АААААААААААААААААААА
Някои хора пеят в банята, аз крещя. Е, не крещя чак толкова, че да спра електрозахранването на района и да разгоня дивите животни, но си крещя.
Преди дни Данчо довлече вкъщи съвет от негов познат за освежаване на организма, подобряване на метаболизма и какви ли още не полезности, а именно студен душ. Завършваш банята с обливане със студена вода. Опитваш да издържиш колкото можеш повече. Аз издържам между 2 и 3 секунди. Крещенето ми е несъзнателно, но помага. Не мога да кажа дали студеният душ ми действа освежаващо. Ако изтръпналият мозък е симптом на свежестта, значи да.
Тръгваме. Пътуваме лежерно из зеленина. На Данчо днес му е приказлив ден и не спира да мели. На мен ми е мълчаливият и искам тишина поне до обед, а след това да си помълчим.
Отиваме към ледена пещера, за която получихме препоръки чак от Габрово. Ето я в мапс –https://goo.gl/maps/EdxookiSgbKT5kiKA. Трябва да се върнем малко назад, защото вчера я подминахме заради липсата на хотел около нея. Пътчето е шукаритетно – тясно, къдраво и с 15% наклон. Така си стягам корема по тези фифели, че очаквам като погледна под блузата си да видя плочки. Мечти.
Стигаме до захода към пещерата. Оставяме мотора до една сергия, а чичкото предлага да приберем каските при него. Дано е добронамерен, защото е хладно и не ми се веят коси романтично из баирите. Тръгваме по пътеката. Настроила съм се за тегавиня. Хич ме няма в ходенето по пресечен терен. Искам да го мога, но съм адски тромава. Обездвиженост и безхаберие от моя страна, това е. Оказва се, че пътечката е кратка и съвсем прилична. Не умирам. Пред пещерата има огромна опашка. Едва се разбираме с продавача на билети, че всички ще влезем на следващото влизане, което е след 5 минути, в 11 часа. Ако трябваше да чакаме, щяхме да си тръгнем. Билетът струва 13 леи. Подготвила съм се предварително, че няма да е кой знае какво, защото все тръгвам нанякъде с голямата кошница и после съм разочарована. За тук си представях двореца на Ледената кралица, но няма да е точно така.
Влизаме. Спускаме много стъпала. Вече ми призлява от мисълта, че трябва да ги вземем и наобратно. Входът към пещерата е красив – обрасли с мъх скали. Харесва ми.
Самата пещера не мога да кажа, че ми беше интересна. Представлява голяма зала със заледена вода, една купчина лед в единия край, малко ледени сталактити, сталагмити и сталактони, тераса към по-малка зала с повече на брой образувания.
Дървена пътека обикаля всичко това. Четох, че обиколката трае 45 минути. Сега разбирам защо – защото пътеката е тясна и се влачим по нея в колона по един. Беседата трае 3 минути и е само на румънски. Пещерата е зле осветена, има точно 2 мъждукащи крушки, съответно общо взето се цъклиш, за да видиш какво гледаш. И е много мръсно. Боклуци навсякъде, в това число и пластмасови туби. Наречете ме мрънкяло, но наистина не ми хареса. Това е рядко срещана природна забележителност, която трябва да бъде видяна и ценена, но след човешката намеса оставя усещане за кочина. Сори.
Отправяме се по стълбите нагоре. Данчо брои стъпалата. Щом може, нека се забавлява. Аз единствено успявам да поддържам равномерен ритъм и да говоря наум на сърцето си “Не се пръскай, не се пръскай, не се пръскай…!” 231 са стъпалата. Оцелявам.
Тръгваме нанякъде, не знам накъде. Ще бръмчим по разни планински сокаци из природен парк Apuseni – първо малко на запад, после 10 километра на север, след това отново в източна посока. Очаква ни и офроуд. Планиран. Ще откъсна ушите на Денислав, ако е по-гаден, отколкото твърди.
Движим равномерно из приятни пътчета. Усещането е все едно съм на пътя Дорково – язовир Батак, но пътят е много по-дълъг. Зелено е, има рекички, скали… релакс. Единствено срещата с автомобили ни вади от комфорта. Тук, на север, шоферлъкът не им иде отръки. Смотани са, в следствие от което са и опасни. А в тесния път си е направо стресиращо. Добре че няма кой знае какъв трафик.
От няколко часа насам обхватът на телефоните е абстрактно понятие. Дано някой не е приритал точно сега за нас, защото ще си изкара акъла, че толкова време ни няма никакви. Визирам близките ми. Като се знам аз каква съм филмарка… Оф, дай да мисля за нещо друго!
Спираме да пием кафе малко преди черния участък. Вече съм се успала, отново!, а искам да вляза в джаза по-адекватна, ако е възможно. Заведението не работи, но все пак ни правят по едно кафе. Живвам, доколкото този глагол може да бъде отнесен към естественото ми състояние. Снимам сбирка на трактори.
Е, it’s showtime! ‘земи тоя офроуд!
Не изглежда зле, обаче съм се спекла още преди да стъпим на него. Движим се добре, Данчо е спокоен. Аз се мандръцам, куфарът ме бие по гърба, страх ме е. Страх ме е, бе. Виждам, че не е страшно, обаче съм на кокал. Не е за мен тая работа, не е. Лебедица съм. Родена съм за паркет, виенски балове и ефирни изживявания. Кого заблуждавам… Както и да е, дрънкам глупости от напрягане. Оцелях ги тия 10 километра наистина лек офроуд. Все някога ще се науча да се отпускам, мозъкът ми да не блокира и бедрата ми да не се сковават, все едно съм го тичала трасето.
Продължаваме по пътища като преди офроуда – полянки, горички, рекички. Все едно сме в Родопите, както каза Данчо. По едно време излизаме на някакво открито място с красиви гледки.
Наближава време да набележим крайна точка за деня. Търсим кафене или бензиностанция, където да пием по кафе и да хванем интернет, за да намерим хотел. Няма кьорава бензиностанция. Къде зареждат тия хора? И трите заведения, които виждаме, не работят. Дали защото е неделя или защото районът е мега забутан, ама няма едно работещо капанче дори. С триста зора след много път виждаме работещ ХоРеМаг. Спираме. Хващам интернет. Имам само едно спешно търсене. Отговарям веднага и се надявам отговорът ми да не е закъснял. Пием кафе и правим план. Ще пътуваме към Baia Mare. Запазваме място за нощувка на 20-ина километра североизточно от градчето. Няма да рискуваме да стане като вчера.
Пак ми се спи. Пак! Мечтая за нощта, в която ще се наспя и през деня след нея ще съм жива, няма да ми се спи, а през главата ми ще минават смислени мисли. Амин!
Слизаме в ниското. И като се почна една жега, едни ремонти, светофари, задръствания. Отврат. От-врат! Абсолютна гадост. Влизаме в Бая Маре и спираме да заредим. Това “маре” ми звучи на море. Ясно е, че наоколо няма море, предвид географското ни местоположение. Проверявам в преводача – маре означава голям, а бая – баня. Голяма баня. Почти като море. Липсва ми Фазаново!
От хотела ни делят 23 километра, 12 от които според картата са яките фифели. Pasul Gutâi. Проходът Гутъй. Според Денислав, който е дистанционният ни гид в района, и който запази ушите си след офроуда, този проход е мега як и му е в топ 3 на румънските проходи. Хотелът ни е някъде около превала на прохода. Надявам се да е красиво.
Як е проходът. Настилката му е безупречна и позволява да караш, както ти е кеф – може да търкаш степенки, коленца, огледала… волна програма. Гледки и панорами няма, движим се сред гора. В нашата посока няма трафик, което прави нещата още по-хубави. Са, не бих казала, че слагам прохода в класация, защото нямам такава – от малкото проходи в Румъния, през които сме минавали, най-много харесвам Трансвилкан. Обаче няма как да сравнявам този с него, защото ще е като да сравняваш ябълки с круши. Така, де, готин е Гутъй откъм Бая Маре. Утре ще го видим оттатък.
Пристигаме в хотела в 19:30 часа. Не е тъмно! Това е прогрес. Бях на ръба да мрънкам, ама стиснах зъби. На външен вид хотелът е чудесен. На вътрешен – още повече. Няма гледка, изборът ни е сведен до големия паркинг и малкото дървета и малкия паркинг и повечко дървета. Избираме второто. С неистов мерак влизам в банята. Е, знаех си, че е прекалено хубаво, за да е истина. Няма топла вода. Струята едва църцори, а водата е на ръба да е чисто студена. Стягам се. Приемам тая шитна като софт версията на студения душ от сутринта. Квото-такова. На слизане за вечеря казваме на девойката на рецепция да проверят какво се случва с водата. Тя кима с празен поглед. Здраве да е. Попадаме в сватбения салон. Забавно е. Какво говорех по-нагоре за баловете…
Ресторантът е върховно попадение. Порциите са огромни, а храната е невероятно вкусна. Боже, щастлива съм!
Лягам си, че да не вземе нещо да развали идилията ми.
П.П. Очаквах в Трансилвания всички къщи да са от онзи приказен и леко зловещ готически тип, който си представяме, когато кажем “Трансилвания”. Но не би. Видях само 1-2 такива. Явно не сме на правилното място. Ще разровя нета за нещо интересно. Снимах една изоставена къща. Не я ошушках, защото беше нейде из офроуда и ако бях слязла от мотора, нямаше да се кача повече.
