Предупреждавам, преди да сте убили 5-10-15 минути от живота си, а заедно с тях и безброй мозъчни клетки, че това няма да е увлекателен пътепис от пътешествие, а сводка от ГПВ. Още когато Валил сподели идеята си и ни покани да се присъединим, бях наясно, че концепцията е “дупе да ни е яко”. За три дни трябва да идем до Охрид, след това до Валбона през SH23, да се върнем през SH22 отново в Охрид и да се приберем най-късно в понеделник следобед. Напълно наясно съм с маршрута и не си правя илюзии, че ще е нещо повече от Гъз Път да Види. Съответно, не очаквайте да прочетете нещо различно от пълни глупости, избълвани по време на непрестанно пътуване. Е, ще има тук-там и някоя снимка, защото Митко снима добре, а аз обичам да експлоатирам хора като него.
Да тръгваме, пък то ще си покаже какво ще излезе от тая работа.
21 май 2021, петък
Подредили сме работния си петък така, че да си избачкаме до обяд който каквото си има и в 14:00 часа да се срещнем на АМ Струма. Ние с Данчо подраняваме, а Галин (който ще срещате и като Валил), Ева и Митака закъсняват. Ако осредним стойностите ще излезе, че всички сме сцепили секундата, така че всичко е точно. Тръгваме по магистралата. Много мразя магистрали. Освен това духа силно и от време на време вали, та да е пълна приказката.
Влизаме в Македония, оф, забравям, Северна Македония, през Делчево. Ама много ми усложниха живота тия хора с това “северна”. Отнема приблизително две секунди да го напиша, което в общ аспект си се натрупва една сериозна загуба на време. Но, безсилна съм – политика. Та, влизаме през Делчево. Никакви проблеми и драматургии, не се искат PCR-и и подобни.
Тръгваме по главен път А3, който върви покрай езеро Калиманци. Пътят е много готин и ни е любим. Освен това има и сантиментална стойност, защото го пътувахме, когато се запознахме с Валил. Тогава беше някаква ужасна лудница, направо ад. Сега беше малко по-добре. Не много, но все пак по-добре. Както казах, пътят е много готин и с много добра настилка, което нали се сещаме какво означава…?! Наоколо е голяма красота. Всичко е зелено, та зелено, а езерото е пълноводно. Разкош някакъв. Би могло да ви покажа и страхотни снимки от тази красота, но това при положение, че бях снимала. Но не снимах. Ще питаме ли защо или ще се сетим, че пътят е много готин и с много добра настилка? Здраве да е, очите ми са пълни, а гащите не са, което е доста оптимален изход от ситуацията.
В Македонска Каменица Минка напомня за съществуването си, като ни прекарва през центъра на селото (или града), защото умира да дефилира по мегданите. Обаче тоз мегдан е в тежък ремонт. Провираме се между строителна техника и изкопани ями и се връщаме на изходна точка – пътят, от който ни свали малоумницата. Са, няма да коментирам, че не ни е свалила насила, а си беше резултат от волево действие, защото Данчо ще си помисли, че му намеквам, че си слуша Минка като глас Господен, а той настоява, че това не е вярно.
Преди Щип трябва да отбием нанякъде и да гоним Неготино. Обаче неготината стрина Мина ни забива в града. Спираме на бензиностанция – хем тая да се осевери, хем да пушим по цигара. Телефонът ми сам се връзва към WiFi-то. Имаше някаква смешка, че домът е там, където автоматично се кънектваш към ВиФи-то. Има нещо вярно. Покрай пътуването с мотор бензиностанциите са моят втори дом. А в тоалетните на македонските бензиностанции често срещам надпис, който много ме кефи.
И, да, знам какво означава и бла-бла. Просто ми звучи супер забавно това “следниот корисник”.
Хващаме към Неготино. Пътят ни посреща с прегради, табели за забранено преминаване и ремонт. Спираме при един човечец, очевидно принадлежащ към работната бригада. Казва ни, че пътят е в ремонт, но с моторите ще минем. Добре. Тръгваме по затворения път. Ама той май не е съвсем затворен, защото си щъкат коли по него, макар и не много. В началото има няколко участъка, които са напълно избушени и се минава през леки оффроудчета, но е добре. След това си се отпушва хубав път. И, както се сещаме, следва яко каране. Караме, караме, караме бързо, караме още по-бързо, караме бавно, караме най-бързо, караме още по-бързо от най-бързото. Упс! Сетих се къде се намирам и как биха били разтълкувани думите ми. За да не останете с грешни впечатления, че сме на бурен секс туризъм с това “каране”, ще трябва да го заменя с “возене”. Та, возим, возим, возим бързо, возим още по-бързо, возим бавно, возим най-бързо, возим още по-бързо от най-бързото. Има страхотни гледки, особено от високата част на пътя, но те минават покрай очите ми с “Пиу-пиу-пиу-пиу-пиу”, както описателно разказва Валил за едно друго возене преди време.
Продължаваме към Прилеп. Последните километри от пътя преди града открай време са много скапани, целият е в коловози и пукнатини. Макар да правят много ремонти, тук явно не им е приоритет. Чувствам се като на салса парти, връткаме дупе насам-натам. В Прилеп спираме къде? – на бензиностанция! Баба Айка веднага лови интернет. Home, sweet home, нали ви казвам. Имам чувството, че съм овършала всички бензиностанции на света. Валил разказва за подаграта си. Някаква разчувстваща история за палеца на крака. Вече отварям уста да му предлагам да търсим лекари, защото ме е натъжил, когато всички избухват в смях. Да му се не знае, всеки път му се връзвам на глупостите. Той е майстор на късия разказ, а аз съм малоумно доверчива. Той го знае и непрекъснато ме литка на едро.
Проверяваме в колко часа прогнозно ще сме на Галичица. Навигацията казва, че ще е около 20-20:30. Още ще е светло, затова решаваме да минем днес оттам, а не да го оставим евентуално за на прибиране. Пътуваме през Битола. Последния път, когато минавахме през Битола преди две години, пътят от северната част на града беше адово сметище. Тук се помещават цигански махали и нещата са извън контрол. Щом по шосето се търкаляше червен фотьойл, можете да си представите за какво иде реч. Сега целият този участък е заграден с бетонни стени. На вид е много добре. Но се носи зловеща смрад. Привидно са прикрили кочината, колкото да не бие на очи. Стига толкова.
Хващаме през селата към Преспанското езеро. Много уютни са ми тези села. А по брега на езерото, малко преди отбивката към Галичица, има много изоставени къмпинги и други сгради. Утепало се е за урбекс. Всеки път ги заглеждам, обаче не смея да предприема нашествие, защото не знам дали няма да си навлека яки неприятности. Трябва да си намеря някой местен, който да ме разходи някой път.
Поемаме през прохода Галичица. Западната му част, откъм Преспанското езеро, е все така оставена на произвола на природата и съдбата. Когато сме минавали оттук с Ангуа, всеки път съм оставяла по един бъбрек. Сега с Кроули нещата са съвсем различни. Машина си е тракторът, няма спор. Спираме на една от фибите за бързи снимки.
Преминаваме билото и акостираме на панорамната площадка. Добре дошли на Охридското езеро! Митко развихря фотографските си влечения.
Намеренията ни бяха да видим залеза над езерото. Обаче той се бави, а температурата е 9 градуса. И съм гладна. Божке, колко съм гладна! Умирачка! Тръгваме надолу по прословутите фиби на Галичица пас. Галичица, планината, ми е много любима. Една такава върла и назлобена, много по македонски. Красива е. Малко преди да излезем от нея, виждам залеза над езерото. Последният слънчев лъч тържествено се скрива зад отсрещната планина и пронизва със сетни сили романтичното ми сърце.
Пристигаме в запазената вила. Настаняваме се в огромен апартамент на последния етаж. Банята ни е само една и имам опасения как ще се справим петима човека с реда на ползване, ама все някак ще се подредим. Гледката от апартамента уж трябваше да е към езерото, ама е малко на калъч. Все пак не е зле. Слизаме на панорамната тераса, за да изчакаме такситата, които хазяинът ни е поръчал, за да слезем до града и ДА ЯДЕМ. Умирам вече!
Отиваме в ресторант на центъра, в който сме били и друг път. И те тука настава безразборна кето вакханалия – плескавици, сланини, каймаци, ущипци… Боже, Боже! Рай! Светът става някак по-хубав.
Наплюскани като свинье, тръгваме на нощна разходка из Охрид. Тя продължава общо 7 минути и половина. С Ева сме премръзнали, а и на момчетата започва да им става студено. То си е студено, де, 8-9 градуса с вятър. Купуваме си някакво кафе за утре и се мятаме в таксита. Прибираме се на топло, пък ще се разхождаме друг път.
Това, което ми направи впечатление от днешното пътуване през Северна Македония, е шоферлъкът. Не знам дали досега не съм обръщала внимание или просто съм забравила, но тук царуват две основни правила: 1) Разпределението на лентите на пътното платно е “нема мое, нема твое”. Всеки вози как му падне. 2) Мигачите са за слабаците!