За румънските мостове

Искам да ви разкажа за румънските мостове.
Значи, много ме дразнят! А тия, дето са ги правили, са пълни подигравачи. Подиграват се и даже напълно омаловажават моите трупани с хиляди километри умения и опит за преминаване през мостове. Смея да твърдя, че съм мастър в тази дисциплина. Школовката ми е мега хард – почти ежеседмично пътуване през мостовете на Козница, често преминаване през АМ Тракия и през онова чудо на инженерната мисъл, известно като Северна тангента. И изведнъж к’во – всичките ми master skills са напълно излишни при румънските мостове и годините тренировки отиват по ягодите.
Влизаме в Румъния. След малко съзирам в далечината мост. Подготвям се да го посрещна. Хващам се здраво с две ръце за дръжката. Притискам силно задни части към седалката, за да не подскоча високо и да не поема чувствително приземяването. Прилепвам гръб към куфара, за да не ме изшиба зловещо. Стискам зъби, за да не си прехапя езика при друсането. Присвивам очи и назло̀бено гледам жизнерадостно отразяващата слънцето метална лайстна в началото на моста. Всъщност нито знам как се нарича този елемент, който се позиционира по ширината на платното между бетонните плочи на мостовете, нито знам за какво служи. Аз му казвам адова метална лайстна, която причинява болка. Знам, че щом моторът мине през нея, мен ще ме боли. Приближаваме лайстната, тя приближава нас. Аз я мразя, тя блести. Ето я, идва, тук е. А след нея идват още. Стягам се, затварям очи и …
Нищо.
Нищо?
НИЩО?!
И това се повтаря, и потретя, и при всеки следващ мост е едно и също – нищо.
Как така нищо?
Размишлявам.
Единственото логично обяснение е, че толкова силно сме подскочили, че съм изпаднала за кратко в безсъзнание. Просто няма друго обяснение! Обхождам тялото си наум – не усещам врата си схванат, нямам подбити прешлени, д-то не ме боли, не усещам разтегнати или скъсани мускулни влакна, и двата бъбрека са по местата си, всичките ми чакри се въртят в правилната посока, а зъбите ми са здрави, макар и все така криви. Има нещо нередно тук! Всеки знае, че максимум след третата лайстна човек се сдобива с минимум едно от изброените. И тогава в мен засвири тъжната нотка на чувството, че всичките ми усилия са похабени на вятъра. Пътувам си и се питам – Защо? Защо тези хора слагат така добре тези лайстни? Защо с лека ръка обезсмислят моя труд да се усъвършенствам в оцеляването на мост? Чувствам се като диплома по сладкарство в комплект с документи на кандидат студент за специалност “Ядрена физика”. Излишна и обесмислена.
Начи, много, много съм им бясна на тия румънски мостове. Чак ми иде да им изкрещя, че направо повече нема да им стъпя.