Минка – владетелката на пътищата

След като доби популярност покрай редица мои оплаквания в личния ми профил във Фейсбук и в моторджийската група, редно е официално да представя Минчето.
Та-ра-та-дам

Коя е Минка?
“Минка” е партизанското име на семейната ни навигационна система. Истинското ѝ име е “Becker Ready 50 EU20”. Но, съгласете се, че е извън рамките на удобството човек да крещи “Becker Ready 50 EU20, как можà да ни забиеш в тази забравена от Бога нива!?”. Затова – Минка. На галено (или при наличието на ирония) – Минче/то.
Както става ясно, създател на Минчето е германският производител Becker, известен с високото си качество и прилагането на произведените от него навигационни системи в някои от водещите марки автомобили. Ключовото за мен е “германски”. Именно с това си обяснявам най-задънените ситуации, в които ни е вкарвала Минка. Като немско чадо, тя фабрично (и от сърце) недолюбва бившия Източен блок. Колкото и да актуализираш картите ѝ, страните от източна Европа са една огромна мистерия за нея. Най-интересното е, че не е наясно с главни пътища и магистрали, които съществуват от години, но в същото време с адска прецизност може да те отведе до корен 15378 на ред 264 от царевичака на бай Ставрос от никому известното гръцко село Накучакисвгъзакис. Абсолютно убедена съм, че производителят е заложил злокобна система за саботаж на Изтока в софтуера на Минчето. Нали можете да си представите на какви извращения са способни шайка шовинистично настроени и убити от скука немски програмистчета? Представям си ги как потриват доволно ръчички и злорадстват, когато ѝ задават алгоритъм, който счита деретата за първокласен път – “ду бист паднишен у рекишен, хохохо” (или нещо подобно).
Извън опитите за шеги, наистина смятам, че неадекватността на Минка се дължи на пропуск на поддръжката на картите ѝ. Нямам представа от къде набавят информацията за направа на картите, но със сигурност не е от Google, TomTom или други, които изследват едва ли не всеки сокак по света. Из западните страни Минчето е хирургически точна, но стъпи ли на Балканите и страните от бивша Югославия – пълна трагедия.
Има ситуации, в които истински се забавляваме с нея. Децата много ѝ се радват – “Вижте, Минка си мисли, че е в полето.”, “Вижте, Минка си мисли, че плува в язовира”, “Вижте, Минка си мисли, че е в космоса.”… Това са ситуации, в които знаем къде се намираме. Не толкова забавно стоят нещата, когато ни зашибучи някъде на непознато за нас място. А тя задължително го прави. И то винаги в края на пътуването. Точно си отдъхваме, че предстоят финалните няколко километра и тя така ни задънва, че може да се лутаме дори час.

При мото пътуването ни из гръцките планини преди няколко седмици направо ни разказа играта:

– Големи участъци от магистралите въобще не ги беше чувала. Добре, че бяха каските, за да не слушаме безконечното повтаряне на любимия й рефрен “Turn back where it’s possible”.

– Напът за Кàналя, вместо по главния път, или по който и да е асфалтиран път, тя ни преведе през четирикилометрова просека през памукова плантация.

– По пътя от Кàналя до Барос пас ни прекара през центъра на всяко срещнато селце, вместо по основния път, който заобикаля селцата.

– В едно затънтено селце из недрата на планината Джумерка категорично настояваше да скочим в дерето. Точно като в онзи виц, дето бабите седяли и брояли колко коли ще продължат направо и ще скочат в пропастта. На снимката ясно се вижда къде върви пътят ни, къде ни е завела тя и в каква посока искаше да продължим:

– Хитът беше напът за Дойранското езеро, малко преди границата на Гърция с Македония. При наличието на пътна мрежа – слънце, Минчето реши да ни забоде през успореден на магистралата черен път, направен от кал и малко чакъл, който водеше в противоположната на целта ни посока. Повече от половин час въртяхме всевъзможни фифели, докато жегата ни скапваше, за да излезем на правилния път. Тогава, признавам, бях адски бясна и направо ми напираха сълзи. С огромно удоволствие бих я изскубала от стойката и бих я хвърлила под гумите на някой камион.

Подобни сценарии се разиграват при всяко пътуване. Най-големият ѝ хит до момента си остава едно навигиране из Сараево. Там повечето улици са безумно стръмни и тесни. В търсене на хотела, Минчето ни прекара през осемдесет процента от тези улички, докато накрая ни насади на стълбище. Да, улицата завършва със стълбище, а нашата хубавица не спира да мели “Keep straight”. И не е да каже човек, че преди седмица някой е решил да сложи стъпала в средата на улицата, ами видимо тези стъпала датираха от може би стотици години.

Велика е Минка – владетелката на пътищата!

Ще попитате “Ами, защо просто не я разкарате?!”.
И аз това се питам. Предпочитам да ползвам хартиена карта или дори да се науча да се ориентирам по зведите, но не и да се разправям с нея. Но Данчо си я обича. И си я защитава. Когато взема да я храня и псувам, той започва да я оправдава с някакви изсмукани от пръстите глупости – че защото сме карали много бързо(!в кръгово, например!), тя не успяла да навакса да ни каже къде да завием или подобни. Страда си от Стокхолмски синдром човекът. И аз страдам. А Минка тържествува.