Шушукащата фабрика – измислена история по действителен случай

Тинчето и Бонка бяха нощна смяна в цеха. Обичаха нощните смени, защото в повечето случаи бяха само двете. Те бяха от онзи модел, който се капсулова и не допуска никой в обкръжението си, освен когато имат да разпространят мнението си по някой въпрос. Всеки има такава групичка колеги, които общуват само помежду си, гледат криво и все намират за какво да роптаят.
Тинчето и Бонка работеха в цеха за опаковане. През тях минаваха крайните партиди, на които те залепяха етикети и ги пускаха за доставка. Двете приемаха работата си много насериозно и дори бяха придобили онзи маниер на омаловажаване на всяка друга операция от производствения цикъл, защото “цялата продукция минава през ръцете ни и съответно работим най-много от всички”. И си умираха от кеф, когато уловяха нечий пропуск. Вдигаха патардия до небесата, изопачаваха нещата до безкраен предел и накрая целуваха собствените си ръце, защото са свършили чуждата работа. Е, в чек листовете за дефекти техните имена преобладаваха, но винаги друг им беше виновен. С всеки транш се случваше да са оплескали нещо. Понякога незначително, понякога сериозно несъответствие. Но те така умело разиграваха драми и надигаха вой, че дори и бригадирът на звеното не смееше да им направи забележка, още по-малко да ги санкционира. Двете си се чувстваха много добре в тази недосегаемост – да сочат с пръст и все друг да е виновен.
В уединението на нощните смени Тинчето и Бонка можеха наволя да се отдадат на любимото си занимание – да обсъждат колегите си. И най-вече колежките. И предимно оная Нона от склада и приятелката ѝ Катя, дето никой не знае защо ги държат на работа.
Преди много години Бонка беше имала романс с братовчед на Нона. По онова време двете бяха много близки. Обаче откакто аферата приключи, Бонка се обърна срещу Нона и както до преди малко беше плювала всеки срещнат пред нея, така сега плюваше нея пред всеки срещнат. Изобретателният ѝ драматизъм беше засвирил по жадните за интрига струни на Тинчето и “дъртата номенклатура” я беше приела под крилото си. Толкова им беше хубаво да са си двечките, толкова се припознаваха една в друга и толкова беше сладко да споделят ненавистта си към всичко и всеки извън уютното им гнезденце…
И така, сега на мушката им беше Нона. А когато някой е нарочен по личностни причини, макар и необясними за здравия разум, той застава на прицел по всички фронтове. И всички покрай него също са засегнати. Катя, която беше в един екип с Нона, се превърна в косвена жертва на двете другарки.
Освен за разпределението на доставките по клиенти и намирането на нови търговски обекти, в които да се продават колбасите, Нона отговаряше и за описанието на съдържанието в етикетите. Катя пък помагаше на технолозите, когато създаваха нов продукт или когато променяха нещо във вече съществуващ, защото беше учила някаква сложна индустриална специалност в Техническия в София и нейните знания бяха изключително ценни и полезни за новите разработки. Но, в очите на Тинчето и Бонка, Нона и Катя просто заемаха някакви позиции, не правеха нищо и получаваха огромни заплати.
– Тая Нона какво само ходи надменно насам-натам и демонстрира как върти шефа на малкия си пръст?!  А пък той, глупак с глупаците, прави каквото тя му каже. – Винаги, когато наоколо имаше подходяща публика, например Евстати “клю-клю-то” от цеха за пушени деликатеси, Тинчето запяваше познатия рефрен. Може и да нямаше доказателства за твърденията си, но ѝ харесваше с каква охота слушателите ги грабваха. – Помниш ли при онзи големия транш през 2012-та как ѝ хванах огромната издънка с пропусната буква в етикета на кашона с кренвиршите за Севлиево? Все ѝ вършим работата на нея, а тя важности си придава. Не знам защо я държат на работа, като по цял ден нищо не прави.
– А Катя – тя пък и толкова нищо не прави. Абсолютно излишна е. – Бонка избягваше да коментира пряко Нона, за да не каже някой, че е заради любовната драма с братовчеда, затова подскачаше срещу Катя.
Не пропускаха подходяща публика, пред която да оплюят двете нарочени. Тинчето дори често подчертаваше мнението си пред шефа на склада, с когото работеха заедно открай време и често се бяха събирали на войнишки изпращания, сватби и кръщенета.
Катя и Нона отлично знаеха какви ги дробят тези двете. Все пак в завода са малко затворено общество, а и повечето са от едно село. А и Тинчето и Бонка далеч не бяха единствените, които злословят както пред теб, така и за теб. Интригите притежават чудното свойство да се разнасят бързо. Всеки път, когато шефът на склада ги строяваше и ги навикваше за някаква глупост или ги попиташе “Вие каква работа вършите днес?”, на тях им беше ясно, че отдел “Опаковка” пак е изказвал на висок глас становището си за тях.
Дълго време се преструваха, че не знаят какво се приказва из цеховете и коридорите. При всяка следваща клюка се амбицираха да направят нещо още по-добро. Катя изигра водеща роля в създаването на деликатес, който две поредни години печели първа награда на Асоциацията на месопреработвателите за малотраен колбас по стандарт “Стара планина”. Нона догово́ри разпространението на марката в най-популярната верига хранителни магазини, с което тяхната продукция излезе от региона и вече се продаваше из цялата страна, рекламирана като изключително деликатесна марка “само за ценители”.

Обаче обществото е устроено по тъжен начин – то се отдава на злободневието и с удоволствие рови да намери нещо негативно, дори когато срещу него крещи нещо огромно и положително. Точно както ще превключи телевизионната програма, по която излъчват интервю с гимназисти, спечелили златен медал на световното състезание по роботика и ще отиде на тази, която предава пряко включване от реалити формат, където не особено известна попфолк певица се е напила, свалила си е блузата и, залитайки, е хванала за чатала футболист от Видинския регион.
Радостта на Нона и Катя от постигнатите успехи всеки път неминуемо беше помрачавана от тенденциозното омаловажаване на работата им от страна на колегите. И, колкото и да се опитваха да не го приемат лично, то си беше лично. Особено когато шефът им вече беше попил достатъчно от хорските приказки и подлагаше на съмнение всяко тяхно действие, въпреки резултатите черно на бяло. В тях все по-силно се настаняваше липсата на желание и мотивация да надграждат работата си. Ясно усещаха, че песента им е изпята. И то не защото не са добри професионалисти, а защото не успяваха да се приспособят към този тип среда.

Не след дълго професионалната агония на Катя приключи. Ръководството на водеща немска компания, която наскоро беше изнесла част от производството си у нас, впечатлено от нейните постижения, я покани да се присъедини към екипа им за нови разработки. Тя прие на драго сърце. След месец пое към новите възможности, но в душата ѝ се таеше тъга по приятелката ѝ и най-вече по това, че я оставя самичка там. Катя влетя на скорост в новата си работа и даде всичко от себе си, за да изгради огромно доверие в колегите и шефовете си. Скоро вече беше високо ценена от и мнението ѝ имаше тежест на доказал се професионалист.
По това време Жана от “Личен състав” ѝ сподели, че фирмата търси нов човек, който да се заеме със “завземането на нови пазари”. Или иначе казано – с разпространението на продуктите из търговската мрежа.
– А дали може да препоръчам един човек? Гарантирам за него. – плахо попита Катя, която не беше привърженик на шуробаджанащината, но мѝра не ѝ даваше това, че Нона стои на онова място и не се чувства добре там. Макар да я уверяваше, че всичко е наред, когато се чуваха по телефона, Катя беше научила от майка си, че Нона се опитва да си намери нова работа.
– Пробвай. – отговори Жана – Отиди при моята шефка и ѝ кажи. Тя те харесва, защото си “момичето с резултатите”, както казва, та е много вероятно да се съгласи да интервюира твоя човек.
След известно кършене на китки и събиране на смелост, Катя се озова в кабинета на мениджър “Личен състав”. Оттам нататък нещата се завъртяха в луди обороти. След два дни Нона беше на интервю, след още два дни – на второ и след още трийсет дни се нанесе в свободната стая в квартирата на Катя и пристъпи щастлива прага на новото си работно място.

Тинчето и Бонка ли?
Хората, които са способни да вършат гадости заради самите гадости, въобще не си дават сметка за последствията от думите и действията си. Ако пък от тях се поиска да обяснят причината, то те не биха могли да назоват съществена такава. Да, най-вероятно ще изсмучат от пръстите си редица неоснователни мотиви, но нито един, събуждащ реална необходимост от поведението им. Те често не са засегнати по никакъв начин от обекта на негативизма си – нито са ощетени с нещо за сметка на него, нито има какво да делят, нито “тичат в един коридор”, както се казва. И няма да спечелят нищо, ако го провалят и злепоставят, освен удовлетворяването на нисшите си потребности.
Тинчето беше “възнаградена” да отговаря и за текстовете на етикетите, което правеше Нона. Бонка трябваше да поеме процент от нормата на Тинчето, когато тя се занимаваше с етикетите. А това, че две работни места и техните бюджети за заплати бяха освободени, по никакъв начин не повлия върху заплатите на двете. И е логично да е така. Макар те може би да си представяха друг сценарий.

Снимка на корицата – Designed by Freepik