22 май, събота
Събуждам се в 5:15 часа местно време, защото Данчо сънува дъскорезници. Десетина минути по-късно чувам, че Митко шава оттатък и се изстрелвам при него. Сядаме на терасата да поциклим на свеж въздух и да пием кафе. Един по един се излюпват и останалите. Уговорката ни е да тръгнем в 9, но това, че тук сме с един час назад, строява редиците ни привидно рано-рано. Същото това закъснение на часовника обира така наречената (от Орлин) нотка на припряност, която по принцип ни съпътства откак свят светува.
Мотаем се и си дрънкаме глупости. За мен Митко е откритието на сезона. Гледаш го един такъв мил, кротък и усмихнат, обаче като изтропа някаква идиотщина, направо цепи мрака. Снощи се заприказвахме за личната ми класация на идиотите. Това е много престижна класация, защото обичам идиоти. Та споделих, че Валил е детрониран от лидерската позиция. Това отприщи Митака да напълни с връх хранилката на Валил. А днес, хвърляйки небрежни простотии в ефир, Митко е напът да изрита Галин и от второто място. Валилчо, маме, стегай се, защото борбата е безмилостно жестока. Мите, влизам във фенклуба ти със замах.
Справяме се доста подредено с общите баня и тоалетна. Само Валил еднократно превзема общите на хотела, но без драматизъм и поражения. Стягаме се и сме готови почти цял час преди уреченото време. Страшни нинджи сме. (Да живее часът назад!) Обаче няма как всичко да е толкова хубаво. Убиваме половин час с… да, навигациите. Люси е дал на Валил неговата и с това си действие е превърнал и него в жертва на това коварно същество Минка. Все пак тръгваме по-рано от очакваното.
Днешната ни цел е да идем до Валбона през шосе SH23, да направим един тегел докъдето може, защото е вероятно да има сняг и пътят да не е чистен. Това последното е по данни от някакъв агент, с който Галин е комуникирал, но не му вярвам особено. То ще си покаже. Ще нощуваме в Байрам Цури. Всъщност не знам това Curri дали се изговаря с Ц или с К. Залагам на Ц, защото ми звучи по-екзотично, като хотел Цура на Лъвов мост. Докато с К се получава вече лишеното от всякаква оригиналност Keep Yourself Positive, което е пълна скука.
Първият етап от пътуването ни трае по-малко от 10 минути. Валил от снощи мрънка за бюреци, затова се забождаме в бюрекчийница. Всички гнетат, аз опитвам само една малка хапчица и заставам да гледам гладно отстрани. Няма да ям тесто! Или поне ще положа усилия да не се поддам на слабите си ангели. Хубавото е, че са си взели бюреци с месо, които аз не харесвам, та мъката ми не е огромна.
Хващаме към Дебар. Пътят след Струга е много натоварен. Е, виждали сме го и по-задръстен, но в Турция свикнах пътищата да са само наши и сега ми се вижда яко нагмецано. Минаваме покрай Вевчани. Голям мерак ми е да им ида на карнавала, ама все не успявам. Чукнете в гугъл “карнавал Вевчани” и гледайте снимки. Откачени са тия.
Поемаме покрай язовир Black Drin, както пише на мапата, разбирай картата, и след това покрай Дебарското езеро. Този път е много готин. Минавали сме го на дъжд, което убива чара му, затова сега се кефя. Навсякъде е супер зелено и ми е много кеф. Обичам да ми е зелено. Иде ми да хвана гората и да се не връщам. Шосето е много добро, но е тесничко. Затова возим бавно, щото нали тук всички карат по осевата линия, та да избегнем инциденти, ако може. Бавното каране унищожава възможностите ми за оправдания защо не снимам. Признавам, мързи ме. Кеф ми е да си зяпам и толкова. Все пак цъкам две-три снимки на Дебарското езеро.
Спираме да заредим и да пием истинско кафе. Вече ми е топло, защото сутринта беше хладно и съм облякла сто дрехи. Обаче ме мързи да се разсъбличам. Оправдавам се пред себе си, че сега, като влезем в албанските планини, ще захладнее и ще ми е добре.
Минаваме през центъра на Дебар. Това място винаги ме е забавлявало. Витрини, крещящо брандирани с Гучита и Арманита, лъщят на фона на заобикалящата ги… кочина, да речем.
– Хей, муцка, откадя са ти тез уникаааални сандале?
– От Вирсачиту в Дебар, маци.
Йес, бе.
На няма и 5 километра след Дебар е граничният пункт с Албания. Минаваме го съвсем проформено. Добре дошли в Шиптерско!
За първи път бях в Албания преди може би 6-7 години. Бяхме с кола и минахме по трасето Охрид – Елбасан – Тирана – Дурес. Това беше най-страшното пътуване в живота ми. Албанците са абсолютни джигити на пътя, а конкретно това трасе е истинският ускорител на елементарни частици. Ад ви казвам, ад. Тогава и самата Албания ми се видя много тъпа и дълго време не исках въобще да чувам за нея. Но след това още няколко пъти сме идвали, но извън комерсиалните места, особено из севера, и отношението ми към нея коренно се промени. Сега вече с удоволствие идвам отново тук.
Пътят, по който се движим, е мега идиотски. Предния път, когато бяхме тук, не сме обърнали внимание на тая лудница, защото валеше яко и явно концентрацията ни е била единствено върху това да не се удавим. Та, пътят е тесен и супер неравен. Нема такова мандръцане. Няма никакво изравняване, да не говорим за валиране. Сякаш някой просто е взел една кофа асфалт, изсипал я е в най-високата точка на трасето и е оставил течността да се разлива по земния терен на както ѝ кефне. Теснотията е напрягаща. А е пълно и с пъпляци, които така се законтрят в мега острите и къси фиби, че сме аха да се насметем. Резките възвишения и вдлъбвания пък слагат Гардаленд в малкия си джоб.
Оказваме се в центъра на купона, когато влизаме в Пешкопи, което на мен ми звучи като Пишкодръп. Може би има някакъв празник или е пазарен ден, защото всичко живо е излязло на улицата, облечено в коприни, сатени и костюми. Навсякъде са разпиляни сергии и боклуци. Всеки се движи накъдето му скимне, без значение дали е с превозно средство или е пешак. Ужасен ужас. Джазът е пълен. Това е нещо, което няма как да се опише с думи прости, нито пък със сложни. Трябва да се види и да се изживее.
След Пешкопи движим известно време по безобразно разбридан път, от който свиваме по “бял косъм”. Белите косми са пътища, които се намират на картата само след поне четирикратно зумиране и са специалитет на Данчо. На пръв поглед, а и на фона на останалите досега, този път е доста приличен. Като и това е абстрактно понятие. Настилката е добра, както е на почти всички пътища в Албания. Но, както на абсолютно всички пътища в Албания, зад ъгъла дебне нещо неочаквано. Както си возиш по чудна отсечка, така резко пропадаш във вдлъбнатина, подскачаш на бабуна или заравяш в напълно изоран участък. Човек в никакъв случай не трябва да отпуска душата, защото гарантирано само след секунди ще налети на неприятна изненада. Спираме на панорамна отбивка, където правим снимки, почиваме си, а Данчо изкарва стотици денари като прилага мануална терапия върху схванатите гърбове и изчекнатите тазобедрени стави на останалите.
Аз не се възползвам от услугата, защото или гръбнакът ми е заякнал след безбройните ГПВ-та, в които е участвал, или, по-вероятно, е станал на мармалад и вече съм напълно безчувствена.
Продължаваме към Кукъс, или Кукес, или Кукас, не съм сигурна как се изговаря. Следват много километри, през които имам чувството, че непрекъснато слизаме. Едно безкрайно нанадолнище. Това, съчетано с подрипащия път, мобилизира всяко едно мускулче в тялото ми с цел да се задържа на мотора. Данчо не ми помага особено, защото неговите разбирания за равномерно возене, за каквото се моля цял живот, не влизат в никакви референтни стойности за понятието. Всичко ме боли. Тялото ми не се е чувствало толкова пребито дори и след шибаните оффроуди, по които са ме влачили. Май не трябваше преди малко да се хваля колко съм издръжлива. Искам да рева, обаче това няма да ми помогне. Стискам зъби и се моля скоро да спрем, за да се възстановя от напрежението.
Иначе пътят е панорамен и много красив. Аз не му отдадох необходимото внимание, защото се бях фокусирала върху задържането си върху седалката. Добре, че Митака и Ева иззеха от мен функцията на снимащ в движение, та мога да ви покажа разни убавини.
Най-накрая сме в Кукъс. Сядаме в някакъв шанаджийски ресторант. Едва се разбираме какво има за ядене, добре че отнякъде идва някакъв тип, който поназнайва английски. Поръчваме телешки пържоли, салати, картофи, бири… Надумкваме се юнашката и плащаме 3000 местни куни, които са 47.50 лева.
На тръгване собственикът и разкошната му дъщеричка се снимат с Кроули и Данчо. През това време мен ме налазва някакъв младеж, който ми казва, че му е найс ту мийт ми. Отговарям му, че и на мен ми е найс ту мийт хим. Той настоява, че му е по-найс. Съгласявам се, защото съм сигурна в твърдението му. Тук Данчо влиза в кадър и бушуващите албански страсти биват попарени.
Най-накрая стъпваме на SH23. Това е един от най-добрите албански пътища като качество. Или поне в първата си част. Чист и равен е, може да се шпори спокойно по него. Разбира се, с повишено внимание към евентуалната поява на пъплещ трактор, каращ в насрещното камион или спрял в завоя автобус. Те придават свежест на настроението. Най-жалкото за SH23 е, че участъкът с разкошната гледка към язовир Фиерза е съвсем кратък. Но пък е истински разкош. Истински. Сериозно, вдигнете се и елате да го видите. Разкош!
На разклона за Косово хващаме лявото разклонение на SH23. Шосето се стеснява, асфалтът става лизгав, Кроули усуква задница, пулсът ми удря 300, крави лежат по пътя, камиони хвърчат. Фън. Спираме на панорамна отбивка. На същото място с Пипи обличахме дъждобрани в един дъжд посред една студена нощ, спомням си. Сега е чудесно.
Малко преди Байрам Цури (с Ц се оказа, че е) пред нас се ширва умопомрачителна гледка. Умопомрачителна! Имам чувството, че се реем над кадифените поли на планината. Величествено.
Проклетѝя!
Не, не възклицавам. Проклетѝя е името на планинския масив пред очите ни. Страхотно име, не мислите ли? На мен много ми харесва. И много отива на острите върхове пред нас. И създава едно усещане за проклятие. Проклятието да се влюбиш отчаяно в тази планина и да копнееш да прекараш живота си тук. Колко е красиво…
Влизаме в ждрелото на река Валбона. Цветът на реката е нереално син, а скалите покрай нас са се извисили до небесата.
Стигаме до края на асфалтирания път и сядаме да пием капучино под внушителните заснежени върхове.
Тръгваме обратно към Байрам Цури. Галин и Митко някъде се замотават, а аз се възползвам, за да спрем на място, където реката е лесно достъпна и да я пипна. Обичам реки. По пътя спираме на още няколко места, за да я снимаме.
Хората прибират стоката си от паша и по шосето е пълно със стада овце, кози, крави. Валил не успява да удържи носталгията си по времето, когато е бил овчар и крещи по стадата обичайното си “Ач! Пъц-пъц-пъц! Вакла, вакла! Деба вашта мама!” Някои хора му се радват, защото най-вероятно го вземат за моторизиран олигофрен, но повечето го гледат адски стреснато и притеснено.
Пристигаме в Байрам Цури. Минка ни прецаква на финала, като ни забожда на пешеходна улица. Следва обикаляне сред шанаджийски сокаци. Намираме хотела. Спираме моторите пред някакъв полицейски обект, не е ясно какъв. Караулът казва, че е добре да ги оставим там за през нощта. Данчо влиза в хотела. Бави се над 15 минути. Накрая се връща с мега абстрактната идея на собственика – да вкараме моторите в нефункциониращата част на ресторанта! WTF?! Изпадаме в ступор! Ама, що па не?! За щуротията! Вкарваме моторите в ресторанта и се попиляваме от смях.
Със страхотно чувство от посрещането минаваме през интересната топла връзка между сградите.
Настаняваме се в хотела. А той е уау! Даже УАУ! Супер чист и със супер добре оборудвани стаи – освен стандартните хигиенни принадлежности, тук има гребен, четка за зъби, самобръсначка. Не, че ще ги ползвам, но съм безкрайно впечатлена. Друг интересен елемент е, че между стаята и банята има прозорец. Някакви еротики са заложени контекстно, подозирам.
Сядаме в ресторанта да вечеряме. Говорят бегъл английски и нямат меню. Някак си се разбираме да ни приготвят някакъв сбирщайн от скара, яйца и салата. Получава се разкошна комбинация. Гарнират я с каймак и пиперки. И… баси освинването. Плаша се. Ще си върна свалените в Турция кила. Пфффф. Аман от тая слаба воля!
Правим нощна разходка из града. Некво смотано е.
Това, което ми направи впечатление днес, са многото бели коне. Явно обичат да си ги отглеждат. Бял кон на полето, бял кон на баира, бял кон в гробището, бял кон яде асфалт на кръстовище.