❗️Последвайте youtube канала “Шашави приключения”, в който качваме видеа от пътешествията – https://youtube.com/@Crazy_adventures_bg
– Знаеш ли – питат ме немчетата – колко е гадно да се пътува по тъмно?
– Не знам – отговарям – Никога не ми се е случвало.
Не долавят иронията ми, но не им и трябва. Достатъчно са изморени от вчерашното си каране, че да ги травмирам и с разкази за нощни карания през зимата, например.
Впечатлена съм от паркирането им – 4 GS-а на място за една кола. Ако ние бяхме с 4 мотора, поне две паркоместа щяхме да заемем. Винаги съм харесвала немската дисциплина.
Както вчера казах, много ми харесва мястото, на което сме. Чисто и уютно е, moto friendly е, домакинът е супер пич. Ако имате път насам, не се колебайте да отседнете именно тук.
Днес трябва да се изнесем по-чевръсто. Добре ще е да прехвърлим Вранча преди обяд, ако искаме да не се удавим. На мен, разбира се, не ми е от бързите дни. Давам всичко от себе си. В 9:15 сме яхнали Кроули и потегляме.
Прекосяваме планината Вранча през прохода Мусат/Pasul Musat. Малко ми е като Гълъбец. На Данчо му харесва. Навсякъде има табели, предупреждаващи за наличието на мечки. Не виждаме мечка. Тъжна съм.
Слизаме в равното и пътуваме общо взето не особено забавно. Целта ни е да отидем в Тулча, да се настаним и да измислим най-оптималният и интересен начин утре да стигнем до Черно море по делтата на Дунав. Приключваме с румънските планини. Което е кофти. Обичам да пътуваме из зеленина. Оттук нататък ни очакват много километри тъпи шосета и населени места.
Спираме в някакво село да пием кафе. Малко преди да станем идват немчетата и също спират. Поздравяваме се за пореден път тази сутрин. Тяхната посока е малко след Тулча, та днес ще си правим ластици по пътищата.
На някаква убита бензиностанция намирам съкровище – една кафеено-кокосова бозица, която открих наскоро и много ми харесва, обаче почти никъде я няма, а конкретно в Румъния я виждам за първи път. Много съм щастлива и си вземам две, да си имам.
Пътуваме скучно. Точно си мисля колко ми е тъпо и съм аха да задрема, рязко нагазваме в чакъл. Кво стана̀?! Пред нас се е ширнал царевичак, а пътят ни ръмбаво се вие през средата му. Тръгваме плахо. Оказва се не чак такава гадост, доколкото чакълът може да не е гадост. Бръмчим си из царевичака, бръмчим си. Някъде там, за разнообразие, минаваме през гробище. Продължаваме през царевичака. По някое време, след около 6-7 километра, чакълът ни изплюва на асфалт. И кво?! Минка, пачата проста, ни е превела през шорткът. Минче, овча мисъл такава, гордееш ли се с това, че ни спести приблизително метър и двайсе?! Пфууу.
Спираме на бензиностанция, за да идем до тоалетна и да пушим по цигара. С първото се справяме, но с второто срещаме затруднения. Цялата бензиностанция е опасана с газови бутилки и резервоари и май няма да е много разумно да щракаме със запалки. Вариантите ни са оградата на гробището, което е зад бензиностанцията, и пейка в храстите на отсрещната страна на улицата. Избираме второто. Докато пресичаме идват немчетата. Вече не се поздравяваме, а само се хилим. Предполагам, че това ще е последната ни среща, защото те отиват директно към Тулча, а ние ще отбием през Браила. Сядаме на пейката. В двора зад нас излиза жена, която очевидно не ни харесва. Застава до оградата зад гърбовете ни и започва да брули някаква слива. Става ни дискомфортно. Дърпаме цигарите набързо, докато извадя адреса на българската църква в Браила и палим с 200. Даже с 20, защото, както вече знаем, се движим почти в колона заради трафика.
Влизаме в Браила. Жегата е убийствена. Как ми липсва планината! Отиваме до църквата. Не работи. Дори изглежда да не е работила през близките няколко години. Правя ѝ няколко снимки през оградата. Снимам и плочата, която оповестява, че на това място е основана Българската академия на науките.
Тъпо ми е, че не работи. Надявах се в нея да срещнем някой, който да ни разкаже как живее днес българската общност в Браила. Но не би.
Ще идем и до паметника на Христо Ботев, който е наблизо. Той обаче се намира на много оживена улица и не намираме начин да спрем в близост. Не го и снимах, защото е точно на фона на месарници, дрогерии и аптеки, та щеше да се наложи да фотошопвам снимката, за да се разбере какво съм снимала, а аз Фотошоп не владея. Здраве да е, поне ние го видяхме, пък публиката ще дойде да си го види сама. До паметната плоча не отидохме. Отново заради навалицата. Не знам как един ден ще ида в Ню Йорк с тази ми непоносимост към хора и шум… Тръгваме си от Браила, въпреки не особено ползотворното посещение.
Отправяме се към Тулча. Са, някак сме пропуснали факта, че пряк сухопътен път от Браила към Тулча няма. Задънваме в ряката. Качваме се на ферибота. Както сме сами на него, така изведнъж се пълни и препълва. Уж сме се наврели в някакво дискретно ъгълче, но това ъгълче се оказва най-интересното място за орките, които се изсипаха от туристически автобус. Скупчват се около Кроули. Снимат повече него, отколкото реката. Безброй стринки му се изредиха на милия. Ад. Данчо изчерпва запаса си от псувни и хранилки.
Пътуваме към Тулча по шосе 22D. Много е приятно, зелено, относително прохладно на фона на 30-е и отгоре градусова фурна наоколо. Излизаме на изплющян баир. Но красив баир. А пътят се е изопнал един прав, само за снимки.
Седим край пътя и си циклим. Покрай нас профучават колегите от Вермахта. Не познах, че няма да се видим повече. Явно и те са се отплесвали нанякъде, щом сме ги изпреварили. Данчо е на мнение, че пак ще ги настигнем. Прав е. Настигаме ги малко преди Тулча. Кефим се на бабчето как юнашки шпори с колата наравно с моторите. Искам на нейните години и аз да съм такава свежа и луда бабка. Правим си финални помахвания и маймунджилъци и се разделяме.
В 17:00 часа сме в хотела! Да се отбележи!
Отмиваме продукта на адската жега от себе си, натаманяваме се и се напудряме като за стъргалото (Ванкаааа, какъв беше идиотският ти лаф за тази процедура?) и се отправяме да покоряваме Тулча.
В двора са родителите на “патрона” на хотела. Насочват ни откъде да минем за паметника на Независимостта. От него се разкрива панорама към града. Тръгваме. Но сме гладни. Извървяваме някакво разстояние, след което провеждаме кратка дискусия и решаваме да се върнем обратно и да потърсим къде да вечеряме, а паметникът ще почака. Слизаме към крайбрежната улица, която се оказва крайбрежен строеж. Или поне в тази си част. То са бетоновози, багери… Вървим през някакви заведения. Спираме пред едно, което е с добър рейтинг в гугъл. Намира се на партера на жилищен блок, който жилищен блок е в процес на саниране. Супер стерео ефект – от едната страна ремонт на крайречна улица, от другата ремонт на блок. Махаме се бързо. Отиваме в друго заведение с добър рейтинг. Оказва се чудесно попадение. Доволни и щастливи сме.
Заседяваме се, а времето си тече. Чета, че през 2019 година в града е открит паметник на Георги Раковски. Няма го на картата. Не намирам и адрес. Пускаме някакво клипче от откриването. Гледаме го и разпознаваме място, покрай което минахме по-рано. Супер. Оставяме монумента на хълма за утре следобед, защото вече е тъмно, и тръгваме към паметника на Георги Раковски. Заемам се да го добавя като обект в гугъл мапс. Снимам, описвам. Готово. Гугъл приема предложението ми и обещава, че след 24 часа паметникът да бъде добавен в картата.
Следващата спирка във вече нощния ни тур е българската църква “Свети Георги” или наричаната още “Църквата с часовника”, защото част от комплекса е висока камбанария, на която има часовник. Българска е, защото е построена от българи, със собствени средства. Тази информация е умело изопачавана на местна почва, че даже и спестявана. В църквата има плочи – една с надпис от създаването ѝ и една с имената на дарителите. Ние сме пред църквата доста късно и тя, разбира се, е затворена. Утре ще дойда в работно време, защото искам да видя въпросните плочи.
Прибираме се в хотела. Собственичката вече е тук. Оправяме администрацията. Одеве родителите ѝ ни казаха, че неин приятел прави разходка по делтата, та я молим да ни свърже. Казва ни, че цената е 200 леи на човек и го набира. Данчо говори с някаква кака. Оказва се, че не е точно така за цената. 200 леи е на човек-румънец, а за човек-не-румънец е 300. И тия са същите мангали като нас. Добре че докато вечеряхме се чухме с някакви пичове, които също правят турове, но за 140 леи. И другото, с което ни спечелиха е, че можем да идем с една лодка до Сулина, да си направим разходка и плаж, и да се върнем с друга лодка. А аз много искам плааааж! Та утре ще се миткосваме из делтата на Дунав. Отиваме на морееее.
А пък на няма и 100 метра от хотела има страхотна изоставена къща, която е била австрийско посолство, библиотека и какво ли още не. Носи красивото име “Casa Elveţiană”, което в превод означава не толкова красивото “Швейцарската къща”. Не мога да вляза, защото е историческо и културно наследство, а е проява на ниска култура да оскверняваш с нежеланото си присъствие такива места. Точа лиги отстрани и щракам кофти снимки.
П.П. Моля ви, моля ви, моля ви, лайквайте постовете към блога във фейсбук. Или слагайте някакви там сърдити или плачещи човечета, все тая. Важно ми е. Знам, че звучи несериозно, ама ми е важно. Няма да задълбавам да ви обяснявам за въздействието на трафика и реакциите, когато търсиш проекти и предлагаш дигитално портфолио, защото материята е досадна. Просто ви моля. Ако искате и ако ви се занимава…