Албания не е за слабаци

Преди години видях еднорог. Тук, в Байрам Цури. Тогава всички ми се подиграваха. И сега, когато разкажа за това на някого, ми се подиграва. Но не се сърдя. Осъзнавам, че това е нормална реакция на хора, които страдат от прекалена липса на въображение. Да, вие, хората лишени от въображение, страдате от това, но просто не го знаете. Сега седя на терасата и гледам постланите със зелен сатен планински склонове, огрени от лъчите на ранното слънце и съм сигурна, че там живеят еднорози. И моят еднорог беше истински.

23 май, неделя

Днес се влачим като народна песен. От най-протяжните. Трябва да тръгнем в 8 часа, защото пътуването ще е бавно, а дружината иска да стигнем в Охрид в човешко време, за да се разходят из града. Исках да се приберем през Маврово, защото кракът ми не е стъпвал там. Но, както може би вече стана ясно, аз съм обикновен статист в тази история и нямам реплики.

Аз ставам в 6, с аларма. Имам си снощно кафе и директно се инсталирам на терасата, за да проведа сутрешните си ритуали. Става 7 часа. Данчо още спи. Виждам Галин и Митко в двора. Будя Данчо. Той е тотален блокаж. Става му нещо на тоз човек, винаги е бил пружина, но напоследък батерията му е паднала. Ще му мине. Влизам в банята, където зациклям адски и блея в точка. Не знам какво е това ми свойство да се мотая ужасно много точно в случаите, в които е очевидно, че закъснявам. Може би подсъзнателно се примирявам с неизбежността и спирам да се напрягам, защото няма да успея да я променя. А и ако ще е гарга, нека да е рошава.

Слизаме на закуска. Хапваме по един омлет, подправям моя със сладко от смокини. Бързо се оправяме и сме готови за тръгване. Но когато е писано да се замотаем, е писано да се замотаем. Някакъв тип е паркирал на алеята и не можем да изкараме моторите от гаража, тоест от ресторанта. Англоговорящ тип ни съдейства, заедно с рецепциониста намират паркиралия и след 15-ина минути потегляме.

Тръгваме по шосе SH22. Това е страхотен панорамен път. Те всички “моторджийски” пътища в Албания са със страхотни панорами. Тук имаме стръмни урви, язовир и величествени планини. Освен това пътят не е в отлично състояние, което е плюс по отношение на наслаждаването на пейзажите. Но, да, когато тръгнете насам, имайте предвид дебнещите изненади по шосето – дупки, камънаци, пясък, липсващи участъци асфалт. Нищо драматично, но си иска внимание.

Днес е много топло. Сваляме излишните дрехи. Обичам, когато не съм нагмецана с триста парцала. Данчо се старае да кара равномерно. Явно трябва да изказвам желанията си в писмен вид, за да се сбъдват. Приятно ми е, въпреки резките подрусвания по неравностите.

Са, имаме проблем, който ще напиша тук, защото е вероятно някой да е имал същия и да е намерил причина и решение, които би бил така добър да сподели. На Данчо му изтръпва дясната ръка. Китката, дланта и пръстите. Изтръпва до пълна безчувственост. Това се случва в първите час-два на всеки божи ден на мотора. Мислеше, че е от ръкавицата, но и с нея, и без нея, положението е сейм шит. Вероятно е някакъв моторджийски бъг, защото Митко споделя, че и при него е същата работа. Може би е нещо, свързано с неправилна позиция, неправилни движения или знам ли и аз какво, което се случва на подсъзнателно и механично ниво. Та, ако на някой тая шитня му звучи позната, нека сподели опит, моля.

Спираме да пием кафе на един хотел по пътя. Данчо надушва, че в кухнята се пържат мекички. Поръчва. Този път вече не издържах. Хем ми е тъпо, хем ми е хубаво. Мамка му. Трябва да се откажа от вредните си навици, начело с нездравословното хранене и пушенето. Обаче не ми се получава да се справя сама със себе си. Очевидно е, че се налага да потърся помощ отвън и е време да спра да го отлагам. Пак задълбавам в битовизми. But that’s me. А и ако не пълнех редовете с тъпотии, пътеписите щяха да представляват упътванията на гугъл мапс в тхт-формат.

Ред е на SH5, който е по-скапан от 22-ката. Вече става горещо. Спираме на едно картечно гнездо, на което искам да направя снимка на Кроули, защото имам същата на Ангуа. Снимката не ми се получава добре, но на Данчо не му се занимава да мести мотора. Оправдава ми се с някакви камъни, което въобще не звучи убедително, но здраве да е.

Следва тегаво и скучно пътуване. Поне за мен. Пауърът ми е с минусови стойности. Допуснах огромна грешка – надцених се. Много се дразня на нереалната самооценка и винаги се старая да преценявам добре възможностите си, но този път се издъних. Знаех, че това пътуване ще е изморително, но не си дадох сметка колко ме е изцедило пътуването в Турция, а и последвалата го тегава работна седмица. Предобрих работата и сега съм дроб. Физическата умора ми бъга психическото здраве и съм абсолютна развалина.

Забравила съм, че вече не съм 20-годишна жизнерадостна госпо’ица. Не, че някога съм била жизнерадостна, де. Възрастта, амортизацията и безсънието безмилостно си вземат своето. Това е, сестро, посоката е само една.

Изклащаме 5-цата и стъпваме на магистралата за Кукс (Така се произася – Кукс. Благодаря за ограмотяването, Юли!). Тези има-няма 5 километра магистрала вдигат адреналина на мах. Може да има само десет коли на пътя, но шофьорите им са пилоти изпитатели, които сякаш играят за бонус точки при убийство на моторист. Некъв ад е.

Спираме в Кукс за разпускане и кафе. Сядаме в абстрактно място – семейно кафене в строеж. Стилно.

Валил привиква някакъв човек да го черпи. Това ме напряга и му измрънквам. В същото време идва селският идиот, който мъкне някакъв касетофон, от който дъни адска музика. Черпи ни цигари. За щастие се разкарва бързо, без да се налага да го гоним. Толкова съм крива, че всички ме дразнят. Представям си аз колко ги дразня тях. Шефът ми, ако можеше да ме види в това скапано настроение, би ми казал “Коооолко си сладичка!”

Са ще ви разкажа какви приятели имам – никакви! Допуснала съм някакви келешчета да ми лазят по нервите и да ме дразнят. Скапаният Атанас, който се трътлези по някакви скапани гръцки плажове, не стига, че втори ден ме спами със снимки на море, ами ми се включва и с видео обаждане, за да ми покаже вълните и да ми изкаже псевдо-съжалението си за предстоящия ми гърч. Това е удар под кръста, който само “свой човек” може да нанесе. А пък Маринчо до снощи ми задръстваше месинджъра със снимки на скапани флейки, наредени върху скапаната му скара, понеже знае колко обичам да ми готви, защото го прави точно по мой вкус. Добре, че той поне изяде всичкото ядене и спря със спама, защото Танас надали ще спре, докато не се прибере. Приятели, братче, нема що…

От Кукс тръгваме наобратно по пътя, по който дойдохме. Онзи, разбрицания. Освен това днес по него явно празнуват деня на жизнерадостния самоубиец посредством мото шествие. Албанците са джигити, това вече го изяснихме, но днес са наизлезли най-най-талантливите от тях. Нещо страшно е. Ама наистина страшно. Борим се с огромни усилия, за да не станем част от празненствата. Не знам, сякаш щом някой се качи в колата, или още по-лошо – в камиона или друга тежка техника, съзнанието му навлиза в някакво друго измерение, в което са само той и пътя.

Спираме на отбивка в средата на пътя, за да си поемем въздух. Отбивката е изплющяна на слънцето и това ме изнервя. Сплесквам се на сянка под топкасата на Кроули. Много съм смачкана.

Продължаваме с нови сили. Е, пресилено казано е, ама да речем… Днес в Пешкопи е далеч по-спокойно. Спираме за финално зареждане и за изхарчване на останали дребни кунки на една бензиностанция, собственикът на която при предното пътуване ни приюти в стая с кюмбе, където се постоплихме и поизсушихме след пороя, който ни издави тогава. Синът на собственика говори много добре английски и го хващаме да ни разясни нещо странно, което забелязахме в Албания – тук бесят плюшени играчки. Сериозно, по фасадите на много къщи висят окачени на въжета плюшени играчки. Макар да имам око за дивотии, това не го бях забелязала преди Ева да ме открехне, втрещена от зловещата гледка. Наистина е зловещо. Предположихме, че е някакъв обичай за късмет, а момчето потвърди. Точните му думи бяха “Да пазят от лоши очи”. Лошо няма, суеверията са дълбоко вкоренени в народопсихологията, без оглед на националност. Ама, честно, обесени плюшени животни…?!

Тръгвам си от Албания с изпити от суровостта ѝ сили. Албания не е за слабаци. А аз съм слабачка.

Влизаме в Македония. В Северна Македония, де. Става ми хубаво. Пътят Дебар – Струга ми се вижда райски, движим като по масло. А пък и слънцето е зад баира, та ни е и прохладно. Абе, рай ви казвам, рай.

Представям си как влизам в хотела, вземам един душ, лягам и умирам. Планът ми се счупи на сцената с душа. Последният минал през банята онзи ден, подозирам Митко, е оставил душа да тече отгоре. Хващам слушалката и настройвам смесителя на най-студената възможна вода, за да си полея схванатите крака. Резултат – цялата съм обляна с ледено студена вода. Освежаващо. Мина ми и сънливост, и гяволе. Е, поне няма да си легна сега и да се ококоря в 2:16.

Излизаме на разходка из Охрид. Днес времето вече е чудесно, а не като хладилникът онази вечер. Митака тръгва с официалния анцуг, което слага край на дилемата ми и тръгвам с клин, макар и не официален. Ще поцепим Охрид с естетика. Градът тази вечер е оживен. Ние не сме най-окаяно изглеждащите, даже сме почти фешън икони. Разхождаме се. Правим тегел по дървената пътека под скалите. 

Най-накрая си купувам супер яка гривна. Много се бях надъхала в Турция да си купя 100 гривни, но нито една читава не намерих. Сега си имам жестока и съм супер щастлива.

Сядаме да вечеряме на добре познатото място. Наточила съм се за една разядка, която се казваше нещо като плавници, ама не съвсем. Няма. Прехвърлям на някакво месо с каймак. И каймак няма. Деба, пак ще си гнява добрата стара сланина. И с нея се излагат. Много по нашенски – малко да ти се напълни заведението и почваш да го караш през просото. Живи и здрави, поне не сме гладни.

За финал – ето ви снимка на еднорог. И не ми разсъждавайте, че е Фотошоп. Неам кинти да си плащам за такива софтуери.

2 коментари за “Албания не е за слабаци

  1. Ивчо казват:

    Здравейте! Относно изтръпването на ръцете, имах същият проблем . При мен се оказа запушване на карпални канали, след оперативна намеса,сега всичко е наред. За да е точна диагнозата,разбира се, трябват изследвания.

    • netisstories казват:

      Боже, това ми звучи зловещо! Ще прочета и ще се поинтересувам. Много благодаря!
      Много здраве и разкошни пътувания пожелавам!

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Този сайт използва бисквитки, за да ви предложи по-добро сърфиране. Разглеждайки този уебсайт, Вие се съгласявате с използването на бисквитки.