❗️Последвайте youtube канала “Шашави приключения”, в който качваме видеа от пътешествията – https://youtube.com/@Crazy_adventures_bg
Изнизвам се от леглото по първи петли с мечтата, че ще си извърша набързо сутрешните ритуали и ще се забода в сауната. Първото – добре. Ама второто – греда. С триста зора жена от персонала ми обяснява, че СПА-то работи от по-късно. Е, колко по късно, в 9 още е затворено? Следобед ли?! Деба. Влизам в банята и се поливам с водата, която още е на под стайна температура. Много свежо, нема що. Да се къпеш със студена вода е като да ядеш без хляб – уж си се изкъпал/нахранил, ама не баш. Такава ще си ходя – недокъпана и недохранена. Супер е.
Pasul Gutâi и от другата си страна е също толкова лишен от гледки, но пък също толкова приятен за возия.
Пътуваме към основната си цел за деня – Веселото гробище (Merry Cemetery, https://goo.gl/maps/K6tyNPr2cqZeusPv8). Пътуването е нагмецано – през села и паланки, през тегави градчета, в адски трафик. Кофтито е, че връщането ни е частично по същото трасе.
Спираме пред Веселото гробище. Плащаме по 5 леи на човек и влизаме. Гробището се нарича така, защото надгробните плочи са много цветни, на тях има рисунки (или са релефи, не съм сигурна) с характерни сцени от живота на погребаните, а епитафиите са хумористични.
Хванахме една девойка да ни преведе произволна епитафия. Аз лично не бих я нарекла хумористична, а напълно реалистична, с нотка на ирония. Което ми допада много повече от плоския хумор, който незнайно защо си представях.
Честно казано посещението на това място не ми беше по вкуса. За първи път посещавам гробище с цел туризъм. Макар това точно да е “свежо”, не ми е гот. Претупах го набързо, колкото да не е без хич.
Църквата е интересна отвън.
Ето и една снимка на мен в гробището, която може би ще се хареса на някой фен на тъмната ми страна (а имам ли друга?).
Ей, научихте го и Данчо да вижда зловещи нюанси в мен, та чак и да ме дебне да ме снима. Баси приятелите, дето имам…
Както от почти всяко място, на което съм била, успях и от тук да извлека нещо полезно за себе си. Получих потвърждение, че живея живота си по правилния начин. Това потвърждение ми се яви във формата на този надгробен паметник, което иде да рече, че мястото на жената НЕ Е в кухнята и ако се отдаваш на битовизми ще умреш.
Точка!
Сядаме да пием кафе в смрадливо заведение до гробището, колкото един вид да им се отблагодарим, че ни прибраха каските и екипите, като им направим свръх оборот от 20-30 леи. Имам опасения, че каската ми ще мирише на пържен в застояла лой джигер, но за щастие не се сбъдват.
Връщаме се към голямата навалица. А тя е наистина голяма. Мина ми мисълта да спрем в града с непроизносимо име Sighetu Marmației за малко урбан туризъм, но бързо избяга при вида на хаоса. След това мъчение покрайнините на планината Maramures, макар като усещане да наподобяват Саранския баир, донасят радост на изпушилия ум. Но тази радост е мимолетна. Следва още по-голяма мъка. Пътуваме по шосе 18 към прохода Прислоп. Това шосе е the road to hell отсекаде. Не за друго, ами заради шофиращите по него. Някаква адова върволица от неадекватници е. Влачат се като гъста колона от нефелни уйеве – баааавно тръгват, резко спират, баааавно тръгват, резко спират. И така до безкрай. Периодично шосето бива пресичано от нефункционираща ЖП линия, та сметай за какво говоря. Отщява ти се да живееш, не само да пътуваш. А няма и възможност да ги изрежеш, защото действието се развива двупосочно. Ебати, изнервена съм все едно съм понеделнишки на работа – пълно е с идиоти, а аз нямам гранатомет. За Данчовите нерви направо не ми се мисли.
Спираме на някакво крайпътно заведение с надеждата да олабим нервата. Сервират ни кофти храна. Добре поне, че порциите са малки. Некъв як късмет ни е налазил през последните два часа, нямам думи. А ега изгнилият домат в чинията счупи каръка и да се отприщи един кеф за чудо и приказ!
Връщаме се в джаза. Влачене, контри, влачене, контри… Тръгваме по прохода Прислоп. И по него трафикът е гъст. В отсечките, в които няма някой пред нас, Данчо къдри бесни караньотки. Това го релаксира. Мен докарва до пред експлозия. Балансът в природата.
Prislop не е нещо особено. Цепнатините по шосето са запълнени с оная черна гняс, която те изхързулва в произволна посока, когато стъпиш върху нея. Трябва да се внимава. И гледките не са кой знае какво. На превала има някакъв лъскав манастир, който снимам в движение, колкото да имам някаква снимка.
Нещо все по-трудно се впечатлявам и това ме притеснява. Изчерпала съм емоционалния си запас или развивам някаква психопатия? Не знам…
На излизане от прохода пак задънваме в колони. Valea Putnei. Това е името на някакво село, през което минава пътят. Завучи като да е на мястото си.
Скоро излизаме към Transrarau, който за по-лесно наричам “Тралала”. Тралала е приятен проход. И няма толкова движение, което отпуска душата ми. Спираме на панорамна гледка.
Спираме и на панорамна площадка.
Тръгваме към Vatra Dornei, около който ще нощуваме. Данчо е набелязал някакво място, но не го запазваме, а ще идем да го видим и ще преценим.
Завиваме по път 175А. Не прилича на истински път, а на половин път, както го определи Данчо. Едно тясно и засукано… Минка твърди, че това е пътЯТ, което още повече ме притеснява. Вие се това ми ти пътче през една зеленина, пусто и празно е, приятно та знае ли се. Пълен релакс.
В крайна сметка се оказва, че наистина е верният, което прави нещата прекрасни. Пътят, по който тръгваме след това, също е красив. Движи покрай река, има скали, има приятни за окото села и ливади. Едно такова швейцарско ми е. Утре ще минем отново по него и тогава ще спрем за снимки и за джапане в реката.
Пристигаме пред набелязания хотел. Насами главния път е, има пищящи дечурлига и е един такъв… абе, не ми допада. Казвам го на Данчо. Не му става приятно, но си е решил, че ще ми угажда и затова премълчава. Но и аз не злоупотребявам, честно! Просто наистина това място го усетих някакво гадно. Предлагам му да се върнем обратно по реката и да акостираме някъде там. Той обаче чува казаното от мен само като “бля-бля-реката” и тръгва навътре в града, където минава реката. Виждам, че нещата ще се задънят и избирам по-малкото ядосване от негова страна, а именно да му кажа, че не това съм имала предвид. Обаче сме на улица, единственият изход от която е към центъра. Стигаме на въпросния център и спираме. Решаваме да потърсим място тук и да се настаняваме преди да сме се наострили съвсем. В мапса има само някакви хотели за ебати парите. В Букинг намираме нещо прилично, което уж е до нас, ама го нема. Данчо тръгва пеша да го потърси, а и да се поотдалечи от мен, за да скъса електрическата верига. Намира друго място. Настаняваме се моментално. Гарираме Кроули сред китки.
Не мога да не снимам ключа за стаята:
На заден фон виждате местното ми гадже – свирещата брутална мелодия на всеки кръгъл час часовникова кула. Супер!
Вземам си горещ душ и сядам на слънце на терасата, за да си изсуша косата. Между другото, часът е 18:30! А?! А?! Баси постижението!
Като казах “терасата”, искам да споделя едно свое наблюдение. Казвала съм колко ме дразнят електрическите стълбове и жиците, които са навсякъде и човек трудно може да направи една свестна снимка, особено в движение. А румънците яко ги пѐре тока на тема жици. Окабелили са където каквото са докопали. Някакъв ад е. Докато пътуваме се впечатлявам от много къщи, църкви, гледки. Вадя телефона, снимам, а резултатът е жици и зад тях се провижда нещо. Много се дразня. А какво общо има това с терасата ли? Веднага ще ви покажа. Ето гледка от терасата ни:
Отиваме на разходка. Данчо ми изпроси преса за коса от момичето на рецепция. Донесе тя самоотвержено преса. Преса за изправяне. А от моята коса по-права няма. Исках за къдрене, ама да бях уточнила… Здраве да е, ще си ходя бучава. Поне съм сложила червило и съм облякана в роклА. Да се отдадем на градски туризъм!
Правим разходка покрай реката и сядаме да вечеряме в мега рейтингово заведение. Има защо да е с безброй звезди – храната е страхотна, атмосферата също. Компенсация за шитнята на обяд. Разкошно е.
Спирам да пиша. Ще си почивам.
И внимавайте с трифазния, че в гробището не е толкова весело, колкото изглежда.