разказва разни местни истории. Много обичам така. По-късно с Лидето се заприказваме за разни шантави неща и така до след 12 часа, когато окапваме по леглата. Много е хубаво, когато с нас пътува още една жена, която освен това ми допада! По принцип все съм сама с кочовете и постоянно скучая, защото разговорите се въртят само около мотори, което е безобразно досадно. Безобразно досадно!
28 ноември 2020 г., неделя
Будя се рано. Цялата къща спи, освен ние с Данчо. Той остава да се излежава, аз слизам да търся кафе. Не намирам, затова си правя чай. Сядам на двора да пия чай и да пуша цигара. Студено е, но не непоносимо. Поетапно обитателите на бившия зандан се размърдват. Започва да мирише на кафе, да се събираме групички ранобудници, да си приказваме, да закусваме.
Около 11:00 часа благодарим на домакините си за гостоприемството и се мятаме по моторите. Тръгваме през Папаз чаир към Гоце Делчев. Времето е неочаквано хубаво. Бях се настроила да премръзнем, а се оказа много добре. Спираме за снимка на един слънчев завой.
В Гоце Делчев спираме на обичайното място. За съжаление заведението не работи заради локдауна, та се задоволяваме с кафе на бензиностанцията. Обсъждаме маршрута за прибиране и решаваме да минем през Гърмен и Рибново, а след това през Предела и по стария към София.
В Марчево Минка решава да се изгаври с нас и ни забива при дървен пешеходен мост, през който иска да ни прекара.
Минче, Минче… овцо проста…
Осеверяваме се и си хващаме пътя. А пътят е много готин, ама много. Голям кеф. Топло е, красиво е, приятно е… Докато Тиксара не започна да подскача и да издава странни звуци. Спираме и се заемаме с диагностика. Нещо се случва около предната гума, обаче не е ясно от пръв поглед какво е. Момчетата подритват, подръпват, разклащат гумата и предимно гледат умно. Наско тества – не скърца. Решаваме, че най-вероятно някое камъче се е навряло между накладките и диска и след раздрусването е изпаднало.
Както сме спрели и се шушкаме около мотора, чуваме много агресивно бръмчене от приближаване на мотори. Зад завоя от към Рибново изскача един кросак, а след него нещо древно (не ги разбирам МЗ-та, Симсонки… в Самоков казваха на Балканчето “цика̀ло”). Набива панически спирачки този с кроса, а двамата на цикалото, които са по тениски и без каски, едва се разминават с него. И те рязко обръщат и побягват. Първоначално сме в шок. Данчо се светка, че сигурно са ни помислили за полицаи заради светлоотразителната му жилетка. Много се смяхме, много.
Продължаваме към Рибново. Сещам се, че предишния път, когато сме идвали тук, имаше някаква причина да не продължим след селото – пътят ли свършваше, свлачище ли имаше… Не мога да се сетя, Данчо също. Дано да се минава, че да не се връщаме и да губим време, защото денят и без това е достатъчно кратък.
Рибново е много баирчесто село, населено с турци. В неделя жените се пременят с официалните премяни и положението става… цветно. Абе, няма какво да се опитвам да съм политически коректна, когато съм адски чувствителна към прекалената употреба на ярки безвкусни цветове. Та, положението е “ромски перли” – шаренѝя и циганѝя. Не е “моето” това, даже ме напряга. А особено ме напряга носенето на забрадки и криенето на лица… Спирам!
Борим се с едва пъплещите таратайки из баирите на Рибново и се надяваме някой да не ни претрепе. На 100 метра преди да излезем от селото се набиваме на спрял през цялата ширина на пътя камион. Ъ! Отнякъде изскача някакъв тип, който ни казва, че пътят е в ремонт и трябва да минем през обхода. Опитва се да ни обясни, но решава направо да ни заведе. Качва се на някакъв бесен Мерцедес и ни повежда. Данчо казва, че Минка води в същата посока, значи всичко е наред. Божкеееей, Минка и мангал с Мерцедес единодушно ни водят в някаква посока и това е наред?! Божке!
В края на асфалта водачът ни спира и ни показва да продължим нагоре. Благодарим му и тръгваме по изораните улици. Непредвиден офроуд, бъзикаме се. Обаче този офроуд започва да става леко гаден. Предстои ни кал с локви, след което стръмен баир с много камъни. Това е в селото!, да не си помислите, че е обход през гората. Гадничко. Ние минаваме калта, Бобката също. Лидия слиза, за да може Наско по-лесно да се справи с Тиксара. И те преминават калта. Качваме баира. Гаден е. Камънаците мятат мотора накъдето си поискат. Излизаме на асфалта. Бобката излиза след нас. На място, от което не се вижда Наско сме. Данчо му предлага той да качи мотора. Наско отказва. Тръгва. Виждаме му каската, но зад една стена се скрива. Чакаме го да излезе, но не.
– Само не спирай! – Данчо.
– Спря. – Лидето.
– Кхгеълърълкх – звук.
– Какво стана?! – пискам аз.
– Е, паднах. – Наско.
Скачаме от моторите и тичаме към него. Някакъв човек също се притичва. Гледката е тъжна – Тиксара лежи върху камънака. Наско изглежда добре. Вадя телефона и снимам.
Докато превключа на видео, вече го бяха вдигнали. Изкарват мотора на асфалта. Наско беснее, рита, псува. Но поне е добре. Малко се е поизцапал и го наболва дясното коляно, но е добре. Тиксара също е съвсем наред. Има само една деруга на куфара, но това са бели кахъри. Пушим по цигара и се тюхкаме, но сме доволни, че беше малкият дявол. Ей, ама каква е тази серия, в която сме влезли?! Напоследък при почти всяко каране стават аварии, да му се не види! Пфууу! Важното е да сме живи и здрави!
Събираме си акъла и тръгваме. Няма драми с пътя, както очаквах. Намираме си панорамно местенце и спираме да се насладим на гледките и да пофотографираме.
Излизаме на главния път. Тиксара пак започва да скрибуца, както преди Рибново. Ей, няма мира, братче! Шантавото е, че хем скърца, хем спира. Явно е нещо, което захапва в някакво положение. Бавно и полека се добираме до Добринище. Спираме на бензиностанцията и момчетата прилагат пълна профилактика – разглобяват и проверяват накладките; обезвъздушават спирачките и наливат нова течност (може и в обратен ред да беше); отново клатят, дърпат и мандръцат гумата. Изглежда като всичко да е наред, но хлопането си го има. Преценяват, че най-вероятно е лагер. Пак тръгваме. Не са добре нещата. Спираме в Банско и започваме да търсим варианти за смяна на лагер. Забавното е, че в 17:00 часа в неделя шансовете ни да свършим тази работа клонят към нула. Ровим интернет; звъним на всевъзможни сервизи и магазини в радиус от 100 километра; свързваме се с познати, които ни свързват с други познати на познати… – греда! Всичко е греда! Само една девойка от Благоевград пуска лъч надежда, като обещава да провери дали може да отворят някакъв магазин там, от който да купим лагер. То хубаво ще купим, ама как ще го сменим? Но, ще го измислим.
Пак тръгваме. Идеята е полека да се доберем до Благоевград, като се надяваме през това време каката с лагера да се обади. Не става точно така. Тиксара е решил да се ебава и хич не му дреме. Започва все по-зловещо да скрибуца и все по-силно да се тресе. Съвсем бавно и внимателно допълзяваме до бензиностанцията след Разлог, където вземаме кардиналното решение да звъним на пътна помощ.
Живи и здрави да са СБА! След като ни спасиха в Алпите ги препоръчвам на всички. Добре, че Наско си ми е фенче (хо.хо.хо), та ме е послушал (за разлика от други) и си е направил Златна карта. Ще взема да им предложа на СБА да измислят някаква далавера да ги рекламирам. Та, звъннахме на пичовете и ни пратиха пътна помощ. Имаше малка драма с това, че не бяха сигурни дали шофьора няма да откаже да качи Наско и Лидето поради съображения с епидемиологичната обстановка. Оказа се, че човекът не се притеснява и не остави двете гълъбчета да бедстват в покрайнините на Разлог. Натовариха Тиксара и потеглихме.
Ей, веднъж не се прибрахме навреме, майка му да иба! Дори когато имаме най-оптимистични намерения, все нещо се оплесква и замръкваме по пътищата. Не знам кво е тва чудо…
В 18:30 жизнерадостно се впиваме в Предела. Очаквам мега студ. Пуснала съм всички печки на мах. Но в действителност не е толкова студено – между 6 и 8 градуса. Аз очаквах да се въртим около нулата. Спираме на Благоевград за по цигара и продължаваме. На магистралата нещата лекинко се променят. Термометърът закотвя на 2 градуса и не мръдна докато си влязох вкъщи. Което беше в 19:58 часа.
А трябваше да е лежерна разходка с елементи на релакс. Бабини ти трънкини!
П.П.
Пък Бобката си има нов мотор. Вижте каква красота.
Бобче, маме, много да си се слушкате, да си пътувате по разкошни места и ДА НЕ ПРАВИТЕ ГЛУПОСТИ!!!