❗️Последвайте youtube канала “Шашави приключения”, в който качваме видеа от пътешествията – https://youtube.com/@Crazy_adventures_bg
През процепа на завесата виждам, че навън нищо не се вижда. Скачам от леглото и излизам на терасата – нема никой! Мъгла! И е адски студ. 9 градуса, но се усеща като 3. Супер! Свежа зимна сутрин в средата на август е всичко, което човек може да иска от тоя живот!

Между другото, часовниковата кула се държа прилично тази нощ. Но пък влаковете не се спряха. Да, хотелът е срещу малка гара. Обаче аз обичам влакове и им прощавам нахлуването в съня ми.
За днес бяхме подготвени, че ще бягаме от кофти време и дъжд, ама по прогноза това се очертаваше да се случи следобед. Данчо начертава план Б на маршрута. Ще тръгнем по първия, който включва едно интересно пътче, което случайно видяхме на картата, а на мястото, където трябва да тръгнем по него, ще решим какво да правим.
Днес пропускам студения душ и го заменям с горещ. Чакрите така ми кристализираха по време на сутрешното кафе с цигара на терасата, че не мисля да ги дозамразявам.
Навличам тежката артилерия, включваща клин и подплата и тръгваме. Забравила съм да си сложа бонето, та лебедовата ми шия е изложена на ледена струя. Добре, ще си освежа гърлената чакра, мързи ме да слизам да ровя за боне.
Пътуваме. Мъглата започва да се вдига. Ще търсим място край реката, където да спра за снимки. Няма да джапам, защото нямам нужда нито от ангина, нито от бяло течение. Докато търсим отбивка правя няколко кьопави снимки в движение.

В далечината виждаме оранжеви жилетки на пътя. Спират ни. Свлачище. Пътят, по който трябва да минем, е блокиран. Баси! Отбиват ни през Трансрарау. Очакваме някъде наблизо да има отбивка, през която да заобиколим ремонта. Обаче няма. Има само някакви брутални коларски отбивки. Отново баси! Верно, че вчера този Тралала ми хареса, ама не чак толкова, че да искам да го минавам отново. Спираме на върха да видим откъде трябва да минем, за да стигнем където искаме. Трябва да се върнем на онзи път с адския трафик. Влизам до тоалетна в някакъв хотел. Във фоайето звучи “Looking for the summer” на Крис Риа. Аз си мисля за “The road to hell”. Айде, лек път! Баси!
Намирам монета. Винаги, когато намеря монета си казвам, че съм точно там, където трябва да бъда. Данчо не споделя опитите ми за позитивно мислене. Изнервен е. Дразни се, че пътят много ни се удължава. Дразни се и на Минка, която се е бъгнала, а когато Минка се бъгне, той забравя за съществуването на света и само в нея му е акъла. Любов умопомрачаваща, не мож се бори с нея… Притеснява го и това, че ще замръкнем във Вранча, където Денислав твърди, че има най-много мечки на глава от населението. Очертава се да е интересно, а още няма 10 часа.
Мисля си за реката. Защо я оставих за днес? Вчера можеше да си топна крачетата, да си нащракам снимки… Можеше. Ама, не, утре. Голяма тъпотия. Много го можем това хората – да отлагаме, да изчакваме. Защо? Все се заричам да действам тук и сега. И почти винаги го правя. Животът ме научи, че когато искаш нещо, което смяташ, че ще те направи щастлив, ще те накара да се чувстваш добре, ще те добилжи до мечтите ти, трябва просто да го направиш. Да кажеш премълчавани думи, да си купиш онези обувки, да спреш и да нагазиш в шибаната река… Какво толкова ще се случи, ако го направиш? Какво толкова страшно ще се случи, ако го направиш, мамка му?! Мога да ви кажа какво става, когато отлагаш – моментът отминава, обстоятелствата се променят, често оставаш в отровното “можеше”, “трябваше”, “щеше”, “ами ако”. Стига философия. Не ми обръщайте внимание. Все пак фактите сочат, че съм поредният безполезен фейсбук теоретик.
Слизаме на гадния път и пъплим в скапанярска колона. 50-ина километра. Супер е. Данчо влиза в напънатото си настроение, аз съм крива. Нещата започват да идват на обичайното си място.
Най-накрая завиваме по шосе 177А, което нямаме никаква представа какво е, защото Данчо го откри след стократен зуум на мапса, но поне ни вади от трафика и ще ни върне в правилния път. Ама това шосе е велико! Супер якото. Много е приятно и почти няма трафик, с изключение на някой заблуден тир. Срещаме изоставена мина, изоставена хижа, изоставен хотел. Във възторг съм! Страхотен урбекс! И съм тъжна, защото не е разумно да спираме и да се миткосваме насам-натам точно сега, когато изоставаме с около два часа от и без това напънатия график за днес. Правя някоя бегла снимка в движение и си запазвам пътчето в to do листа за друг път. Тъпо. Много е тъпо да се окажеш на страхотно място в неподходящ момент.


Излизаме на пътя, от който ни отбиха. С цялата над 100 километрова и около двучасова гимнастика сме заобиколили цели 25 километра. Жестоко! В изходна позиция сме.
Караме дълго. Пътят е гадничък. Разглезихме се. Тук наистина пътищата са страхотни и този ми се вижда зле. Нещо като принцесата и граховото зърно се получава. Но, почакай! Има още какво да видиш, тоест да усетиш с чувствителните си телеса. Насочили сме се към язовир Биказ. Данчо предлага да спрем някъде там за кафе. Прегръщам идеята като манна небесна. На мотора сме от два часа и половина и умирам да сляза.
Стигаме до язовира. Уж ще спрем на стената, но Данчо не вижда кафене и подминава. Аз виждам поне 3 и изпадам в ступор от решението му. Нищо не казвам, защото очаквам все някъде наблизо да срещнем място за спиране. На̀дай се, батенце! Като се започна един безкраен кошмар… Докато пиша това още съм с насълзени очи, баси. Като се започна един супер, супер, супер скапан участък… Ад! 10 километра ад и трафик. Мечтаех си за офроуда от онзи ден. Редуват се кратки ремонтирани участъци с дълги надупчени като швейцарско сирене такива. Преходите между тях са огромни стъпала, на които мотора направо се отлепя от земята. Ужасна мъка. Наоколо гледки, това-онова – на кого му пука?! Шпорим и се надяваме скоро да се свърши. И едно шибано работещо кафе няма. Данчо подминава като несъществуващи няколко панорамни отбивки, с което категорично попарва надеждата ми да спрем, да поемем въздух, че даже и някаква куца снимка да направя. Стискам зъби. Но не мога да контролирам прокрадващите се в очите ми сълзи. Психиката ми не издържа.
Ще кажете “баси drama queen-а”. И няма да ви се разсърдя за което, със сигурност в писмен вид звуча точно така. Но нека ви разкажа какво се случва с мен в действителност, когато караме по шибани пътища. Първо, зад мен има една топ каса, която по принцип е може би най-полезният аксесоар за мотор. Но когато моторът се движи по скапан път, въпросната топ каса се превръща в уред за мъчения на пасажери. Шиба те тоя ми ти куфар по гърба. Шиба те, млати те, шиба те, млати те. Понякога ти изкарва въздуха. Зависи колко рязка и неочаквана е срещата ви. Второ, подскачането по неравности не е кой знае какво от гледна точка на водача. Но на задната седалка нещата не стоят точно като незначителни. Задницата на мотора е по-скоклива и в тази му част всяко движение е много по-осезаемо. А там седи пътникът (засега само в буквален смисъл). Често въпросният се отлепя от седалката и се приземява не особено елегантно, но за сметка на това не съвсем безболезнено на нея. От това страдат както задните му части, така и гръбначните му прешлени. Случва се при измятане и вратът на клетия пасажер да изхрупа. Звукът не е готин, болката също. Страх ме е да си направя рентген на гръбнака. Понякога, когато стъпя на земята след шибано возене, дълго време не успявам да изправя гърба си, защото ме прерязва болка, която ме сгъва на Г. Може би тук на някого му иде да сподели топлия съвет “Ами, стани права, де!” Не е като да не съм го чувала. Но я се замислете – аз хубаво ще стана права, обаче къде ще се държа? Или да го даваме на “Господи, помилуй!”, пък каквото е писано…? И да не забравяме, че важна задача на пасажера е да НЕ пречи на водача, нали? Има и още – схванати крака, изтръпнали ръце. А, да, и прегъната матка, остро сигнализираща за дискомфорта си. Добре, че нямам намерения да раждам повече. За задните си части няма да разказвам, защото тези разкази винаги провокират слушателите да обърнат разговора в посока, която за мен е плоска и неприемлива. Не, не е като баси якия секс. Та, да, който иска, нека заповяда на мое място (и на мястото на всеки возещ се на задната седалка), пък след това отново ще си говорим. Спирам. Излях си насъбраното. Не ми олеква. Но да продАлжаваме напреТ…
Малко преди Биказ пътят се очовечава. Спираме на първия срещнат паркинг. Искаме да се разкършим, да пием кафе, да се осъзнаем. Наоколо обаче има само аптеки и железарии. Не че не искам да се натъпча с Транксен, след което да си забия тесла в главата и да приключа тази мъка, но не искам да развалям пътуването на Данчо. Дърпаме по бърза цигара и тръгваме. Малко след това, по пътя към ждрелото, виждаме ресторант. Спираме на секундата. Ядем. Мълчим си. Нервна съм и така е по-добре. Когато се поотпускам казвам на Данчо, че ми дойде вповече това бързане и тоя ад и ми е все тая дали ще ме вали и къде ще замръкнем. Дай са да си извадим душите в луда надпревара с времето. Той се съгласява.
Пътят към ждрелото върви покрай влакови релси. Настигаме влак и се движим успоредно с него. Правя знак на машиниста да надуе сирената. Той веднага я надува. Умирам от кеф, махам му, той ми маха. Обичам влакове!
15 минути по-късно. Виждам влак, спрял на гара. Правя знак на машиниста. Той отвръща. Кефя се якооо. Божкеееей! Велико! Обичам влакове!!!
С приповдигнато настроение влизаме в ждрелото Биказ. Bicaz Gorge. Откога съм му хвърлила мерак… Най-накрая съм тук. Ждрелото ни посреща с величествени скали. И с ужасна навалица. Манифестация. Коли, камиони, хора. Все едно сме се озовали в центъра на събор. Нещо страшно е. Няма дори къде да се спре, паркиралите коли са чак до езерото. Правя няколко снимки в движение. Тъпо ми е, че не мога да усетя истински красотата на мястото.



Движението до езерото е адово. На фибите положението е критично. За румънчето завоите са занимание непонятно, по Рей Бредбъри. Всички спират на езерото. Ние го подминаваме с мръсна газ. Хич не ща да го гледам, искам да съм далеч от хората! Най-накрая малко спокойствие, деба! Следва спокойно возене, нарушавано само от някой трудно завиващ идиот.
Някъде в равното максимата “Има ли две, ще има и три.” се потвърждава. Влак! Правя знак, машинистът надува свирката, аз подскачам от кеф. Ей, оправиха ми деня тези хора! Обичам влакове!
Някъде из равното спираме за кафе. Планът ни за днес беше да минем през планината Вранча и да нощуваме някъде оттатък нея, за да се разминем с предстоящите дъждове утре. Обаче часът е 17:30, а ние сме изтърбушени. Запазваме хотел на малко над час път от мястото, където сме. Майната му на дъжда, майната му на всичко! Няма да се убиваме от изнасилено пътуване! Напуквам се с дебело количество въглехидрати, майната ѝ и на диетата, майната му на холестерола, майната ѝ на глюкозата. Наричам една досадна муха “курва”, което е крайно нетипично за мен. Да използвам кофти думи, не да си говоря с мухи. Може да псувам много, но подобни думи, както и нарицателни за полови органи излизат от моята уста много, ама много рядко. Яко съм изпаткала. Свежа съм като майска роза – и двете сме прецъфтели през май. Моят май е бил някой по-предишен.

Изблиците ми карат Данчо да изпада в страшен смях. Поне се погрижих за настроението. Пък и моето се пооправи, защото докато пием кафе още три влака минават и свиркат. Много яко, всички влакове ме освиркаха днес. Обичам влакове!
Давай да отиваме в хотела и да се свършва този ден. А уж вторниците бяха хубави.
Финалната ни отсечка е шосе 113. Това е онова пътче, за което в началото казах, че ще решим на място дали да минем. Решението бе взето с букването на хотел, който се намира именно на това шосе. Пътчето е супер приятно, супер. Зелено, лежерно, спокойно. Е, на места има малко паваж, бетон и изклецани участъци, но са пренебрежими. Ако сте наблизо и ви се импровизира, задължително си подарете тези приятни 30-ина километра. Нооо! Внимавайте! Много внимавайте! Първо, защото шашави сърни се стрелкат през шосето като куршуми. И второ, защото ИМА МЕЧКИИИИИ! Има мечкиии! Сладички, големи, пухкави мецани! Душички златни!

Няма да коментирам защо снимката е направена толкова отдалеч. Няма! Една лекция за безразсъдство на ден ми стига.
Спираме в някакъв случаен ресторант на километър след срещата с мечката, защото Данчо иска да вечеря. Решението му ме озадачава. Уж щяхме да се настаним, а после да вечеряме в близкото градче. Ама, щом иска сега да вечеря, добре. Аз ще пропусна. Калорийната бомба от преди половин час ми е предостатъчна.
Сутринта имах много близко до хубаво настроение. Обаче оплескването на плановете го смарангяса. По принцип се кефя, когато плановете се прецакат, защото често това води до шантави и забавни случки, които са по-яки от планираните. Но има и прецаквания като днешното, които въпреки яките неща, например влаковете и мечките, те изтърбушват. Ама, трябвало – станало. Важното е да сме живи и здрави.
Отиваме в хотела. Очакваме някаква шибания за капак на деня. Но се оказваме в баси якото място! Зашибучен пансион в зашибучено село. Посреща ни супер свеж младеж. Запознаваме се с възрастна дама, германка, която е съпорт с кола на мъжа си и тримата му приятели, които пътуват с мотор. И те са го задънили със свлачището, но са се справили по-зле от нас и ще пристигнат след поне два часа. Спретваме си страхотен лаф. От германката научавам, че на задната седалка ѝ казват sissy bar. Първоначално си го натъманяваме като цици бар, но последващото ограмотяване сочи, че произлиза от “sister’s bar”. Хубаво е човек да обогатява общата си култура.
Младежът ни кани на по чашка Pàlinka. Чиста ра̀кия! Ще се осмъртя! Какво по-смислено точно в този момент?! Седим в задния двор, цоцаме палинка и ни е баси кефа. Успешно забравяме за днешния ден.

Sanatate!, както се казва на румънски.
Или пък Egeszseget!, както нашият домакин Барна каза, че се казва на унгарски.
Докато се наслаждаваме на хубавата вечер, телефоните изпадат в истерия. Emergency alert. Услуга, която в България можем само да сънуваме. Та да видим какво казва алармата:

В сбит превод съобщението гласи, че в района на заведението, в което Данчо вечеря, са забелязани две мечки, които се считат за опасни и се препоръчва да не се доближават. Що не казаха по-рано тия хора?! Сега ще си легна с тежката мисъл, че съм нарушител на правила…
П.П. Толкова скапан пътепис отдавна не съм писала. Ще ме прощавате за киселярщината, така се случи. Ама пък, както казвам и на Данчо – да сте мислѝли като сте ме взема̀ли.
П.П.2. Ще си хвана машинист за гадже. Тези хора за няма и секунда изстрелват настроението ми от минусови стойности до out of space. Ту-туууу!